Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 15.10.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на петнадесети октомври през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 512  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 615/15.07.2014г. по гр.д. № 1058/14г. на СлРС, с което е осъдено „Карибу“ ООД, гр. Бургас със седалище и адрес на управление на дейността гр. Б., ул. „Я. К.“ № * да заплати на А.А.П. ***, на основание чл. 128 от КТ сумата 270 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. 10.2011г. и на основание чл. 224 от КТ сумата 135 лв., представляваща обезщетение за неползван годишен отпуск за 2011г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдените главни суми от предявяването на исковата молба на 19.02.2014г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото.

С въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува изцяло решението, като заявява, че то е незаконосъобразно, необосновано  и неправилно. Заявява, че пъррвоинстанционният съд е следвало да приложи разпоредбата н ачл. 238 ал. 3 от ГПК и да прекрати производството, тъй като са били изпълнени изискванията – ищцата е представила с исковата молба единствено копия от трудов договор и копия от страници от трудова книжка, абсолютно нечетливи. Това било равносилно на непредставяне на доказателства. Също така заявява, че отговор по чл. 131 от ГПК не е депозиран, ищцата е призована редовно за първото с.з., а ответникът – чрез залепване на уведомление. Никоя от страните не била направила искане делото да се гледа в нейно отсъствие и това представлявало пълно процесуално бездействие от страна и на двете страни в производството. На второ място въззивникът заявява, че ако се счете, че представените писмени доказателства препятстват прекратяването на производството, следва да се вземе предвид, че от събраните доказателства не се доказва по безспорен и категоричен начин твърдяното прекратено трудово правоотношение, неизплатеното трудово възнаграждение и обезщетение и техния размер. Съдът следвало сам да назначи съдебно счетоводна експертиза след дезинтересирането на страните, но не е сторил това, нито пък се е произнесъл по направеното в тази насока искане от ищцата. На последно място въззивникът заявява, че седалището и управлението му са в гр. Бургас, но адресът, на който ищцата е полагала обичайната си работа е в гр. Сливен и следва да се държи сметка, че и преписът от исковата молба, и насрочването, и решението са му връчени по реда чрез залепване на уведомление. От друга страна твърди, че е коректен и е изпълнил задължението си за заплащане на нужните възнаграждения и обезщетения и ако е бил получил препис от исковата молба, няма логика да не се защити и представи нужното. Така било нарушено правото му на защита. С оглед изложгеното въззивникът моли въззивния съд или да обезсили решението и прекрати производството, или да отмени атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете изцяло като неоснователни. Прави искане за допускане събиране на писмени доказателствени средства от въззивната инстанция – личното трудово досие на ищцата, което представя и иска назначаване на съдебносчетоводна експертиза. Няма направено искане за разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развива подробни контрааргументи и оборва последователно всеки от релевираните от въззивника доводи. Счита, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, и моли то да бъде потвърдено. Няма нови доказателствени искания, противопоставя се на направените от насрещната страна. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 26.09.2014г. СлОС е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника поради настъпила преклузия.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище управителят на дръжуството заявява, че поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за платена държавна такса в размер на 50 лв. за подаване на въззивната жалба.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа отговора си, оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, а потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

На първо място следва да се посочи, че не е нарушено правото на защита на ответника, каквото оплакване той въвежда с въззивната жалба, обосновавайки се с това, че ищцата е полагала труд на територията на гр. Сливен, въпреки, че седалището на дружеството-работодател е в гр. Бургас, където е изпратена и призовката.

Освен, че съгласно привилегироващата ищците-работници разпоредба на чл. 114 от ГПК, позволяваща им да предявяват исковете по трудови спорове с работодателя не по общото правило за местна подсъдност /чл. 105 от ГПК/, а по мястото, където обичайно полагат своя труд /в случая – в гр. Сливен/, евентуалното възражение на ответника за неподсъдност на спора на СлРС той би могъл да направи единствено в срока по чл. 119 ал. 3 от ГПК, което не е сторил. На второ място, правилата, уреждащи подсъдността  на спора, тоест – мястото на разглеждането му, и тези, уреждащи мястото на връчване на книжата и съобщенията по делото, не са поставени във взаимна зависимост. Следователно фактът, че искът е предявен не по седалището на дружеството-ответник, а по обичайната месторабота на ищеца по трудовия спор, не се конфронтира с изискването призовката за работодателя – ЮЛ, да бъде връчена на последния вписан в ТР адрес. В случая това е адресът на ответника в гр. Бургас, където е седалището и управлението на търговската му дейност. СлРС, в съответствие с изискванията на чл. 50 от ГПК и при стриктно изпълнение на процедурата по чл. 47 от ГПК, е извършил надлежно връчване на преписа от исковата молба и приложенията на ответника, чрез залепване на уведомление при условията на чл. 50 ал. 4 и чл. 47 ал. 1 от ГПК.

Поради това не са налице процесуални основания за отмяна на атакуваното решение и недепозирането на отговор, неявяването на процесуален представител на ответника в с.з., неоспорването на твърденията на ищцата, неотправянето на възражения и непредставянето и непосочването на доказателства, се дължи единствено на процесуалното бездействие на ответната страна, която следва да изтърпи и ефекта на ранната преклузия, която е предизвикала с пасивността си.

Що се отнася до оплакването на въззивника във връзка с това, че решаващият съд е следвало да прекрати производството съгласно чл. 238 ал. 3 от ГПК, въззивната инстанция счита и него за неоснователно. Не са били налице законовите условия за прилагане на тази разпоредба. Ищцата не се е явила в с.з. и не е направила искане за гледане на делото в нейно отсъствие, което не е сторил и ответникът, който от своя страна не е подал и отговор, но не е налице последната отрицателна предпоставка на правната норма – да не са посочени и да не са представени доказателства с исковата молба. Ищцата е приложила писмени доказателства, установяващи тези твърдения, за доказването на които доказателствената тежест лежи върху нея, и е направила искане за допускане на счетоводна експертиза. При това положение съдът не е имал основание да прекрати производството по реда на чл. 238 ал. 3 от ГПК.

На последно място неоснователно е и възражението на въззивника, че от събраните доказателства не може да се направи категоричен извод за неплащането на претендираните трудово възнаграждение и обезщетение за неползван отпуск, поради което искът е останал недоказан. В действителност ищцата, както вече се посочи, е представила с исковата молба писмени доказателства, чрез които  се установяват фактът на съществуването на трудовото правоотношение, фактът на прекратяването му и размерът на трудовото възнаграждение. Твърденията за неизплащане на трудовото възнаграждение за м. 10.2011г. и на обезщетение за неползван отпуск  от 10 дена не подлежат на доказване от ищцата – това са отрицателни факти, които, ако бъдат оспорени, водят до поставяне отговорността на доказването върху насрещната страна, още повече, че в производството по трудови спорове по начало тежестта на доказване лежи върху работодателя. Тоест – ответникът е този, който следва да докаже фактите на плащане на претендираните суми, в противен случай съдът следва да приеме, че те не са изплатени, особено в светлината на липсата на отговор и възражения в тази насока от страна на ответника-работодател. Поради това не е било необходимо и допускане на поисканата от ищцата съдебно икономическа експертиза. Освен това, въпреки указанията на съда, въззивникът не е представил намиращи се у него писмени доказателства от значение за изясняване на фактическите обстоятелства – трудовото досие на ищцата, с което не е дал възможност на съда за проверка на ищцовите твърдения.

Предвид всичко това настоящият въззивен състав намира, че атакуваното решение е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и в съответствие с приложимите материалноправни норми. Въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава, а обжалваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати направените от въззиваемата страна за тази инстанция в размер на 400лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 615/15.07.2014г. по гр.д. № 1058/14г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА „Карибу“ ООД, гр. Бургас да заплати на А.А.П. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 400 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: