Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  241

гр. Сливен, 08.10.2014 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осми октомври през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                          МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 494 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 671/31.07.2014 г. по гр.д. № 5111/2013 г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от „Мебеллукс“ АД, гр. Сливен против Професионална гимназия по механотехника, гр. Сливен иск за признаване за установено, че ищцовото дружество е собственик на две помещения, находящи се в източната част на обема на сграда с идентификатор 67338.604.55.15, /на първо ниво/, с бивши проектни идентификатори 67338.604.55.15.1 и 67338.604.55.15.2, с обща площ 115 кв.м., построена в ПИ с идент.№ 67338.604.55, находящ се в гр. Сливен и за осъждане на ответника да предаде владението върху описания имот, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производсдтво, твърди в жалбата си, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Не оспорва приетата от съда фактическа обстановка, но счита, че въз основа на нея са направени погрешни и материално незаконосъобразни правни изводи, твърди, че решението е и необосновано. Въззивникът заявява, че чрез събраните от РС доказателства е доказал правото си на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ част от бивш цех „Мебелно и машинно“ с площ 647 кв.м. по АДС № 8033/23.01.1995г.  Твърди, че то е възникнало на основание чл. 17а от ЗППДОП /отм./ и прави анализ на събраните доказателства, обосновавайки чрез тях наличието на предпоставките, визирани в тази праван норма. Твърди, че описания в АДС цех е идентичен със сградата с идент. 67338.604.55.15,  че процесните помещения попадат в обема на тази сграда и че ответникът ги ползва без основание. Сградата е построена в имот с идент. 67338.604.55, за който е установено, че е собственост на ищеца. Също така въззивникът твърди, че решаващият съд неоснователно е приел, че ответникът е придобил право на собственост върху спорните помещения въз основа на давностно владение. Заявява, че през никой период от време той не е манифестирал намерение за своене на имота, което да е намерило някакъв обективен израз. Поради това е имал само качество на държател и изводите в обратен смисъл на РС са необосновани. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно и незаконосъобразно обжалваното решение и постанови ново, с което уважи иска. Претендира разноските за двете инстанции.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Детайлно развива контрадоводи на всяко от наведените от въззивника съображения. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че искът е неоснователен и недоказан, което налага отхвърлянето му. Моли въззивния съд да приеме въззивната жалба за неоснователна и потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени други доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Производството се е развило с участието на трето лице-помагач на страната на ответника – Министерство на регионалното развитие и благоустройство.

В срока за отговор на въззивната жалба третото лице-помагач е подало писмено становище, с което заявява, че намира жалбата за еноснователна, а постановеното решение – за безпорочно и правилно, поради което моли то да бъде потвърдено. Няма доказателствени искания.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемата гимназия, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

В с.з. третото лице-помагач на страната на ответника не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде изцяло отменено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Ищецът – въззивник в това производство, е предявил против ответната страна ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС за признаване за установено между страните, че той е собственик на две помещения, находящи се в източната част на обема на сграда с идентификатор 67338.604.55.15, /на първо ниво/, с бивши проектни идентификатори 67338.604.55.15.1 и 67338.604.55.15.2, с обща площ 115 кв.м., построена в ПИ с идент.№ 67338.604.55, находящ се в гр. Сливен и за осъждане на ответника да предаде владението върху тях.

От своя страна ответникът отрича правото на собственост на ищеца върху тези помещения, като му противопоставя свое такова, чийто произход свързва с давностно владение, започнало въз основа на заповед № 100-010-256 от 28.04.1980г. на министъра на транспорта.

По начало пределите на правораздавателната власт на решаващия съд се простират до поисканото от ищеца и предметът на спора е този, посочен в исковата молба.

Така в случая накърненото материално право, чиято защита търси ищеца, е по отношение на помещения, /които представляват самостоятелен обект, със самостятелен вход/, намиращи се в сграда  с идент 67338.604.55.15 /по-нататък посочвана като сграда 15/, находяща се в ПИ с идент. 67338.604.55 по КК на гр. Сливен. Безспорно е установено по делото, че по плана от 1991г. на Промишлена зона гр. Сливен, одобрен със заповед № РД-15-15-22/1991г. на кмета на община Сливен, парцел V-8451 от кв. 32 е отреден за „Търговско обзавеждане“ и сграда 15 изцяло попада в имот планоснимачен № 8451.

От друга страна, съгласно защитната теза на ответника, изложена в отговора на исковата молба, по силата на Заповед № 100-010-256 от 28.04.1980г. на министъра на транспорта, на СПТУ  по Автотранспорт /на което ответната Професионална гимназия по механотехника без съмнение е правоприемник/, са предадени сервизна площадка и складови помещения  и част от тези складови помещения са процесната част от имот с идентификатор № 67338.604.55.15, в  имот с планоснимачен № 8450, и от този момент тези помещения се владеят и ползват от ответника, преди това – от праводателя. Видно от цитираната заповед, с нея действиетлно е наредено на АВТОКОМБИНАТ - СЛИВЕН да предаде безвъзмездно на СПТУ по автотранспорт сервизна площадка с работилници и складови помещения, намираща се в имот с планоснимачен № 8450. 

Категорично и еднозначно е установено чрез приетата и неоспорена СТЕ, че няма идентичност между някаква част от имотите, описани в Заповед от 28.04.1980г. с процесния недвижим имот с идентификатор №67338.604.55.15. тоест – предадените за безвъзмездно ползване помещения на ответника изцяло се намират в имот плсн. № 8450, а спорните помещения, част от сграда 15, изцяло се намират в имот с плсн. № 8451 и така липсва съвпадение между заявения от ищеца предмет на спора и защитавания от ответника такъв.

Този извод не се променя по никакъв начин и от събраните по делото други писмени доказателства – от една страна - АДС № 8033 от 23.01.1995г., с който  са актувани като държавна собственост теренът и сградите /включително процесната/ в имот планоснимачен № 8451 и е посочено, че имотът е предоставен за оперативно управление на „Мебеллукс“ ЕООД, гр. Сливен. От друга страна -  АДС № 7924/03.05.1993г. на кмета на община Сливен и АДС № 1882/07.12.2001г. на Областен управител на област Сливен, за публична държавна собственост на терен и сгради /сред които по т. 3 и 4 – учебен автосервиз и учебни кабинети  8 бр. за провеждане на учебна и производствена практика/ в имот планоснимачен № 8450, и е посочено, че част от имота е предоставена на СПТУ по транспорт и машиностроене от МОН, по ПМС №44/91г. и заповеди №№ РД-14-27/23.04.1999г. на МОН, 100-010-256/28.04.1980г. на МТ и разделителен протокол от 1980г. 

В последните два АДС, както и в заповедта от 28.04.1980г., записванията са ясно и точно обективирани, и несъмнено касаят имот пл.№ 8450, кв. 32, Промишлена зона. По същия начин еднозначно и неподлежащо на тълкуване е отразеното в АДС № 8033/95г., че процесната сграда 15 /идент. 67338.604.55.15/ попада изцяло в имот  № 8451, кв. 32, в чийто обем се включват спорните учебни кабинети с коридор.

Така, в обобщение, въззивният съд счита, че ответникът, противопоставящ на собственическата претенция на ищеца своя такава по отношение на посочения по-горе спорен предмет, не можа успешно да докаже право на собственост върху процесните помещения, което да изключва това на ищеца.

На първо място правопораждащият факт, въз основа на който той изгражда позицията си, не се е осъществил в твърдените от ответника параметри. Доказа се непререкаемо, че с цитираната заповед от 1980г., която според ответника е поставила начало на ползването, а по-късно и на владението му, са му предоставени „сервизна площадка с работилници и складови помещения“, находящи се в друг имот и различни от спорните. Безвъзмездното предаване е наредено да бъде извършено не от страна на ищеца /или негов праводател/, а от трето лице – Автокомбинат, гр. Сливен. В съставените впоследствие АДС тези помещения, вече представляващи учебни помещения /след извършване на допълнително строителство и ремонти/, са описани като отстъпени именно въз основа на заповедта от 1980г. и изготвения разделителен протокол. Съгласно писмо от 02.07.2012г. на областния управител, в досието на АДС 1882/01г. не са налични документи, удостоверяващи предоставяне на помещения в сграда с идент. 67338.604.55.15 от „Мебеллукс“ АД на ПГМ. В регистъра на имотите, управлявани от МОН за СПТУ по транспорт и машиностроене от 1999г. са заведени като дълготраен актив само земя и сгради /учебен автосервиз и учебни работилници/ по акт № 7924/1993г. – за имот № 8450. Единствено те са описани и в сметка 203 за 2001г. В счетоводството на ПГМ към настоящия момент се водят като дълготраен актив същите „учебен сервиз-работилници“.

На второ място следва да се посочи, че макар обективно да е констатирано, че ответната гимназия действително ползва спорните помещения в сграда 15, тъй като чрез писмени доказателствени средства не е установено по какъв начин, на какво основание и от кой момент е възникнало това фактическо положение, то за доказване на контрааргумента си ответникът е ангажирал и гласни доказателствени средства. Настоящият състав счита, че те са ненадеждни и не са годни да установят категорично твърдения факт на владение. Показанията на двамата свидетели са неясни и неточни, най-малкото поради причината, че се смесва ползването на помещенията в двата имота – свидетелите едновременно описват ту едните помещения, ту другите, позовават се и на заповедта на министъра на транспорта от 1980г., а посочват три различни сгради. От изявленията е невъзможно да се направи обосновано и неопровержимо заключение по никой от правнозначимите въпроси, най-вече относно евентуалния начален момент на владение.

На следващо място настоящият въззивен състав счита, че за най-ранен такъв може да се приеме подаването на заявление вх.№ 99-3459/30.05.2012г. на ответната ПГМ Сливен до  Агенцията по геодезия, картография и кадастър, за изменение на КК и КР на гр. Сливен, чрез нанасяне на нови обекти – самостоятелен обект в сграда с идент. 67338.604.55.15, с проектни №№ 67338.604.55.15.1 и 67338.604.55.15.2. До този момент не бе установено по никакъв начин ответникът да е довеждал до знанието на ищеца намерението си за своене.  За да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Явно е, че първоначално ответникът е имал съзнанието, че е само ползвател, /държател/ на чужд имот, дори да се пренебрегне факта на грешката в предмета на държането, което съзнание е претърпяло изменение. Категоричната промяна в намерението обаче, следва да бъде доведена до знанието на собственика, за да могат и действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене. Изменението на основанието на неговото владение следва да се обективира в действия, които да отричат правото на собственика и те да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно. Обикновеното ползване, управление и поддържане на имота, въобще - всяко едно въздействие върху него, за да материализират владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отрича правото на собственика, и да е узнато от него. В противен случай е налице търпене от страна на собстевника на ползването /без значение с или без основание/ на част от имота му от друго лице. В случая не е доказано непоколебимо ответникът, при съвместното ползване на различните части от сграда 15, с поведението си да не е оставил съмнение у ищеца, че владее срещу него. Не се установи той открито и еднозначно да е афиширал пред собственика намерение за своене против него до пролетта на 2012г. и да го е насочил срещу него. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. Това представлява и пречка, ако се приеме, че такава промяна в анимуса е настъпила, да се установи точният момент, който би дал начало на 10 годишен придобивен давностен срок. От своя страна ищецът е реагирал незабавно с адекватни правни действия за атакуване на заповедта за изменение на КК и КР от 2012г., и е постигнал отмяната й.

На последно място по повод възражението за придобиване по давност на спорните помещения от страна на ответната гимназия, следва да се отбележи, че  то е ненадлежно направено. Съгласно разпоредбата на чл. 10 ал. 2 от ЗНП, тя е държавно училище, което се финансира от държавния бюджет и предоставените й за ползване имоти са публична държавна собственост, а съгласно чл. 36 ал. 1 т. 3 от ЗНП общината осигурява и контролира средствата за издръжката, изграждането, обзавеждането и основния ремонт на училищата и обслужващите звена. Тоест – самата гимназия не може да придобие за себе си правото на собственост върху спорния недвижим имот, собственик може да стане единствено държавата. Още повече, че в случая ответникът твърди, че държавата му е предоставила ползването върху процесните помещения – при това положение се стига до абсурда той да владее срещу държавата в полза на държавата.

Поради всичко изложено, въззивният съд счита за неоснователно възражението на ответника и то не може да послужи като причина за отхвърляне на иска.

Доколкото, обаче, за уважаването на иска по чл. 108 от ЗС е необходимо ищецът най-напред да докаже, че сам е собственик на ревандикирания имот, съдът е длъжен да се произнесе по този въпрос.

Ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 17а от ЗППДОП /отм./ Фактическият състав на тази разпоредба изисква кумулативното наличие на три елемента – собственост на държавата по отношение на конкретното имущество, то да е било отстъпено за стопанисване и управление на държавното предприятие, което към момента на преобразуването му в търговско дружество има право на оперативно управление върху имуществото и с акта на държавния орган за преобразуване, имуществото да е включено в капитала на ТД /освен ако в акта не е предвидено друго/.

Приведена към настоящата хипотеза, посочената правна норма намира проявление.

Ищцовото дружество „Мебеллукс“ АД, гр. Сливен е правоприемник на „Мебеллукс“ ЕАД, което е вписано в ТР при СлОС през 1996г. по ф.д. № 2042/1991г. чрез преобразуване на „Мебеллукс“ ЕООД в еднолично акционерно дружество. От своя страна „Мебеллукс“ ЕООД е създадено със Заповед № РД 116-33 от 24.06.1991г. на МИТУ, след преобразуване на СК „Търговски технологии и обзавеждане“, в частност – на ДФ „Мебеллукс“. В част от представените по делото документи погрешно е изписана фирмата като „Мебелакс“, което съдът приема категорично за техническа грешка, с оглед всички надлежно извършени в ТР по ф.д. № 2042/91г. на СлОС вписвания, касаещи същия правен субект.

Със Заповед № РД 116-33 от 24.06.1991г. на МИТУ се прекратява стопански комбинат /СК/ „Търговски технологии и обзавеждане“, като се образуват фирми с държавно имущество. Съгласно приложение № 3 към тази заповед, е разпоредено да се образува фирма с държавно имущество“Мебелакс“ /„Мебеллукс“/, гр. Сливен и й се предоставя уставен фонд – държавно имущество в размер на 1 056 хиляди лева и от датата на обнародване на решението за регистрация на ФДИ се прекратява като юридическо лице завод „Търговско обзавеждане“ – Сливен от състава на СК „Търговски технологии и обзавеждане“, София. С разделителен протокол от 30.04.1991г. между СК „Търговски технологии и обзавеждане“, София и завод „Търговско обзавеждане“ – Сливен, обособената от последния фирма „Мебелакс“ /“Мебеллукс“/, Сливен, приема активите и пасивите по баланса към 31.03.1991г.  Със Заповед № РД-119-16 от 09.08.1991г. на министъра на МИТУ, е преобразувана ДФ „Мебелакс“ /“Мебеллукс“/, Сливен в Еднолично дружество с ограничена отговорност „Мебелакс“ /“Мебеллукс“  гр. Сливен, което поема правата и задълженията на ФДИ „Мебелакс“ /“Мебеллукс“/.

Тъй като съхранената документация е непълна, съдът извлича информация относно правнорелевантните факти от всички събрани източници, прадставляващи официални документи. Така, по плана от 1991г. на промишлена зона, гр. Сливен, парцел V-8451, кв. 32 /където се намира процесната сграда с идент. 67338.604.55.15, в чийто обем попадат спорните помещения/, е отреден за „Търговско обзавеждане“, Сливен и в разписния лист към плана за собственик на имота е вписан именно завод „Търговско обзавеждане“ – Сливен. От своя страна в АДС № 8033 от 23.01.1995г., с който  са актувани като държавна собственост теренът и сградите /включително процесната/ в имот планоснимачен № 8451, е посочено, че сграда 15 е построена през 1973г., няма данни за бивши собственици и имотът е предоставен за оперативно управление на „Мебеллукс“ ЕООД, гр. Сливен. В този акт процесната сграда е описана като „цех „Мебели и машинно“, по опис №3. Разликата в описаната в АДС квадратура и тази по настоящата КК се дължи, както е установено чрез експертизата, на покриването на навес през 2012г. и приобщаването му към обема на сградата.

Всичко това сочи, че са налице първите две предпоставки на разпоредбата на чл. 17а – собствеността на държавата е ултимативно установена – няма данни нито към момента на изграждане на постройката, нито по-късно, правото на държавата да се е конкурирало с чуждо право. Безспорно е и, че имуществото е било предоставено за стопанисване и управление на преобразуваното държавно предприятие – завод „Търговско обзавеждане“, Сливен и към 1991г. то е имало тези права. Също така, след като с акта за преобразуване от 24.06.191г. и приложенията към него, процесната сграда 15 /включително спорните помещения/, не са  били изключени изрично от капитала на новообразуваното дружество, то несъмнено следва да се приеме, че това имущество е преминало в собственост на дружеството, чийто правоприемник е ищецът „Мебеллукс“ АД, гр. Сливен. Завършващият аргумент в тази посока е обстоятелството, че в инвентаризационния опис на дълготрайните активи на ищеца от 1999г. е записан „цех  „Мебели машинно“ .

Поради изложеното този въззивен състав счита, че е доказана първата предпоставка по чл. 108 от ЗС – ищецът е собственик на спорните помещения. Налице са и вторите две условия за уважаване на петиторния иск – безспорно е и не се отрича от ответника, че той владее имота, а от казаното дотук е видно, че не е налице правно основание за това.

Ето защо искът се явява основателен и доказан и  следва да бъде уважен, като ищецът бъде признат за собственик на две помещения, находящи се в източната част на обема на сграда с идентификатор 67338.604.55.15, /на първо ниво/, с бивши проектни идентификатори 67338.604.55.15.1 и 67338.604.55.15.2, с обща площ 115 кв.м., построена в ПИ с идент. № 67338.604.55, находящ се в гр. Сливен, а ответникът бъде осъден да му предаде владението върху тях.

Като е достигнал до противоположни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение и въззивната жалба се явява основателна. Атакуваният акт следва да бъде отменен и вместо него бъде постановено ново решение, с което искът бъде уважен, както е описано по-горе.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззиваемата страна, която следва да понесе своите разноски както са направени и заплати тези на въззивника в размер на 1 527, 42 лв. за първоинстанционното и  на 175 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 671/31.07.2014 г. по гр.д. № 5111/2013 г. на СлРС  като  НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между „МЕБЕЛЛУКС“ АД с ЕИК 119020085 със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, ул. „Банско шосе“ №3 и ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО МЕХАНОТЕХНИКА, Булстат 000582643, с адрес гр. С., ул. „С. С.“ № *, че „Мебеллукс“ АД, гр. Сливен е собственик на две помещения, находящи се в източната част на обема на сграда с идентификатор 67338.604.55.15, /на първо ниво/, с бивши проектни идентификатори 67338.604.55.15.1 и 67338.604.55.15.2, с обща площ 115 кв.м., построена в ПИ с идент.№ 67338.604.55, находящ се в гр. Сливен и

ОСЪЖДА ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО МЕХАНОТЕХНИКА гр. Сливен да предаде на „МЕБЕЛЛУКС“ АД гр. Сливен владението върху тях.

 

 

ОСЪЖДА Професионална Гимназия по Механотехника гр. Сливен да заплати на „Мебеллукс“ АД, гр. Сливен направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на 1 527, 42 лв. и за въззивното производство в размер на 175 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: