Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 24.09.2014 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти септември през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                       МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 453 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 595/10.07.2014г. по гр.д. № 1021/14г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София, сумата 1289, 25 лв., представляваща част от изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско”, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 18.02.2014г., до окончателното изплащане, претенцията е отхвърлена като неоснователна до пълния предявен размер от 2 579, 88 лв. и са присъдени съразмерно разноските по делото.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението В ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА ЧАСТ, като заявява, че в нея то е неправилно, незаконосъобразно и постановено в разрез със събраните доказателства. Заявява, че съдът неправилно е основал извода си,  че водачът се е движил с по-голяма от разрешената скорост, на заключението на вещото лице, което не следвало да се кредитира по този въпрос, тъй като било ноторно известно, че щом не е измерен спирачен път, не може да се измери точно скоростта, съответно – не следвало да се приема съпричиняване в размер на ½. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, заявява, че атакуваната част на решението е правилна и законосъобразна, постановена при вярна фактическа обстановка и в съответствие с приложимите правни норми. Иска атакуваната част от решението да бъде потвърдена. Няма искане за разноски, няма нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваната част от решението като правилна и законосъобразна. Претендира присъждане на разноски съгласно Наредба№1.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната част, е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По начало не се спори между страните, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и третото лице, като застрахован, по застраховка „Каско“ на МПС за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действала през периода, в който е осъществено процесното ПТП. По несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани от правната норма, които активират правото му на регрес – застрахователят е заплатил застрахователното обезщетение на застрахования собственик на увредения автомобил, с което е встъпил в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното. Видът и размерът на вредите също са категорично установени.

В хода на съдебното производство е установено наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредите, което довело до частично уважаване на обратния иск. Въззивникът оспорва именно факта на съпричиняване, за който твърди, че не е надлежно доказан.

Настоящият въззивен състав намира, че оплакванията, изложени във въззивната жалба са неоснователни.

Безспорно е установено, че са налице условията, предвидени в чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване отговорността на ответника.

За да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения, е необходимо да се установи или, че и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или, че без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

Приложени към процесния казус, тези условия намират проявление в установените факти.

Водачът на застрахованото МПС е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДП и не се е съобразил с условията, като се е движел със скорост над максимално позволената, а от заключението на съдебнотехническата експертиза е видно, че при движение с разрешената от закона скорост от 50 км./ч. водачът е имал техническа възможност да възприеме своевременно наличната дупка и да предотврати настъпването на ПТП – тоест вредите не биха въобще, или не биха настъпили в този вид и размер, без обективно осъщественото от него противоправно поведение.

Оплакванията на въззивника, касаещи експертното заключение относно скоростта на движение на автомобила, не могат да се уважат. От една страна тези възражения е могло и е следвало да бъдат направени пред решаващия съд преди да приеме заключението, но такива представителят на страната изобщо не е отправил. От друга страна твърденията му за „ноторно известен факт“ са голословни – обратното, касае се за специфични познания, с каквито съдът не разполага, поради което се е доверил на експерт, в чиято компетентност и безпристрастност няма причини да се съмнява.

Така, след като се установява наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на лицето, управлявало увредения автомобил, то при условията на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД отговорността на прекия причинител следва да бъде намалена. Правилно РС я е редуцирал с ½, с оглед изложеното по-горе, поради което регресният иск следва да се уважи за сумата, равна на половината от действителната стойност на вредите, а именно – 1 289, 25 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска. За разликата до пълния претендиран размер, искът по чл. 213 от КЗ следва да бъде отхвърлен.

След като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден в обжалваната му част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззиваемата страна такива в размер на 320, 24 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 595/10.07.2014г. по гр.д. № 1021/14г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София да заплати на Община Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 320, 24 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: