Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 01.10.2014 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на първи октомври през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 490 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 583/09.07.2014г. по гр.д. № 2172/14г. на СлРС, с което е изменен размера на присъдена месечна издръжка на малолетно дете /чрез неговата майка и законна представителка / от родител, като е увеличен от 80 лв. на 150 лв., до настъпване на правопрекратяващи или правоизменящи факти, заедно с лихвата за забава от предявяване на иска, искът е отхвърлен като неоснователен над присъдения до пълния претендиран размер от 200 лв. месечно, и са присъдени  съразмерно д.т. и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението в уважителната част, за разликата между 100 лв. и присъдените 150 лв., включително и за разноските, като  счита, че в нея то е незаконосъобразно, тъй като съдът не е преценил правилно събраните доказателства. Твърди, че неправилно е констатирал, че детето е посещавало извънкласни уроци, тъй като не били събрани доказателства в тази насока, ирелевантно било обстоятелството, дали ответникът е бил на бала на другото дете. Също така въззивникът твърди, че съдът не е съобразил наличието на сключен между него и майка му договор за прехварляне на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, счита и че е неприложима разпоредбата на чл. 141 от СК, тъй като се касае за друг вид издръжка – като договорно задължение, а не за издръжка на възходящ. Заявява още, че съдът е следвало да приспадне от установения му месечен доход сума от поне 200 лв., която е минимално необходима за да изпълни договорното си задължение, и да приеме за база при определяне на издръжката за детето сумата 546, 36 лв. Твърди, че майката на ищеца плаща наем за общинско жилище в размер на 46, 93 лв., и сумата следвало да се раздели на три, с оглед живеещите в жилището и така да се прецени каква сума дължи ответникът за този наем – 8 лв. Нямало други доказателства за увеличени нужди на детето Д., инфлационните процеси влияели и на ответника и съгласно чл. 143 ал. 1 от СК, съдът е следвало да съобрази възможностите на родителите при доходи за майката 531, 18 лв. и за бащата – 546, 36 лв. Въззивникът счита, че неправилно е определен общият размер на необходимата за детето издръжка на 250 лв., счита, че тя следва да е 200 лв., от които той следва да дължи 100 лв., като се имат предвид сходните размери на възнаграждението на всеки от родителите. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени частично решението в уважителната част и вместо това постанови ново, с което увеличи издръжката от 80 лв. на 100 лв. и отхвърли иска и за разликата над 100 лв. до присъдените 150 лв., като разпредели съразмерно и разноските , които му дължи ищеца. Няма заявена претенция за разноски за тази инстанция

Във въззивната жалба няма направени  нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият твърди, че доводите на въззивника са несъстоятелни и излага контрааргументи относно размера на месечните нужди на детето и разпределението на издръжката му между двамата родители. Счита решението за правилно в обжалваната част и моли тя да бъде потвърдена. Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по  чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата на изложените в нея съображения и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, чрез своята майка и законна представителка, редовно призован, се представлява от  процесуален представител по пълномощие и по реда на преупълномощаването по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от законната му представителка, оспорва въззивната жалба, поддържа изложените съображения в отговора и иска обжалваната част на решението да бъде потвърдена. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения, няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени защити.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска, следва да са едновременно налице няколко предпоставки. От една страна – увеличени нужди на искащия издръжка и от друга – възможност на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издражка на малолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът правилно е констатирал и преценил само правоизменящите факти във връзка с чисто обективното увеличаване на нуждите на едно дете, настъпили в рамките на 3-годишния период от предходното определяне на издръжката. Самите нужди, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения. Настоящата инстанция счита, че дори да се приеме за недоказано твърдението в исковата молба за направени разходи за извънкласни уроци във връзка с кандидатстването на детето, това няма да се отрази съществено при определяне на новия размер на издръжката. Не се касае за постоянни и извънредни разходи или за специфични потребности, а за инцидентна необходимост, като дори и след отпадането й, нуждите на детето остават фокусирани само около описаните по-горе „стандартни“ потребности.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, взел е предвид доказаните им доходи и е съобразил факта, че върху майката на ищцата лежи и личния ангажимент за осигуряване на дом и домашна обстановка за детето, на непосредствени грижи за неговото отглеждане и възпитание и за ежедневните му нужди.

Ответникът не е доказал наличието на други, утежняващи материалното му състояние факти – задължение към друго непълнолетно дете, заболяване, неработоспособност или намалена такава. Обстоятелството, че той е приобретател по договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по който прехвърлител е неговата майка, не може да послужи за основание да бъде намален размерът на задължението му към ищеца по две причини. На първо място задължението за издръжка към малолетно дете е с най-висок приоритет и дълажият я е длъжен най-напред да погаси това задължение. На второ място, именно наличието на право на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора, може да обезпечи възможността на ответника да дава издръжката на детето си, тъй като това увеличава стойността на общото му имущество. На последно място следва да се посочи, че въпреки, че в жалбата си ответникът се оплаква, че съдът е „смесил“ издръжката по договора като облигационно задължение с издръжката към възходящ по чл. 139, вр. чл. 140 от СК, самият той изисква съдът да съобрази минималната сума, която разходва, за да осигури топлина, светлина, вода, дрехи и лекарства за болната си майка. Тоест – сам приравнява задължението си към прехвърлителя по договора със задължението си към своята майка. Последното, обаче, не е установено със съдебно решение /преценка за нуждите на родителя и възможностите на сина, които могат да определят размера на евентуално дължимата издръжка, не може да се прави в това производство/, а освен това детето предхожда по ред родителя при задължението за издръжка към повече от едно лице.

Правилно решаващият съд, съобразявайки възможностите на родителите, е преценил, че месечната издръжка на детето не следва да тангира с нормативноустановения минимум, но пак я е оставил в границата под минималната работна заплата. РС е взел предвид, че към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на 13 годишното дете /които се приближават до тези на възрастен индивид/ и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта му, е общо 250 лв., от които е възложил 150 лв. на бащата, който не полага лични грижи. Следва да се отбележи, че при определяне общите нужди на детето, РС е приел за необходима и достатъчна посочената сума, но въззивната инстанция счита, че за база е следвало да се вземе минималната за страната работна заплата – 340 лв.

 Несъстоятелни са доводите, изтъкнати от ответника, че за размер на неговите месечни доходи следва да се вземе тази сума, която ще остане, след като се приспаднат задълженията му по договора за издръжка и гледане, както и че  сам има разходи за храна, облекло, ток, вода и др., без заплатата му да е увеличена. Въззивникът, в положението си на млад, здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството му на баща на малолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури задоволителни средства за съществуване за детето си и себе си, без да превръща своите нужди в приоритетна цел. Съдът не споделя и виждането му, че при приблизително равни доходи на него и майката на детето, издръжката следва да се подели по равно между двамата. След като не присъства активно, лично и ежедневно в живота на детето си, той следва поне да придаде някакъв паричен израз на отсъствието си, който да остойностява непрестираните лично грижи  и внимание.

Основното, непререкаемо по важност и първенство задължение на съда, е да защити максимално интереса на малолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, поради което не може реалната и действителна, житейски обоснована необходимост, да бъде превърната в механично съотношение между две числа.

В този смисъл настоящият състав счита за неоснователно възражението на въззивника, че 150 лв. е неоправдано висок за него размер на издръжката.

Ето защо въззивната инстанция също намира, че искът е основателен за посочената месечна разлика, за която следва да се уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от 200 лв. – да се отхвърли. Увеличената издръжка следва да се присъди от момента на поискването й чрез предявяване на исковата молба и се дължи до навършване на пълнолетие на детето, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. От датата на поканата – за каквато се счита предявяването на иска, следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна за тази инстанция в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

         

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 583/09.07.2014г. по гр.д. № 2172/14г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

ОСЪЖДА Л.П.С. да заплати на Д.Л.С. чрез неговата майка и законна представителка В.Д.С. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5000 лв.

 

 

 

 

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: