Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 256

 

гр. Сливен,  21.10.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на петнадесети октомври  през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: М. САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

 

при участието на прокурора ………и при секретаря И.К. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  503   по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 471/05.06.2014 г. по гр. д. № 1090/2014 г. на Сливенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на  Г.Д.Г. *** , че дължи на  „Хипо Алпе – Адрия – Аутолизинг” ООД ЕИК 175096193 със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к „Г.Д.” бл. * вх.* при условията на солидарна отговорност сумата от 6502.59 евро, представляваща част от  неизпълнено задължение по Запис на заповед , издаден на 10.10.2007 г. в гр. Бургас, ведно със законната лихва върху нея ,считано от 01.11.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 254.36 лв. разноски по заповедното производство по издадената заповед за изпълнение №  3488/05.11.2012 г. и изпълнителен лист по ч.гр. д.№  5279/2012 г. на СлРС и е осъдена ответницата да заплати направените в производството разноски.

 

Подадена е въззивна жалба от ответницата, в която се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно. Прави се възражение, че кредиторът не  е предявил записа на заповед на падежа на авалиста, в случая – ответницата. Непредявяването на записа на заповед в срок води до загубване на права в материалноправния смисъл само по отношение на регресно отговорните лица – джиранти и техните авалисти. На следващо място се възразява, че българското право не познава абсолютните абстрактни сделки и съдът е следвало да се произнесе дали задължението на издателя на записа на заповед е породено от сключения договор, а при положително установяване - и дали това задължение е погасено. Сочи се, че е налице безспорно установено каузално правоотношение.  Издадения запис на заповед обезпечава каузалното правоотношение и съдът е следвало да  изследва и се произнесе по това обстоятелство. Следващото възражение в жалбата е свързано с изтичането на 6-месечния преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД, който е бил изтекъл към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК. Поради това се е погасило правото на кредитора да претендира плащане от ответницата. Навежда се и довод за това, че сумата дължима по записа на заповед е платена по образуваното изпълнително дело.  Неправилно  ЧСИ е присъединил държавата като взискател и е извършил плащане към нея. Развиват се доводи, че с плащането на сумата по изпълнителното дело изцяло е погасено задължението. Поради това се иска да бъде отменено  атакуваното решение и да се постанови ново, с което да бъде отхвърлена претенцията. Претендират се разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Направеното възражение, че не е предявен записа на заповед е необосновано и незаконосъобразно и то за пръв път е въведено с въззивната жалба, поради което е недопустимо.  На второ място в направеното възражение срещу издадената заповед за изпълнение не са били приведени аргументи, свързващи издадения запис на заповед с каузално правоотношение. Така за ищеца не е възникнало задължение да обосновава иска си във връзка с такова правоотношение, а от там и за съда няма задължение да изследва и да аргументира решението си във връзка с каузалното правоотношение.  За първи път във въззивната жалба е направено и възражение, че е изтекъл 6-месечният преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД. Поради това това възражение е недопустимо, но също и неоснователно, тъй като са налице съществени разлики между задълженията на авалиста в сравнение с тези на поръчителя и за менителничното поръчителство не намира приложение разпоредбата на чл.147 от ЗЗД. Неоснователно е и възражението, че сумата дължима по записа на заповед е била приведена по сметка на ЧСИ от издателя. ЧСИ е спазил стриктно законовите си задължения и  правилно е присъединил държавата като взискател. Освен това в случая сумите са приведени от издателя на записа на заповед, а не от авалиста. В съответствие с нормата на чл. 191 ал. 5 от ДОПК съдебният изпълнител не е продължил производството преди да получи удостоверението от НАП. Поради това се иска жалбата да бъде оставена без уважение.

 

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. за възивницата се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба. Представя писмени бележки, в които излага съображения идентични с тези в жалбата.

В с.з. за въззиваемата страна се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба и поддържа съображенията, изложени в отговора.

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

Жалбата е неоснователна.

Всички възражения, инвокирани в жалбата, не са били направени с отговора на исковата молба, поради което  по принцип те са преклудирани и въззивният съд не дължи произнасяне по тях. За пълнота обаче следва да се изложат известни съображения.

На първо място очевидно е, че в жалбата се правят възражения, от които е видно, че не се прави разлика между обикновеното поръчителство по ЗЗД и менителничното поръчителство.

Авалът е самостоятелно задължение, което възниква единствено по силата на едностранно волеизявление на авалиста, независимо от задължението, което обезпечава. В тази връзка авалистът не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът би могъл да направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Авалът е едностранна абстрактна сделка, по силата на която едно лице /авалист/ поема задължение да изпълни менителнично задължение на друго лице /хонорат/. За разлика от договора за поръчителство авалът се различава от него по начина на учредяване. Той се поражда от едностранното волеизявление на авалиста, което задължително трябва да е обективирано върху менителничния ефект или върху прикрепен към него лист /алонж/. Ето защо при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат обезпеченото /главното/ задължение по менителничния ефект и задължението на авалиста, което го обезпечава. Това изискване за формата на авала е с оглед неговата действителност и инкорпорирането му в документа, с който се поражда менителничното задължение не му придава характера на едно и също задължение, съответно на една и съща сделка. При подписване на авал по запис на заповед от пълномощник в хипотезата на excesus mandati следва да се приложи презумпцията по чл. 301 ТЗ, според която ако търговецът, от чието име са извършени правни действия без представителна власт не се противопостави веднага след узнаването, се счита че ги е потвърдил. /Решение № 5 от 9.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 268/2009 г., II т. о., ТК/

За разлика от договора за поръчителство по чл. 147 ЗЗД, менителничното поръчителство по чл. 483 ТЗ /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето.

Основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 ТЗ, е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на  чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения (в т. ч. и лични) във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. / Решение № 17 от 21.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 213/2010 г., II т. о./

Последното възражение е свързано с недължимост на сумата, поради извършено плащане па изпълнителното дело и неправилните действия на ЧСИ, с които е присъединил държавата като взискател и е извършил плащане към нея.

Съгласно разпоредбата на чл.458 от ГПК държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични и други вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. Съдебният изпълнител е издължен да изпраща съобщения до НАП за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение. В конкретния случай съдебният изпълнител е бил надлежно уведомен за дължимите от длъжника публични вземания. При това положение и след като по делото са постъпили суми от длъжника съдебният изпълнител по силата на закона е бил задължен да извърши разпределение, с което не е било удовлетворено вземането на ищеца.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 300 лева представляваща минималното адвокатско възнаграждение за тази инстанция, тъй като страната е представлявана от юрисконсулт.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 471/05.06.2014 г. по гр. д. № 1090/2014 г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Г.Д.Г. *** да заплати на  „Хипо Алпе – Адрия – Аутолизинг” ООД ЕИК 175096193 със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к „Г.Д.” бл. * вх.* сумата от 300 /триста/ лева представляваща минималното адвокатско възнаграждение за тази инстанция, тъй като страната е представлявана от юрисконсулт.

 

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: