Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

гр. Сливен, 22.10.2014г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:

               

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                    ЧЛЕНОВЕ:                 МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Надежда Янакиева възз.гр. д. № 520 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против решение № 594/09.07.2014г. по гр.д.№1444/2014г. на Сливенски районен съд, с което е осъдено „Естир“ ЕООД, гр.Сливен да заплати на Д.И.Г. сумата от 1518, 96 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м.07.2013г. – м.09.2013г. включително, с приспаднати удръжки, заедно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 17.03.2014г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 340лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ за един месец, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 17.03.2014г. до окончателното й изплащане, като главният иск е отхвърлен като неоснователен над присъдената сума до пълния претендиран размер, и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство в осъдителните му части.

В жалбата си въззивното дружество „Естир“ ЕООД, гр.Сливен твърди, че в тях решението на СлРС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно поради нарушение на приложимите материалноправни разпоредби и съществени нарушения на процесуалните такива. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са налице предпоставките за уважаване на исковете на ищцата. Посочва, че още пред районния съд е заявил, че трудовото възнаграждение на ищцата е заплатено в брой с изрично нейно съгласие от събраните средства в касата на дружеството. Ведомостите не се подписвали, тъй като средствата не достигали за внасяне на осигурителните и здравни вноски в бюджета, но на работниците се плащало своевременно. Поради това иска по чл.128, т.2 от КТ е неоснователен. Посочва, че по делото не се събрали достатъчно и убедителни доказателства, че ищцата е останала без работа след прекратяване на трудовия й договор и изводите на съда, че същата е била без работа 1 месец е неправилен и необоснован, също така неправилно е определенразмерът на присъденото обезщетение, тъй като в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение била допусната техническа грешка. Обезщетението се дължало не в посочения в нея размер, а в размер на брутното трудово възнаграждение, както е постановил законодателят, и за ищцата то е в размер на 310 лв. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение в обжалваните му осъдителни части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявените против него искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

  Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Развива подробни съображения по повод наведените оплаквания, заявява, че атакуваната част от решението е правилна и законосъобразна и моли тя да бъде потвърдена. Няма претенция за разноски. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. за въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението в обжалваната част е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Настоящият въззивен състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният съд споделя и правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Д.И.Г. *** при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.07-12.2013г. в общ размер от 1 850 лв. с правно основание чл.128, т.2 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и иск за заплащане на обезщетение за един месец оставане без работа поради уволнението в размер на 340 лв., с правно основание чл.222, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Безспорно от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства се установи наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период, по което ищцата е престирала труд, за който работодателят – ответното дружество дължи заплащане на съответното договорено трудово възнаграждение. От заключението по кредитираната от районния съд и неоспорена от ответника в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищцата през процесния период – 334, 18 лв. месечно, като правилно и законосъобразно /на основание чл.163 от ГПК/ районният съд е определил нетния размер на дължимото за процесния период възнаграждение, възлизащо на сумата от 253, 16лв. месечно, т.е. общо за периода – 1518, 96 лв. Върху дължимото възнаграждение за положен труд следва да се присъди и законната лихва за забава, така, както е претендирана от ищцата, считано от подаване на исковата молба.

Ответното дружество - работодател е въвело твърдение за недължимост на трудовото възнаграждение за този период, поради заплащането му. Това възражение се навежда и като единствено във въззивната жалба. Съдът намира възражението за неоснователно и недоказано. В тази насока работодателят – въззивник носи изцяло доказателствената тежест за установяване по безспорен начин с годни доказателства този положителен факт – изплащане на трудовото възнаграждение. Тази доказателствена тежест му е надлежно указана от районния съд при доклада по чл.146 от ГПК. Въпреки дадените изрични указания и дадената възможност за ангажиране на съответни доказателства, твърдението на работодателя е останало недоказано. От негова страна няма представени абсолютно никакви доказателства за заплащане на трудовото възнаграждение. С отговора на исковото молба и с въззивната жалба ответникът признава, че ведомостта за трудовите възнаграждения не е подписвана, но не посочва и представя  доказателства относно твърдението си, че е заплатил възнаграждението на ищцата – въззиваема в брой от паричните средства, налични в касата на дружеството. Ако това беше така, то дружеството би разполагало с разходен касов ордер или друг писмен документ, удостоверяващ получаване на сума от касата, но такъв документ не е представен по делото. С оглед неизпълнението на основното си процесуално задължение за установяване с годни доказателства на твърдения факт на заплащане на дължимото на ищцата трудово възнаграждение за положения от нея през процесния период труд, то работодателят следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване и съдът приеме за ненастъпил твърдения и останал недоказан факт на плащане.

Следователно предявеният иск по чл.128, т.2 от КТ е основателен в посочения размер от 1518, 96 лв. и решението на районния съд, с което го уважава за същия е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ за един месец оставане без работа следва да се посочи, че безспорно по делото е установено, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ, поради закриване на част от предприятието, считано от 01.01.2014г. Установено е, че след уволнението ищцата е останала без работа, като е регистрирана в ДБТ, като се е подписвала в потвърждение на регистрацията си на 03.02.2014г. и на 16.04.2014г. Следователно са налице изискуемите от закона /чл.222, ал.1 от КТ/ предпоставки за заплащане на обезщетение – уволнение на посочено в правната норма основание и оставане на работника без работа след уволнението за период поне от един месец /в случая са установени повече от три месеца/. В тази насока са напълно неоснователни оплакванията на въззивника, изложени във въззивната жалба. Правилно и законосъобразно районният съд е кредитирал допуснатите и приети като доказателство по делото копие от регистрационно карта в ДБТ – Сливен и копие от трудова книжка, от което е видно, че след уволнението няма вписано последващо трудово правоотношение. Тези доказателства като безпротиворечиви, взаимно допълващи се, неоспорени от ответника са пряко, пълно и годно доказателство за установяване на подлежащия на доказване факт на оставането на ищцата без работа.

С оглед изложеното работодателят дължи на ищцата заплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение. Относно размера на това обезщетение въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, който е приел, че то се дължи в посочения от вещото лице размер от 386, 32 лв., но следва да се присъди в размера, който е претендиран – 340 лв., за да не се постанови свръхпетитум, предвид липсата на надлежно направено изменение на иска от страна на ищцата.

Върху двете главни суми се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Така след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваната част от решението, включително и по отношение на присъдените такси и разноски, е правилна и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени, въззиваемата не е направила разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 594/09.07.2014г. по гр.д.№1444/2014г. на СлРС в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.