Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №270

 

гр. Сливен, 23.10.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №499 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София против Решение №552/27.06.2014г. по гр.д.№2274/2013г. на Сливенски районен съд, с което Община Сливен е осъдена да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, гр.София сумата от 2483,76лв., представляваща заплатено обезщетение по застраховка „Каско +“ за щети, причинени на трето лице в резултат на управление на МПС – пропаднало на камъни на пътното платно, мораторна лихва в размер на 209,40лв. от 30.08.2012г. до подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 27.06.2013г. до окончателното изплащане на задължението, като исковете над присъдените до пълните претендирани размери са отхвърлени; присъдени са на страните съразмерно направените по делото разноски.

Решението е обжалвано от „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София частично, в частта, с която са отхвърлени предявените от него против Община Сливен искове за заплащане на обезщетение за застраховка „Каско +“ над размера от 2483,76лв. до претендирания размер от 4967,52лв. и на мораторна лихва над размера от 209,40лв. до претендирания размер от 401,05лв., както и в частта относно разноските.

В жалбата си въззивникът – ищец в първоинстанционното производство „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните части е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Счита, че е неправилен извода на районния съд, че е налице съпричиняване на произшествието от страна на водача на автомобила, който е следвало да заобиколи камъните или да спре. Водачката намалила скоростта на движение и предприела конкретни действия по заобикаляне на камъните, но излязла от пътното платно и се блъснала в крайпътно дърво. Счита, че ако последната била употребила спирачки щетите по автомобила щели да бъдат много по-големи, в т.ч. увреждания на пътниците в него и щети на движещите се зад процесния автомобил МПС. От доказателствата се установила причината на ПТП – камъни на пътното платно, като ответника отговаря за произлезлите вреди, вследствие необозначената и необезопасена неравност - камъни. Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение в обжалваните части и да уважи изцяло предявените против Община Сливен искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ответника в първоинстанционното производство – Община Сливен чрез пълномощника юрисконсулт Б., която оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Община Сливен намира постановеното решение в обжалваните от застрахователното дружество части за правилно, обосновано и законосъобразно. Счита, че е правилен извода на съда за наличие на съпричиняване на произшествието от страна на водача на превозното средство и в този смисъл застрахованото лице е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. За наличието на съпричиняване не е необходимо пострадалото лице да е действало виновно – достатъчно е поведението му фактически да се намира в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие. В случая било установено, че водачката на автомобила е имала възможност да възприеме наличното препятствие на платното и да предотврати ПТП. Освен това посочва, че не било установено категорично, че причина за ПТП са камъни на пътното платно. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните от „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София части, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от Община Сливен чрез юрисконсулт Б., която обжалва посоченото решение в частта, с която е осъдена Община Сливен да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София сумата от 2483,76лв., представляваща заплатено обезщетение по застраховка „Каско +“ и мораторна лихва в размер на 209,40лв., както и в частта относно разноските.

В насрещната въззивна жалба Община Сливен посочва, че решението в неговата осъдителна част е неправилно, постановено при допуснато нарушение на материалния закон и необосновано. Посочва, че по делото не се установило безспорно наличието на причинно-следствена връзка като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. От допълнителната експертиза се установило, че уврежданията по автомобила не са получени в резултат на преминаването му през камъни по платното за движение, а са получени след прехода и навлизането на същия в канавката, т.е. след напускане платното за движение. Самите събития по напускане платното за движение се дължат на поведението на водача. Счита, че не са доказани видът и размера на вредите, тъй като не може категорично да се посочи дали те са от камъни по платното или в резултат на контакта с прехода между банкета и канавката. Районният съд не е посочил изрично коя от двете експертизи кредитира и защо, като заключенията по двете са различни. Поради изложеното, Община Сливен моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените против нея искове. Евентуално, ако счете, че Община Сливен носи отговорност по така предявените искове, моли съда да намали размера на обезщетението до сумата, която покрива извършването на ремонт на предния мост на лекия автомобил и побитости по пода. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

С насрещната въззивна жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.3 от ГПК по делото е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба, подаден от „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София, което оспорва същата като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от Община Сливен част е правилно,  законосъобразно и обосновано. Счита, че безспорно по делото е установена причинно-следствената връзка на вредите от противоправното деяние – необезопасено препятствие на пътното платно – камъни. Общината не е изпълнила задължението си да стопанисва местния път, да го поддържа в изправност, да организира движението така, че да осигури условия за безпрепятствено придвижване. Моли съда да остави насрещната въззивна жалба без уважение и да потвърди решението на СлРС в тази му част като правилно и законосъобразно.

В с.з. дружеството въззивник „ДЗИ – Общо Застраховане“ ЕАД, гр.София, редовно призовано се представлява от пълномощник адв.Динко Иванов, който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й, като съдът уважи изцяло исковата претенция на застрахователя. Моли съда да остави без уважение насрещната въззивна жалба, подадена от Община Сливен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззивната по насрещната жалба Община Сливен, редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие юриск. Б., която поддържа подадената насрещна въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на застрахователното дружество. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и да уважи насрещната въззивна жалба, като отмени първоинстанционното решение в обжалваните от Община Сливен части и постанови ново, с което отхвърли изцяло исковите претенции. Евентуално моли съда да намали размера на обезщетението до сумата, която покрива извършването на ремонт на предния мост и побитостите по пода. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната и насрещната въззивна жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната и насрещната въззивни жалби оплаквания са неоснователни.

Производството пред Сливенски районен съд е образувано въз основа на предявени при условията на обективно кумулативно съединяване, както следва: регресен иск на платилия обезщетение по застраховка „Каско“  застраховател срещу причинителя на вредата, настъпила в резултат на виновно бездействие на служители на ответната Община Сливен с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.49 от ЗЗД и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на получаване на регресната покана до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

За да бъде уважен главният иск, на първо място ищецът следва да докаже съществуването на валидно застрахователно правоотношение между него и увреденото лице и заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице.

От представените и неоспорени пред първата инстанция доказателства се установява съществуването на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско+” между ищцовото застрахователно дружество и собственика на увредения лек автомобил марка „Фолксваген”, модел „Поло“ с рег. №СН 0844 ВВ към датата на настъпване на застрахователното събитие. От представените платежни нареждания се установява заплащане стойността на извършения на увредения лек автомобил ремонт на извършилият го оторизиран сервиз. Няма данни, както и твърдения, ответникът да е заплатил тази сума на застрахователя.

Правото на застрахователя по застраховка “Каско” да иска от третото лице, причинило повредата на застрахованата вещ е регресно право. Застрахователят, който е платил обезщетението, встъпва в правата, които застрахования има срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне – чл.213, ал.1 от КЗ. За да се ангажира тази отговорност, следва да се докаже и противоправното поведение, вреди и причинна връзка между противоправното поведение на причинителя и претърпените вреди. В случая се твърди наличие на гаранционно – обезпечителна отговорност на Община Сливен по чл.49 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Това е отговорност на юридическите лица за противоправни и виновни действия или бездействия на техни длъжностни лица при или по повод изпълнение на възложена работа. Отговорността е гаранционно – обезпечителна, възложителят не отговаря заради своя вина, а заради вината на свои работници или служители, на които е възложил работа.

Безспорно по делото от събраните писмени и гласни доказателства е установено, че на 14.08.2011г. е настъпило ПТП с материални щети в резултат от попадане на лек автомобил марка „Фолксваген”, модел „Поло“ с рег. №СН 0844 ВВ на камъни, паднали на пътното платно на път ІV-53421, км.15.

Между страните не се спори, че въпросния път ІV-53421, км.15 е общински, като съгласно разпоредбата на чл.8, ал.3 от Закона за пътищата общинските пътища са публична общинска собственост. Съгласно разпоредбата на чл.31 от ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Поддържането на пътищата съгл. т.14 от ДР на ЗП е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническа отчетност на пътищата, а чл.75, ал.3 от ЗУТ въвежда изискването транспортната техническа инфраструктура да осигурява най-добри условия за удобен, безопасен и икономичен транспорт на пътници и товари и за достъпност на лица с увреждания, при опазване на околната среда.

С оглед собствеността на пътя, цитираното изискване следва да се осигури от Община Сливен чрез съответните длъжностни лица. В случая безспорно е установено /от свидетелските показания и протокола за ПТП, ползващ се с материална доказателствена сила и неоспорен от ответната страна/, че на път ІV-53421, км.15 е имало паднали камъни на пътното платно. Установи се, че в този участък на пътя не е имало сигнализация за опасност от паднали камъни, като пътя на практика е бил необезопасен, наред с липсата на съответната сигнализация за съществуващата опасност от паднали камъни. По този начин безспорно е налице неизпълнение на задълженията, произтичащи от закона – чл.31 от ЗП и чл.75, ал.3 от ЗУТ.

За ангажиране на отговорността на Община Сливен по чл.49 от ЗЗД е достатъчно да се установи виновно неизпълнение от страна на нейни длъжностни лица на нормативно установеното задължение за поддръжка на пътя /в случая път ІV-53421, км.15/ и осигуряване на най-добри условия за удобен и безопасен транспорт. Не е необходимо да се установи точно кой от служителите е виновно лице, достатъчно е установяване въобще виновно поведение на служители, без да се разграничава поведението на всеки служител. В случая е налице виновно неизпълнение на нормативно вменени задължения, т.е. бездействие. Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД вината на съответното длъжностно лице се предполага до доказване на противното, а такова обратно доказване не е извършено.

От събраните пред районния съд доказателства се установява причинната връзка между противоправното бездействие на служителите на Община Сливен и вредоносния резултат – настъпило ПТП с материални щети. В тази насока са неоснователни възраженията на Община Сливен, направени с насрещната въззивна жалба. По безспорен начин е установено, че причината за ПТП е преминаването на процесния автомобил през необезопасеното препятствие - паднали камъни на пътното платно в посоката на движение на увредения автомобил /протокола за ПТП и показанията на свид.Михов/, като водачът на автомобила при попадането на камъните, правейки опит да ги избегне, се удря в тях, подхлъзва се и автомобилът излиза извън платното за движение в дясно. Именно в резултат на това са и нанесените на автомобила вреди. Това препятствие на пътното платно е резултат от виновното неизпълнение на нормативно установените задължения от страна на служители на Община Сливен.

По делото са безспорно установени и причинените на автомобила увреждания и тяхната стойност. Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че стойността на вредите, описани в протокола за ПТП, в описа на претенцията по застрахователната преписка и отремонтирани от оторизирания сервиз възлиза на сумата от 4967,52лв., съгласно издадената от сервиза фактура за ремонт. Стойността на ремонта, определена от вещото лице Божков е 4982лв. – по-висока, от тази приета от застрахователя. Настоящия състав приема, че посочената сума от 4967,52лв. представлява размера на щетата под формата на претърпяна загуба, която е пряка и непосредствена последица от увреждането, подлежаща на обезщетяване от Община Сливен на основание чл.49 от ЗЗД и която сума покрива настъпилите в резултат на ПТП вреди.

Съдът не споделя становището на пълномощника на Община Сливен, че евентуално подлежащи на обезщетяване вреди са само тези, причинени непосредствено от камъните – по предния мост и побитостите по пода. Според съда, всички увреждания на процесния автомобил са в резултат от виновното  неизпълнение на нормативно вменените задължения на ответната община, тъй като причина за настъпването им е именно наличието на необезопасено и несигнализирано препятствие – камъни на пътното платно в лентата на движение на увредения автомобил. Именно в резултат на попадане на това препятствие се е стигнало до загуба върху контрола на автомобила и попадането му в страничната канавка. Безспорно, без наличието му не би се стигнало до въпросното ПТП и до въпросните увреждания на автомобила.

С плащането на застрахователно обезщетение и встъпването на застрахователя в правата на застрахованото лице срещу ответника – причинител на вредата, са налице условията за ангажиране на отговорността ответната Община Сливен по отношение на застрахователя, съгласно разпоредбата на чл.213, ал.1 от КЗ.

Съдът намира направеното от процесуалния представител на ответника възражение за съпричиняване на вредата от страна на водача на МПС за основателно. От заключенията и на двете, допуснати и изслушани по делото пред районния съд авто-технически експертизи, кредитирани от съда, се установява, че водачът на автомобила при видимост около 45 м., каквато е в случая, би предотвратил въпросното ПТП ако се е движел със скорост по-ниска от 60 км/ч., като би имал възможност да спре или да заобиколи камъните, ако няма насрещно движение.  По делото не е установена точната скорост на движение на автомобила към момента на ПТП. Съдът съобрази и обстоятелството, че максимално разрешената скорост на движение по въпросния път, респ. пътен участък е 90км/ч., но съобрази и разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, според която водачът е длъжен при избиране скоростта на движение да се съобразява с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, като е длъжен да намалява скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. В случая, технически правилно било водачът на увредения автомобил да подбере такава скорост, съобразно видимостта в зоната на завоя, която да му дава възможност да спре в зоната на видимост, която е 45м.

Поради това, съдът приема, че в случая е налице съпричиняване на вредите и съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД обезщетението следва да се намали. В тази насока са напълно неоснователни съображенията и оплакванията, изложени във въззивната жалба на застрахователното дружество. Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е достигнал до същите правни изводи, като не е допуснал твърдените нарушения на закона.

След като прецени подробно причините, довели до настъпилото ПТП и вредите, съдът приема, че е налице 50% съпричиняване, поради което обезщетението за имуществени вреди, доказани в размер на 4967,52лв. следва да се намали наполовина. Ответната Община Сливен следва да бъде осъдена да заплати на ищеца - застраховател обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на сумата от 2483,76лв., като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 4967,52лв. се отхвърли като неоснователен. 

На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху посочената главница следва да се присъди и законната лихва за забава от завеждане на исковата молба пред районния съд – 27.06.2013г. до окончателното й изплащане.

С оглед частичната основателност на главния иск, частично основателен е и акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на регресната покана до подаване на исковата молба. Размерът на мораторната лихва върху дължимата главница от 2483,76лв. за периода от връчване на регресната покана на 24.08.2012г. до подаване на исковата молба на 27.06.2013г. възлиза на сумата от 209,40лв., правилно определен от районния съд по реда на чл.162 от ГПК. До този размер акцесорната претенция следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 401,05лв. – да се отхвърли като неоснователен.

Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди. Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд присъдил на страните направените от тях разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции, поради което решението е правилно и законосъобразно и в тази му част. 

С оглед изхода на спора по въззивната и насрещната въззивна жалба – неоснователността и на двете, на страните не следва да се присъждат разноски за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №552/27.06.2014г., постановено по гр.д.№2274/2013г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО  и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                              

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                          

                                                                ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                       2.