Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 01.10.2014 г.

 

                      В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на първи октомври през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                           МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 476 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 650/18.07.2014г. по гр.д. № 1236/13. на СлРС, с което е са отхвърлени като неоснователни предявените от Г.С.С. против М.Н.И. и Ц.К.И. искове с правно основание чл. 31 ал. 1 от ЗЗД за унищожаване на договори за покупко-продажба на недвижими имоти, оформени с н.а. № 139, т. ІІ1 н.д. № 210/12г. и № 140, т. ІІ, н.д. № 211/12г. на нотариус Николина Стойчева и евентуални искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на същите сделки за нищожни,  и  са присъдени разноските по делото.

Въззивникът  – ищец първоинстанционното производство, твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявява, че напълно неоснователно и в разрез със събраните доказателства, съдът е приел, че ищецът към момента на упълномощаването на първата ответница е дееспособно лице и извършените от него действия не могат да се квалифицират като такива при липса на съгласие. Прави обстоен анализ на свидетелските показания, като счита, че от тях недвусмислено може да се заключи, че след като е получил исхемичен мозъчен инсулт на 21.02.12г., ищецът не е можел да се подписва и не е разбирал действията си, свързани с полагането на отпечатък върху двете пълномощни от 26.03.12г., което показва, че не е имал воля да се разпореди с имотите си в полза на втория ответник. Счита, че главните искове са основателни, тъй като не е знаел, че е упълномощил племенницата си да продаде на съпруга си имотите, но съдът неправилно ги е отхвърлил. С оглед отхвърлянето им, решаващият съд се е произнесъл и по евентуалните искове за нищожност на договорите, но също неправилно и незаконосъобразно ги е отхвърлил. В обобщение заявява, че липсата на съгласие на ищеца, дължаща се на невъзможността му да осъзнава действията си и последиците от тях, прави сключените от ответницата, като пълномощник на ищеца, договори за продажба на двата имота, нищожни. С оглед това иска от въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи главните искове или евентуалните такива. Претендира разноските по делото.

С въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба на изложените основания и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично. За двамата се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна,  моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно, претендира разноските за въззивната фаза на производството.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззиваемата страна е подала писмена защита в която развива детайлно защитната си аргументация.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение като краен резултат е и правилно, и следва да бъде потвърдено, макар на отчасти различни основания.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Най-напред следва да се посочи, че при произнасяне на своето решение, съдът е длъжен да предостави /или откаже/ на ищеца точно и само тази защита, която той търси, тоест - пределите на правораздавателната власт на решаващия съд се простират до поисканото от ищеца и той не може своеволно и без да е сезиран, да излиза извън рамките, посочени в исковата молба. Съдът е длъжен и има право да се произнесе само по това правоотношение, което според ищеца е накърнено и чиято защита търси.

Така в случая, искането, което е отправено към съда, и което не е изменяно своевременно и по надлежния ред, регламентиран в ГПК, е да бъдат признати за унищожаеми на основание чл. 31 ал. 1 от ЗЗД, поради невъзможност на прехвърлителя да разбира действията си, двата договора за прехвърляне право на собственост върху недвижими имоти, и при условията на евентуалност същите тези договори да бъдат признати за нищожни, на основание чл. 26 от ЗЗД, поради противоречие на закона, чрез неплащане на продажната цена от купувача.

Първите два главни, пасивно субективно и обективно кумулативно съединени искове касаят прогласяване унищожаемостта на договорите за покупко-продажба на недвижими имоти, обективирани в н.а. № 139 и №140 от 27.03.20112г. Като основание за унищожаемост на договорите е посочена разпоредбата на чл. 31 ал. 1 от ЗЗД – невъзможност на прехвърлителя при сключването му да разбира или ръководи действията си.

Правната доктрина приема, че когато един договор е сключен от представител, то неговата действителност се преценява с оглед волята и волеизявлението на представителя, респ. неговото знание за определени факти. В основата на регламентацията по чл. 36, ал.2 от ЗЗД е залегнала репрезентационната теория, съгласно която при сделки, сключвани чрез представител, меродавно е волеизявлението само на представителя, а това на представлявания няма никакво значение за валидността на сделката. Това безусловно важи, когато се претендира, че такава сделка е сключена при наличието на порок във волята – за да е нищожен или унищожаем съответния договор, порокът следва да е засегнал волеизявлението на представителя.

В настоящото производство се установи безсъмнено, че при сключването на процесните договори ищецът-прехвърлител, е бил надлежно представляван по силата на нотариално заверени пълномощни рег.№№ 2713 и 2717 от 26.03.2012г. Предвид събраните доказателства, съдът приема за безспорно установено, че пълномощните са истински документи, носещи подписа /в случая – отпечатък от левия палец, за което има надлежно отбелязване/ на соченото за негов автор лице. Оттук  се налага изводът, че те съставляват и валидни източници на представително правоотношение, страни по което са упълномощителят Г.С. /ищецът/ и упълномощената М.И. /първата ответница/. По силата на това правоотношение за последната е възникнала представителна власт, т.е. субективно право, на което противостои задължението на представлявания да приеме в своята правна сфера последиците от сделките, които сключва представителят.

По своето естество упълномощаването представлява едностранна правна сделка, към която, по силата на чл.44 от ЗЗД, намират съответно приложение правилата относно договорите. Поради това и относно недействителността на упълномощаването следва да се прилагат правилата на чл.26 – 35 от ЗЗД. По силата на чл.32 вр.чл.44 от ЗЗД по правило унищожаемостта може да бъде прогласена чрез предявяването на иск, а по изключение – чрез възражение, заявено като защитно средство срещу иск за изпълнението на унищожаемата сделка.

В случая иск за унищожаемост на упълномощителните сделки не е предявяван, доводите за това са изтъкнати само в обстоятелствената част на исковата молба като такива, обосноваващи унищожаемостта на договорите за продажба. Така  чл.32, ал.3 от ЗЗД се явява принципно неприложим, защото доводът за унищожаемост се прави не от ответник по иск за изпълнение, а от ищцовата страна. Изявлението на пълномощника на ищеца в първото с.з. на 21.11.13г. нито заявява искове за унищожаването на упълномощаванията, нито би могло да има за последица сезирането на съда с такива, защото чл. 214 от ГПК не допуска предявяването на нов иск по реда за изменение на първоначално предявения, а първоначално съединяване  по чл. 210 от ГПК, както се посочи, не е налице. Доколкото срещу унищожаемостта съответната страна се брани с предявяването на конститутивен иск, не е допустимо при отстъствието на такъв съдът да се произнася налице ли е някой от фактическите състави по чл. 27-31 и чл.33 от ЗЗД или не по реда на косвен контрол за валидността на определена сделка. Следователно, не е налице процесуално основание за произнасяне в рамките на настоящото производство по въпроса за унищожаемостта на упълномощаването. То следва да бъде третирано като валидно възникнало и пораждащо предвидените в закона правни последици.

Предвид изложеното съдът приема, че това дали към 26.03.12г. ищецът е бил способен да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, е ирелевантно за изхода на спора. Тъй като отсъства влязло в сила решение, с което да са унищожени упълномощителните сделки, то дори да е бил налице такъв порок при оформянето на пълномощните, съдът не може да го вземе предвид при преценката дали атакуваните договори за продажба са унищожаеми или не.

Въпреки това, за пълнота, съдът е извършил действия по събиране на доказателства, установяване на факти и тяхното анализиране, по повод възможността на ищеца да разбира и ръководи действията си към момента, когато са изповядани упълномощителните сделки, и е установено, че в действителност такава възможност е била налице. Превес е даден на писмените доказателства, съдебномедицинската експертиза и незаинтересуваните показания на свидетеля – нотариус, за сметка на поканените от страната свидетели, които не разполагат със специални знания и част от тях имат интерес от изхода на спора.

Що се отнася до, /също късно въведеното от ищеца/, основание за нищожност поради липса на съгласие за сключване на сделките, съдът посочи по-горе, че такова се иска да липсва от страна на пълномощника. Категорично се доказа, че той е изразил еднозначно волята си за сключването на договорите и липсват причини да се приеме, че неговите волеизявления са опорочени. При липсата на съгласие има външна воля, обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение, като причините за това могат да бъдат различни, включващи неосъзнаване на правните последици, насилие, влагане на различно съдържание във волеизявленията, шега, пример. Настоящият казус не се вписва в параметрите на никоя от тези хипотези. Така, след като изразеното пред нотариуса съгласие е овеществено чрез подписа на пълномощника на продавача и цялостното изявление на волята на страните е писмено материализирано в нотариалните актове, е видно, че е налице съгласие по смисъла на ЗЗД, което е годно да породи целените и валидни правни последици, поради което и атакуваните двустранни сделки не са нищожни на това посочено основание

В обобщение – двата главни, пасивно субективно и обективно съединени искове са неоснователни и следва да се отхвърлят.

Евентуалните пасивно субективно и обективно кумулативно съединени искове за признаване нищожността на двата договора за покупкопродажба поради противоречие на закона, в резултат на неплащане на цената също са неоснователни и следва да се отхвърлят като такива.

Противоречието на закона, като основание за нищожност, се изразява в съществена колизия с фундаментална, изрична и императивна законова норма, която пречи на самото създаване на правното положение. Достатъчно е обективното несъответствие на сделката с повелителна правна норма или принцип, субективни елементи като знание или намерение не се изискват, а страните действат пряко, директно контра легем, без значение дали знаят за тези норми или не. Отнесено към конкретната фактология, това изискване няма покритие – ищецът не е ангажирал никакви конкретни и убедителни доказателства за такова противоречие, тъй като неплащането на продажната цена не води до нищожност на договорите, а само до възникване на притезание за продавача, който може да иска реализиране на гражданска отговорност за неизпълнение на договорните задължения на купувача по някой от предвидените от правната норма начини.

Така всички предявени искове се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят.

Първоинстанционният съд е достигнал до същите крайни правни изводи, макар и не по правилните съображения относно главните искове, поради което въззивната жалба не следва да се уважава, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 200 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                              

 

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 650/18.07.2014г. по гр.д. № 1236/13. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА Г.С.С. да заплати на М.Н.И. и Ц.К.И. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 200 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: