Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  240

 

гр. Сливен, 08.10.2014 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осми октомври през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                          МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 487 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 613/15.07.2014 г. по гр.д. № 670/2014 г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от В.И.К. *** положителен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 79 от ЗС, за признаване за установено между страните, че ищцата е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идент. № 67338.439.3 по КК на гр. Сливен, община Сливен, одобрена със Заповед № РД-18-31/19.04.2006г. на АК, с админ. адрес гр. Сливен, последно изменение със заповед № КД-14-284/06.07.2009г., м. „Кироолу“, с площ 1 931 кв.м., трайно предназначение на територията – горска и начин на трайно ползване – за вилна сграда, със стар идентификационен № 2, при граници и съседи: ПИ № 67338.439.2, ПИ № 67338.439.1, ПИ № 67338.439.6, ПИ № 67338.439.7, ПИ № 67338.439.91 и ПИ № 67338.439.92 и са присъдени разноски по делото.

Въззивницата – ищец в първоинстанционното производсдтво, твърди в жалбата си, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че от събраните доказателства безспорно е доказано, че тя е собственик на процесния имот чрез изтекла придобивна давност, а той никога не е бил собственост на Община Сливен. Твърди, че е установено по несъмнен начин, че фактическа власт върху имота е била установена от наследодателя й още през 1976г., и тя е била упражнявана без прекъсване и при хипотезата на чл. 68 ал. 1 от ЗС повече от 30 години. Прави анализ на свидетелските показания, като сочи, че първоинстанционният съд напълно неоснователно не ги е кредитирал. Въззивницата твърди още, че както от тези показания, така и от писмените доказателства следва категоричен извод, че се касае за два различни имота, още повече, че вещото лице не дава точен отговор на въпроса съвпада ли процесният имот с имота, описан в АСД и удостоверение на Горско стопанство от 1980г. Неправилно съдът е ценил изолирани части от експертното заключение и гради изводите си върху тях, като пренебрегва останалите доказателства. Въззивницата прави анализ на представените писмени документи и заявява, че никога процесният имот не е записван като общински, няма съвпадение между него и описания в представените от общината книжа. В хода на делото не са събрани доказателства, че процесният имот е общински или държавен. Обосновава подробно тезата си, че тя е владяла имот, различен от имота, за който ответникът твърди, че е общински – а именно – процесния, като прави анализ на събраните доказателства. Счита, че са доказани всички елементи на придобивния способ, поради което моли въззивния съд да отмени като неправилно и незаконосъобразно обжалваното решение и постанови ново, с което уважи иска й. Претендира разноските за двете инстанции.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивницата доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че искът е неоснователен и недоказан, което налага отхвърлянето му. Моли въззивния съд да приеме въззивната жалба за неоснователна и потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция за ю.к. възнаграждение в размер на 300 лв. Няма направени други доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемата община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция за ю.к. възнаграждение в размер на 300 лв.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Ищцата – въззивник в това производство, е предявила против ответната община-въззиваем, положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че тя е собственик на недвижим имот – ПИ с идент. 67338.439.3 по КК на гр. Сливен, община Сливен, одобрена със Заповед № РД-18-31/19.04.2006г. на АК, с админ. адрес гр. Сливен, последно изменение със заповед № КД-14-284/06.07.2009г., м. „Кироолу“, с площ 1 931 кв.м., трайно предназначение на територията – горска и начин на трайно ползване – за вилна сграда, със стар идентификационен № 2, при граници и съседи: ПИ № 67338.439.2, ПИ № 67338.439.1, ПИ № 67338.439.6, ПИ № 67338.439.7, ПИ № 67338.439.91 и ПИ № 67338.439.92.

Като правопораждащ факт тя е посочила наследство и давностно владение с начален момент 1976г.

От своя страна ответникът – община Сливен, отрича правото на ищцата и й противопоставя свое такова.

Безспорно е установено, че наследодателят на ищцата – И.Д., неин баща, не е могъл да придобие собствеността върху спорния имот на деривативно основание, тъй като сключеният на 14.08.1976г. договор за покупко-продажба между него, като купувач, и А.А., като продавач, не е породил вещен транслативен ефект, поради неспазване на предписаната от закона форма. Същият има стойност на предварителен договор, който обаче не е бил обявяван за окончателен по надлежен ред. Установено е, че от  подписването на този договор от 1976г., наследодателят на ищцата е започнал да ползва имота лично и със семейството си. Поради това тя се домогва да докаже, че правото на собственост е възникнало в патримониума й чрез оригинерния способ – с непрекъсвана поредица от присъединени давностни владения.

Точката на противопоставяне между страните по делото е дали имотът, претендиран от ищцата като придобит по давност и наследство е идентичен с имота, за който ответната община се стреми да докаже, че е държавна собственост.

Ищцата в исковата си молба твърди, че е налице идентитет между претендирания от нея имот -ПИ с идент. 67338.439.3 по КК  от 2006г. и този, описан в договора за покупко-продажба от 14.08.1976г. Въззивният съд намира, че това е безспорно установено – в заключението си вещото лице заявява, че двата имота съвпадат по местонахождение и площ. Разминаването в границите е обяснимо, с оглед това, че в Договора само една от тях е идентифицирана чрез име на съсед, останалите – чрез геофизични понятия, а в КК от 2006г. границите са описани по номерата на съседните имоти, както и предвид факта, че за тази местност преди 1997г. не е имало изработени КК или РП.

Отбранителната теза на ответника се заключва в това, че според него този имот е идентичен с  посочения в Удостоверение № 139 от 05.02.1980г. на Горско Стопанство, с което се установява, че той е бил предоставен през 1974г. на наследодателя на ищцата за ползване като част от горска площ - разливище – тоест, че е бил държавна собственост и по отношение на него нито е текла придобивна давност, нито е осъществена валидна процедура по придобИ.ето му от страна на бащата на ищцата или негов наследник.

От своя страна ищцата отблъсква това твърдение с контрааргумент, че удостоверението касае друг имот и за него се отнасят всички възражения за собственост на ответника, докато за процесния не е имало пречки за придобИ.е по давност и такава е изтекла към момента.

Така, за да може съдът да определи обсега на доказване и да прецени върху кои обстоятелства и кои доказателства да изгради фактическите и правните си изводи, следва да изясни именно въпроса дали се касае за един и същ имот или за два различни.

Действително за тази местност – „Кироолу“, липсата на карти и планове до 1997г. и непълнотата в представените доказателства не дават възможност да се направи пряк извод в тази насока, но по пътя на правния анализ, логическите и опитните правила, може да се заключи, че се касае за един и същ имот.

Като отправна точка следва да се приемат неоспорените, посочени в договора от 1976г. граници   на имота, който е предмет на установителния иск. Те са описани  така: изток – гора, запад – път, север – гора, юг – П.Г.. От своя страна в удостоверението № 139 от 1980 г. няма посочени граници, но такива могат да се установят по молба № 894, подадена от ищцата на 01.06.1992г. до  кмета на Община Сливен /за замяна с имот в з. на с. Раково/, тъй като в тази молба самата тя препраща към удостоверението от 1980г., сочейки го като правопораждащ факт за искането си. В нея тя описва имота по граници по следния начин: изток – В., север Ангел, запад – гора, юг – П..

Вещото лице е посочило в заключението си, че съвпадание има само по отношение на южните граници – тоест, че южната граница и на двата имота е П.Г..

Ако е вярно твърдението на ищцата, че се касае за два различни имота, за да граничат и двата от юг с имота на П., единственият възможен начин е имотът по Удостоверението да се намира или от изток, или от запад на проценсия имот /този по договора от 1976г./ И в двата случая обаче, щом наследодателят на ищцата се  е считал за собственик на последния, то в молбата от 1992г., при описанието на границите по съседи или от изток, или от запад, следва да е посочен самият той – И.Д.. Такова посочване обаче липсва, което, с оглед обстоятелството, че наследодателят е получил ползването върху имота през 1974г. – 2 години преди сключването на договора, не намира друго обяснение освен това, че всъщност се касае за един и същ имот. Невъзможно е помежду им да е съществувал трети имот, тъй като това би се отразило на източната и западната граници на имота по Договора, за които вече е прието, че са безспорни.

Другият довод, с който ищцата се опитва да отрече този извод, е разминаването в площите. Следва да се отбележи изрично, че в действителност в договора от 1976г. не е посочена точна, а приблизителна площ на продавания имот – „около 2 дка“, което е твърде относително и позволява значителна вариация. В удостоверението от 1980 г. е посочена площ от 1.5 дка, което може да се впише в понятието „около 2 дка“, с оглед казаното по-горе относно границите.

Освен това следва да се държи сметка и за обстоятелството, че след като местността е била масив от горския фонд на ГС, през годините около и след сключването на договора Държавата, чрез ГС, е обособявала и разпределяла ползването на различни участъци /непредставляващи регулирани имоти/, което обяснява и разминаването в описаните северна и западна граници. През същия този период на редица лица е предоставяно ползването на площи в тази местност, видно от представения Протокол от 11.03.2008г. на комисия от община Сливен, която е разгледала постъпилите молби за закупуване на земеделски земи от техни ползватели, сред които, за разливището на Горското стопанство, фигурират и наследниците на И.Д.. Не е задължително площта, представлявала гора през 1976г. да остане такава и през 1980г., нито местоположението на описания „път“ от 1976г. да се запази същото. Още повече, че към настоящия момент, съгласно КК от 2006г., спорният имот, за който ищцата твърди, че е този по договора от 1976г., макар да съвпада по площ с последния, няма за западна граница „път“, както е посочено в договора, а граничи с ПИ идент. №№ 67338.439.2 и 67338.439.1. Пътят, видно от скицата, минава от западната страна на тези два имота, но ищцата пренебрегва това обстоятелство при обосновката на тезата си. Същото се отнася и до източната и северната граници, които през 1976 г. са били описани като „гора“. Следователно не може да се изисква неизменност на индивидуализацията на границите за близо 40 години и само от липсата й да се прави заключение и за липса на съвпадение на тези граници - съвпадението следва да се установява с всички възможни способи и средства предвид дългия времеви период и несъществуването на устройствена документация до 1997г.

На следващо място извод за съвпадение на имотите следва и от заключението на  вещото лице, че с изменението на КК/2006г., одобрено със Заповед № КД-14-20-284 от 06.07.2009г.,  в процесния имот идент. № 67338.439.3 е заличен обект – сграда с идентификатор 67338.439.3.1 и площ 19 кв.м., друг вид сграда за обитаване, собственост на И.Д. въз основа на документ – Удостоверение № 139/1980г. и е нанесен нов обект – сграда с идентификатор 67338.439.3.2 с площ 92 кв.м., предназначение – жилищна еднофамилна сграда. Заключението на вещото лице е, че заличената сграда по КК от 2006г. е  тази - построена въз основа на Удостоверение № 139/80г., и  съвпада със сградата  от 20,8 кв.м. полезна жилищна площ в м. „Кироолу“, за която И.Д. е заплащал наем и която е актувана като държавна собственост през 1980г. Тъй като с Удостоверение № 139/05.02.1980г. се посочва, че имотът е предоставен за ползване на И.Д. през 1974г., като му е било разрешено да построи паянтова сграда, а междувременно той е изградил без разрешение и допълнителни постройки, с Акт № 7 от 06.02.1980г. на ОбНС те са били актувани като държавна собственост, а от м.08.1980г. на сградата от 20,80 кв.м. е била предоставена на И.Д. за ползване от жилфонд с месечна наемна цена от 4.00 лв. Именно тази е заличената с изменението на КК от 2009г. сграда в процесния имот.

На последно място еднозначни данни, че се касае за два различни имота няма. Единствено свидетелят И. В., разпитан втори по ред, заявява в с.з., че наследодателят на ищеца имал и друг имот, даден му за ползване „от другата страна на реката“. Тези показания са изолирани и ненадеждни, поради което не могат да бъдат кредитирани. Както се посочи, те не се потвърждават от никое от писмените доказателства, а първият свидетел на ищцата – П.В., изобщо не споменава наличието на два имота. Показанията на свид. В. са лишени от плътност, тъй като им липсва точност, конкретика и най-вече – непосредственост – свидетелят заявява знание за факта без да посочва как го е придобил, тоест – какъв е източникът на информацията. От друга страна в показанията си именно този свидетел заявява в с.з., че в процесното място /описано в договора от 1976г./ е имало кладенец, а такъв кладенец е посочен в молбата от 1992г., в която ищцата и майка й описват предоставения за ползване на наследодателя им имот от горския фонд, по у-ние 139/80г., което също сочи за идентичност на имотите.

Самата ищца се задоволява безпосочно да твърди, че се касае за два имота /при това и двата – ползвани дългогодишно от баща й/, без да уточнява, с оглед изясняванена фактическата обстановка, къде се намира другият - различен от процесния - и без да предостави данни за това на вещото лице с оглед пълнота на експертизата. Тежестта на доказване лежи върху нея, тъй като ответникът отрича наличието му, а тя го твърди и иска да извлече изгодни за себе си правни последици от това.

 С оглед всичко изложено дотук,  въззивният съд счита, че не се касае за два различни имота, а за един, който е бил държавна собственост.

Косвен аргумент за това, че процесният имот е бил държавна собственост, част от масиви на ГФ, е обстоятелството, че продавачът по договора от 1976г. по никакъв начин не се е легитимирал като собственик. Обратното – поетото в т. 3. задължение „да снабди купувача И.Д. с документ за собственост в разстояние от една година от деня на сключване на този договмор“ сочи на правна невъзможност да стори това в момента на подписването му, а несключването на окончателен договор прави невъзможен категоричния извод, че прехвърлителят е бил действителен собственик на спорния имот. Щом това е така, владение против него не може да се осъществи, тъй като придобивната давност е способ за възникване на право на собственост у владелеца против собственика.

Такива аргументи представляват и фактите на дългогодишните опити на наследниците на И.Д. – датиращи от 1991г., имотът да бъде отписан от актовите книги за държавните имоти,  да бъде оценен и заменен за друг, да се снабдят с удостоверение за оценка и скица за да го закупят. По последната молба е била издадена заповед от 2008г. на кмета на община Сливен, с която е отказано на наследниците наИ.Д. да придобият собствеността върху имот № 493.3 в м. „Кироолу“, тъй като не отговаря на пар. 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ.

Така, в обобщение - понеже праводателят по предварителния договор не е доказал своето вещно право, а от събраните и анализирани доказателства е видно, че описаният в договора и предоставеният на наследодателя на ищцата за ползване имот са един и същ такъв, и той е представлявал държавна собственост, то  следва, че владението е било насочено против държавата.

Дори субективното убеждение на наследодателя през 1976г. да е било, че владее против А.А., след като в действителност собственик е била държавата, то против нея владение, което да резултира в придобИ.е правото на собственост, не е могло да бъде осъществено, поради съществувалата законова забрана. Извършването на по-късните правни действия /както след, така и преди 1996г./  от страна на наследниците във връзка със закупуването на имота, сочи, че тогава те са имали съзнанието, че имотът е бил държавна /общинска/ собственост, тоест – са го държали за другиго. За да обърне държателят на чужд имот вътрешното си отношение към правото на собственост, е необходимо категоричната промяна в намерението му да бъде доведена до знанието на собственика. За приложението на института на придобивната давност следва съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Само така биха могли действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, разкриващи желание за своене.

В случая е безпредметно да се изследва дали е бил ясно афиширан анимус за своене против ответната община, тъй като такава промяна е възможно да е настъпила в отношението на наследниците на И.Д. след 2008г., когато е било отказано закупуването на имота.

 По начало едва след м.06.1996г. по принцип би могъл да бъде поставен в течение давностен срок против собственик – държава или община. С изричната норма на чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за придобИ.е по давност на такава собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди този момент не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС, която е приложима в случая – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от 31.05.2006г., който е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС от 2006г. давността за придобИ.е на държавни и общински имоти не тече до 31.12.2014г.

Така, практически, е невъзможно придобИ.ето по давност с недобросъвестно владение /каквото само е мислимо в настоящия случай/ на общински или държавен имот, независимо дали въздействията върху него са могли да бъдат квалифицирани като фактическа власт, и дали владението е приобретавало и допълнителните изискуеми характеристики.

Към м.06.08г., когато на наследниците е отказано правото да закупят общинския имот, в тяхна полза не би могла да започне да тече придобивна давност, с оглед цитираната разпоредба.  За периода между 01.06.1996г.-30.05.2006г., дори да се приеме, че вътрешното отношение на наследниците на И.Д. вече е било променено и те са упражнявали владение против общината-собственик, по посочените причини, придобивният давностен срок не е изтекъл валидно и правото на собственост не е възникнало по оригинерен начин в патримониума им. Вписванията в имотния регистър и отбелязванията по скиците не създават и не отнемат вещни права и сами по себе си не могат да послужат за доказателство относно принадлежността им.

С оглед оплакванията във въззивната жалба, че общината не е доказала, че е собственик на спорния имот, следва да се посочи, че предявеният иск е положителен установителен и ищецът е този който следва да доказва правото си на собственост, ответникът няма задължение да доказва, че той е собственик. На изследване и разрешаване в този процес подлежи единствено въпросът за наличието или липсата на вещното право у лицето, предявило иска. Щом ищцата е насочила иска си против Община Сливен като ответник, който й оспорва вещното право, тя следва да докаже основателността на претенцията си – в случая придобИ.ето по давност – именно против този ответник, което не бе сторено успешно.

 Поради това искът е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба не следва да бъде уважавана и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите разноски както са направени и заплати тези на въззиваемата за ю.к. възнагражедние в претендирания размер от 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 613/15.07.2014 г. по гр.д. № 670/2014 г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА В. И. К. *** направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: