Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №247

 

гр. Сливен, 09.10.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:       МАРИЯ БЛЕЦОВА    

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №455 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №472/04.06.2014г. по гр.д.№758/2014г. на Сливенски районен съд, с което са отменени като неправилни и незаконосъобразни, както следва: Заповед №1-S от 13.01.2014г. на управителя Х.С.К. на „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол, с която на Д.И.М. е наложено дисциплинарно наказание „Забележка“ и Заповед №20 от 21.01.2014г. на управителя Х.С.К. на „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол, с която на Д.И.М. е наложено дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“; осъдено е „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол да заплати на Д.И.М. разноски по делото в размер на 150лв. и по сметка на съда държавна такса в размер на 160лв.

Въззивната жалба е подадена от ответното в първоинстанционното производство дружество „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол чрез пълномощниците адв.К. и юриск.Н., като с нея се атакува решението на първоинстанционния съд изцяло.

В жалбата си въззивникътЯзаки България“ ЕООД, гр.Ямбол – ответник в първоинстанционното производство чрез пълномощниците си адв.К. и юриск. Н. твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушения на процесуалния и материалния закон. Счита, че районният съд не е обсъдил приложените по делото доказателства в тяхната съвкупност. Счита, че съдът не е разбрал необходимостта от установяване на сумирано изчисляване на работното време /СИРВ/, утвърждаването на предварителни, междинни и окончателни графици в дружеството. В дружеството със Заповед №403/01.08.2013г. било установено СИРВ, считано от 07.08.2013г. за период от шест месеца, като са изготвени поименни графици за определяне на пет и шестдневна работна седмица. Посочва, че не е налице правна норма, която да задължава работодателя да уведомява писмено работниците за изготвените от него графици. Посочва, че графиците са утвърдени и разположени на видно място в производственото хале на дружеството и работниците били уведомявани и устно за работните съботи. Неправилно районният съд не е кредитирал показанията на водените от него свидетели, като заинтересовани от изхода на спора и неправилно съдът е кредитирал само показанията на свид.З.З., като е приел, че същият е незаинтересован от изхода на спора. Съдът е следвало да обсъди показанията и на двете групи свидетели и да ги прецени с оглед другите събрани по делото доказателства. Въззивникът прави подробен разбор на показанията на свидетелите и установените с тях факти, като счита, че от тези показания се установява факта на утвърдени графици, разположени на видно място в производственото хале и устното уведомяване на работниците. Ищецът бил уведомен за задължението му да се яви на работа на 23.11.2013г. и на 07.12.2013г., като същият не е направил това. Счита, че не е задължен да уведомява писмено работниците за явяването им в съботния ден при положение, че е изготвил и утвърдил графици за работа и в почивка. Графиците били разположени на информационните табла в дружеството на видно място и неправилно районният съд е приел, че е недоказано къде точно са разположени тези графици. Посочва, че и за двете дисциплинарни наказания от работника за искани обяснения и такива са дадени, като същите са приложени в личното му трудово досие, представено по делото. Относно разрешението за отсъствие посочва, че в дружеството има нарочна процедура за получаване на разрешение за отсъствие на работещите от работа. Твърди, че е налице демонстративно умишлено неспазване на установеното от работодателя работно време, което обуславяло виновно поведение от страна на работника. От въззивния съд дружеството въззивник иска отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят изцяло предявените против дружеството искове, ведно с всички произтичащи от това последици.

            С определение от 25.08.2014г. въззивният съд не е допуснал събиране на допълнителни доказателства във въззивното производство.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – Д.И.М. чрез пълномощника му адв.С..

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С подадения отговор на въззивната жалба, въззиваемият Д.М. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира решението на СлРС за правилно и законосъобразно. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди атакуваното първоинстанционно решение. Счита, че районният съд е обсъдил подробно всички писмени доказателства, показанията на всички свидетели, като ги е съпоставил едни с други и с останалия събран по делото доказателствен материал. Посочва, че той не е бил запознат с никакви графици за работа или за почивка през м.декември 2013г. Не е бил уведомен, че следва да се яви на работа на 23.11.2013г. Посочва, че е запознат със заповедта за сумирано изчисляване на работното време, но не и с графиците за работа, като освен това посочва, че от 08.11.2013г. е преместен на работа от гр.Ямбол в гр.Сливен и не е уведомяван, че трябва да се яви на работа на 23.11.2013г. За неявяването си на работа на 07.12.2013г. посочва, че на 05.12.2013г. е уведомен от прекия си ръководител свид.Г. за задължението да се яви на работа, но му е казал поради какви причини не може да се яви на работа – ще води дъщеря си на преглед в гр.София и Г. като началник смяна му дал устно съгласието си за това неявяване. Това обстоятелство се установявало от показанията на свид.З.. Показанията на свид. Г., че не си спомня, тъй като не си е отбелязал не следвало да се кредитират, тъй като причината за издаване на втората заповед е негов пропуск да си отбележи, че е освободил работника за тази дата. Въззиваемият посочва, че не е извършил описаните в обжалваните заповеди нарушения и не било справедливо да бъде наказван. Освен това посочва, че ответника в първоинстанционното производство не установил достоверността на съдържанието на оспорените графици и не доказал достоверността на датите им, като счита, че същите са съставени само с цел да се ползват в настоящото производство и правилно не били кредитирани от съда. Поради това моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано, се представлява от представители по пълномощие адв.К. и юрисконсулт Н., които поддържат въззивната жалба на подробно изложените в нея основания и молят съда да я уважи. Претендират разноски за двете инстанции, в т.ч. адвокатско възнаграждение за първата инстанция и юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.

В с.з. за въззиваемият Д.М., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв.А.С., която оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Д.И.М. против „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол при условията на обективно кумулативно съединяване искове за отмяна на наложено със Заповед №1-S от 13.01.2014г. на управителя Х.С.К. на „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол, дисциплинарно наказание „Забележка“ и на наложено със Заповед №20 от 21.01.2014г. на управителя Х.С.К. на „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол, дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“ с правно основание чл.357, ал.1, вр. с чл.187 и чл.188, т.1 и т.2 от КТ.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

По делото не се спори, че страните са в трудово правоотношение помежду си.

Работодателят – ответник в първоинстанционното производство и въззивник в настоящото следва да установи по пътя на пълното и пряко доказване с безспорни и годни доказателства законосъобразността на процесните две заповеди, с които е наложил на работника – ищец дисциплинарни наказания.

Дисциплинарните наказания се налагат и дисциплинарната отговорност се реализира, като се следва едно определено дисциплинарно производство. То обхваща четири основни въпроса: установяване на факта на нарушението на трудовата дисциплина; определяне на вида на дисциплинарното наказание; издаване на заповед за дисциплинарно наказание и връчване на тази заповед на лицето, извършило нарушението. Установяването на факта на нарушението се извършва от работодателя – установява извършването на определено по фактическия си състав нарушение на трудовата дисциплина, извършено от работника, като е длъжен да събере необходимите за това доказателства, които го потвърждават. В тази фаза от развитието на дисциплинарното производство, съгласно разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ, работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. В случая от работника са поискани и той е дал писмени обяснения.

При налагане на атакуваните дисциплинарни наказания са спазени преклузивните срокове по чл.194, ал.1 от КТ.  

1. По отношение на Заповед №1-S от 13.01.2014г. на управителя на „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол, с което е наложено на Д.М. дисциплинарно наказание „Забележка“, за това, че „отсъства от работа, а за 23.11.2013г. не е представил документ, извиняващ отсъствието му“, въззивният съд намира същата за незаконосъобразна и напълно споделя правните изводи на СлРС в тази им част.

Съгласно разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание следва да е мотивирана и да съдържа посочване на нарушителя, нарушението, кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага.

В случая, по начина, по който е описано нарушението в процесната заповед „отсъства от работа, а за 23.11.2013г. не е представил документ...“ не е ясна точната датата, респ. дати, на която работника е отсъствал от работа. Посочената дата 23.11.2013г. в контекста на изречението е посочена само като една от тези дати, като за нея работника не е представил документ, извиняващ отсъствието. От това следва, че нарушението, за което М. е наказан с атакуваното наказание и датата, на която е извършено, не са посочени по ясен и несъмнен начин, каквото е императивното изискване на разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ. 

На следващо място съдът приема, че заповедта не съдържа мотиви. Разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ изрично е поставила изискването заповедта за дисциплинарно наказание да е мотивирана. Мотивирането на заповедта е различно от наличието на изчерпателно изброените реквизити, които тя трябва да съдържа. Наличието им не означава автоматично, че заповедта е мотивирана. Мотивите трябва, макар и кратко, да излагат съображенията, поради които работодателят е решил да накаже съответния работник или служител. В работодателската власт влиза правото на работодателя да реши свободно и неподлежащо на съдебен контрол дали да накаже работника за извършеното дисциплинарно нарушение и какво наказание да му наложи, но е длъжен в заповедта да посочи тези си съображения. Мотивите доказват, че работодателят е изпълнил задължението си по чл.189, ал.1 от КТ, като се е ръководил от законово определените критерии за определяне на наложеното наказание. В случая, заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание на ищеца не съдържа подобно изложение, няма никакъв посочен мотив за вземане на решението. Това нарушава правото на защита на работника и прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание. Съдът следи служебно за наличието на задължителната форма по чл.195, ал.1 от КТ на заповедта за дисциплинарно наказание. Предмет на заповедта е едно от основните права на всеки човек, а именно правото на труд, и защитата му, както и общите изисквания към всяко санкционно производство, налагат стриктно спазване на предвидените в закона защитни норми. Поради това, съдът намира, че същата е незаконосъобразна, неотговаряща на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ.

На следващо място, независимо от констатираните процесуални нарушения, съдът пристъпи към проверка относно спазването на другите материално и процесуално правни разпоредби на КТ за налагане на наказанието – налице ли е нарушение на трудовата дисциплина, извършено ли е виновно от работника, правилно ли е определен вида на наложеното наказание съобразно критериите, визирани чл.189, ал.1 от КТ.

В случая, работодателят не е установил с пълно и пряко доказване извършеното от работника нарушение на трудовата дисциплина, за което му е наложил дисциплинарното наказание „забележка“. По делото не е установен по безспорен начин факта на уведомяване на М. за задължението му да се яви на работа на 23.11.2013г. – съботен ден, който не е по принцип работен ден.

В хода на първоинстанционното производство представените от ответното дружество графици за м.11.2013г. – предварителен, междинен и окончателен са оспорени по реда на чл.193 от ГПК от ищеца, както относно съдържанието, така и относно достоверността на датите на изготвянето им, посочени в тях, като районният съд е открил нарочно производство по оспорването им. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че работодателят, носещ доказателствената тежест за доказване истинността на оспорените частни документи и достоверността на тяхната дата, не е установил по безспорен начин истинността на тези оспорени документи и правилно не ги е кредитирал при формиране на правните си изводи. Единствените ангажирани доказателства относно тези графици са свидетелските показания, но с тях не се установява по несъмнен начин истинността на съдържанието на оспорените документи, нито достоверността на датите на съставянето им, посочени в тях. С оглед възраженията на въззивника, следва да се отбележи, че районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест във връзка с оспорването. Тъй като се касае за частни документи, неносещи подписа на оспорващия ищец, то съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. второ от ГПК, тежестта за доказване истинността пада върху представилата документите страна – ответното дружество – работодател. 

По делото няма ангажирани писмени доказателства, които да установяват по безспорен начин факта, че ищеца М. е бил изрично уведомен за задължението му да се яви на работа на посочения ден – 23.11.2013г. Както бе посочено, графиците, с оглед неустановяване от страна на работодателя на истинността и достоверността на датите им, не могат да служат като доказателство в тази насока и са неотносими и свидетелските показания относно поставянето им или не на съответните информационни табла /за които също не се установи точно къде се намират и достъпни ли да  работниците/. Други писмени, неоспорени доказателства в тази насока няма ангажирани. От свидетелските показания също не се установява М. да е нарочно уведомен – устно от съответния пряк началник за това задължение. Не се установи изпълнение на задължението, регламентирано в т.3 от Заповед №403/01.08.2013г. на Управителя на дружеството за представяне на графиците за информация на работниците, наред с поставянето им на информационните табла. Извън това, следва да се отбележи, че не се установи и изпълнение на задължението по т.4 от посочената заповед за изрично довеждане до знанието на работещите от преките им ръководители на настъпилите в месечните работни графици промени. В случая се установи, че в първоначалния график /некредитиран като доказателство по делото, с оглед процедурата по чл.193 от ГПК/ ищецът е планиран за процесната дата в първа смяна, а в последващия междинен график /също оспорен и некредитиран от съда/ като работещ във втора смяна, т.е. налице е промяна, която е следвало бъде изрично съобщена на работника.

С оглед изложеното, съдът приема, че работникът не е извършил вмененото му нарушение на трудовата дисциплина и наложеното му с атакуваната заповед дисциплинарно наказание „забележка“ е незаконосъобразно.

2. По отношение на Заповед №20 от 21.01.2014г. на управителя на „Язаки България“ ЕООД, гр.Ямбол, с която на Д.И.М. е наложено дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“:

Тази заповед отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ, като в нея са посочени нарушителят, нарушението, дата на извършването му, наказанието и законния текст, въз основа на който същото е наложено, като в заповедта са изложени и мотиви защо работодателят приема, че е налице нарушение на трудовата дисциплина и защо следва да наложи наказание на лицето.

Съдът пристъпи към изследване на другите обстоятелства, които следва да се установят в производството - налице ли е нарушение на трудовата дисциплина, извършено ли е виновно от работника, правилно ли е определен вида на наложеното наказание съобразно критериите, визирани чл.189, ал.1 от КТ.

Установено е по делото, че за задължението за явяване на работа 07.12.2013г. М. е нарочно уведомен на 05.12.2013г. срещу поставяне на подпис в съответен списък. Това обстоятелство не се оспорва от работника. От свидетелските показания на свид.З. се установява, че Д.М. още в момента, в който е уведомен за задължението да се яви на работа на 07.12.2013г. е уведомил прекия си ръководител – началник смяна П. Г. относно наличието на обективни причини за отсъствието му в събота /ще води дъщеря си на преглед в гр.София/ от него е получил изрично разрешение да не се яви на работа, а да заведе дъщеря си на лекар. Тези показания правилно са кредитирани от районния съд, като дадени от незаинтересован от изхода на спора свидетел и не противоречат на тези на останалите свидетели, в т.ч. и на тези на свид.Г., който е посочил, че няма точен спомен дали е разговарял с ищеца, но не е отрекъл категорично така установеното с показанията на свид.З. обстоятелство. Този начин на процедуране – първо устно разрешение за отсъствие се установява и от показанията на другите свидетели, като едва след това първо устно разрешение се оформяли и съответните документи по установения в дружеството ред. Обстоятелството, че след даденото устно разрешение от прекия ръководител, който по принцип според реда в дружеството дава такова разрешение, не са оформени съответните писмени документи – формуляр, който ръководителят дава на работника, се дължи не на виновно поведение на ищеца – работник, а на прекия му ръководител, който не е изпълнил вмененото му от ръководството задължение да оформи и даде на работника съответния формуляр /форма/, която той трябва да подпише /свид.К., свид.Г./. За работника полученото изрично устно разрешение от прекия ръководител, с оглед установената в дружеството практика /свид.З./ е било достатъчно основание да приеме, че е освободен от задължението да се яви на работа в съботния ден.

Поради това въззивният съд напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че не е налице виновно нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца М. с неявяването си на работа на 07.12.2013г., за което изрично е уведомил прекия си ръководител предварително и е получил предварително разрешение за неявяване на работа. Вината е съществен елемент на нарушението на трудовата дисциплина, без вина при неизпълнението на трудовите задължения няма нарушение на трудовата дисциплина и основание за налагане на дисциплинарна отговорност. В случая липсва виновно неизпълнение на трудовите задължения от страна на ищеца.

От друга страна следва да се отбележи, че когато работодателят реши да наложи дисциплинарно наказание, той трябва да направи избор между дисциплинарните наказания по чл.188 от КТ. Това е оценъчна дейност, при която работодателят е длъжен да се ръководи от критериите на чл.189, ал.1 от КТ – тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на работника или служителя. Според съда, с оглед установените факти, извън горния извод, дори и да се приеме, че е налице формално нарушение на трудовата дисциплина /което не е така, защото законът изисква виновно поведение на работника, което в случая не е налице/, то работодателят не е извършил правилна преценка на обстоятелствата, при които е извършено нарушението, не е съобразил тежестта му и е наложил несъобразено с тези обстоятелства наказание.

С оглед всичко гореизложено, съдът намира наложените дисциплинарни наказания „забележка“ и “предупреждение за уволнение” за незаконни и като такива следва да бъдат отменени, заедно с атакуваните заповеди.

С оглед изложеното, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е присъдил на ищеца направените по делото разноски и е осъдил ответното дружество да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса върху уважените искове /чл.78, ал.6 от ГПК/. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски във въззивното производство в доказания размер от 200лв. за адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №472/04.06.2014г., постановено по гр.д.№758/2014г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА  „ЯЗАКИ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 128617161, със седалище и адрес на управление: гр.Я., бул.“Е.“ №., представлявано от управителя Х.С.К. да заплати на Д.И.М. *** сумата от 200лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                        

                                                                                 2.