Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N   

 

гр. Сливен, 05.11.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на пети ноември  през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                        М. БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева  въз.гр.д.  N 541 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 705/22.08.2014г. по гр.д. № 1710/13г на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от С.М.В. против Й.Г.М., В.С.М., Й.Г.М., П.Й.М. и Т.Г.П. искове по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР за приемане за установено, че е налице погрешно нанасяне на кадастралната граница в кадастралната карта на гр. Сливен от 2006г. по отношение на имоти с идентификатори №№ 67338.545.19 ис идент. № 67338.545.21, касаещо 43 кв.м. дворно място, от които 23 кв.м. застроени с една стая и част от антре по плана от 1957г., които неправилно са заснети по КК от 2006г. към имота на ответниците с идент. № 67338.545.21 и са присъдени разноските на две от ответниците в размер на 200 лв.

Въззивна жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение като неправилно, необосновано и постановено при нарушаване на материалния закон. Въззивницата твърди, че без подкрепа от събраните доказателства, съдът е приел, че регулацията от 1957г., по силата на която са предадени спорните участъци към имота на ищцата, не е била приложена. Прави обстоен анализ на събраните писмени доказателства, от които извежда категорично обратния извод и счита, че в тази част РС не е успял да обоснова изводите си. Също така заявява, че съдът не е обсъдил правилно нито приложените скици, нито заключението на СТЕ, нито влязлото в сила съдебно решение, третиращо въпроса за правото на собственост върху придадените части, интерпретирал е произволно и свидетелските показания. Въззивницата счита, че по несъмнен начин е доказала изискуемите за уважаването на исковете й предпоставки – че е била собственик на спорните части към момента на влизане в сила на КК от 2006г. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което уважи исковете. Претендира разноските по делото.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемите В.М. и Т.П. са подали писмен отговор, с който оспорват изцяло въззивната жалба. Твърдят, че тя е неоснователна, оспорват всички изложени оплаквания, като заявяват, че фактическите констатации на съда са обосновани и кореспондиращи със събраните доказателства, а правните изводи съответстват на материалноправните разпоредби. Предвид това молят въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба. Не претендират разноските за тази инстанция. Не са направили нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В законовия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК и въззиваемият Й.М. е подал писмен отговор чрез особения си представител. Оспорва жалбата и иска потвърждаване на решението. Няма искания за разноски или за събиране на доказателства. Няма претенция за разноски.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК няма подадени насрещни въззивни жалби.

В с.з., от въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваем пор. № 2, редовно призован, се явява особеният му представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, който оспорва жалбата и поддържа отговора си. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение. Не претендира разноски.

В с.з. останалите въззиваемите, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Въззивният съд счита, че при неточно формирана фактическа обстановка първоинстанционният съд е приложил неправилно и материалноправните разпоредби, регулиращи спорните правоотношения и е достигнал до погрешни правни изводи, които не споделя.

При условията на пасивно субективно съединяване са предявени искове с правно основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР /изм./ – сега чл. 54 ал. 2 от ЗКИР след изменението с ДВ бр. 49 от 2014г., вр. чл. 124  ал. 1 от ГПК.

Настоящият въззивен състав намира, че същите са основателни и доказани и следва да бъдат уважени.

Съгласно разпоредбата на чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, която е посоченото в исковата молба от 23.05.2013г. от ищцата правно основание на претенцията й, непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри, се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато тези непълноти или грешки са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред. Предявен е именно установителният иск за собственост, резултатът от който може да даде основание за извършване на изменение на кадастралната карта и кадастралния регистър. Административният орган може да издаде заповед или да откаже да стори това, но заповедта му няма конститутивно действие, тя не създава право на собственост. Поради това е предвиден и специалният иск по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР /сега аналогичен чл. 54 ал. 2 от ЗКИР/, разглеждането на който става по общия исков ред, тъй като решението по него има преюдициално значение по отношение на административната процедура по самото евентуално допускане на поправката на някой от посочените в правната норма документи. С оглед приетото от съда в това производство, при уважаването на иска следва да се извърши поправка в кадастъра и ако тя е релевантна за регулационните предвиждания, да се извърши и изменение на плана от съответния овластен административен орган.

И в двата случая ищцата има интерес от предявяване на иска, най-малкото заради извънпроцесуалното поведение на ответниците, отричащи претендираното от нея право.

Искът по чл. 53 ал. 2 пр. 2 от ЗКИР /изм./ има за предмет установяване правото на собственост към минал момент – този към влизане в сила на кадастралната карта – м.04.2006г.

Предмет на това право са 43 кв.м. /след допуснатото изменение на иска/ дворно място, от които 23 кв.м. застроени с една стая и част от антре, по плана на гр. Сливен от 1957 г., които при одобряването на КК на гр. Сливен от 2006г. са заснети към имот с идент. № 67338.545.21, записан на ответниците.

Имотът на ищцата по КК от 2006г. е с идент. № 67338.545.19 и граничи от юг с имота на ответниците с идент. № 67338.545.21.

Ищцата е придобила собствеността през 1990г. върху имота, който тогава се е идентифицирал като имот пл. № 698, за който е отреден УПИ ІІІ-698 в кв. 198 по плана от 1982., а от юг е граничел с имота на ответниците - № 699  и е описан като обща площ 351 кв. м., със застроени жилищна сграда с четири стаи, открит салон и мазе, и една стая и част от антре, придадени по регулация. Праводателят й по тази продажба - П.П. от своя страна е бил собственик на имот  ІІ-5498 в кв. 267 и с плана от 1957 г. е извършено урегулирането му, като П.П. придобил по регулация правото на собственост върху различни части от терен и постройки от съседните имоти, като от имота на ответниците – тогава № 5496, са му придадени 135 кв.м. празно дворно място, част от паянтово жилище от 25 куб.м., част от паянтово жилище от 71 куб.м. и паянтов обор от 31 куб.м. Всички придадени части са заплатени от П.П., който е бил признат за собственик по регулация с н.а. № 105 т. V, н.д. № 167/1961г. 

Понастоящем, чрез надлежна поредица от прехвърлителни сделки, ищцата се легитимира като собственик на целия имот с идент. № 67338.545.19, чиято номерация в различните карти и планове в годините от 1957г. до 2006г., е описана по-горе. Аналогично е проследена и номерацията на съседния от юг имот с идент. № 67338.545.21, чиито собственици, също след последователно настъпвало правоприемство, са ответниците.

От събраните гласни и писмени доказателства се установява еднозначно, че при закупуването на имота през 1990г., в придадените по регулация една стая и част от антре са живеели Й. и Т.М., и ищцата е предявила против тях през 1991г. ревандикационен иск, който бил уважен и с влязло в сила решение по гр. д. № 1963/1991г. на СлРС тя е призната за собственик и двамата са осъдени да й предадат владението на тези помещения. От този момент тя и дъщеря й са ползвали помещенията да държат свои вещи, а вратата, водеща към останалата част от постройката, намираща се в имота на ответниците, била затворена. Те поддържали своята част, препокрили покрива над нея. Последната ответница, която придобила част от правото на собственост от имот 545.19 през 2003г.,  започнала също да държи свои вещи в процесното помещение, което предизвиквало спорове с ищцата. През 1997г. е направен опит от страна на ответниците да бъде променен в тази му част РП за двата имота, но заповед № РД-15-526 от 04.09.1997г. на Кмета на община Сливен за изменението е била отменена с влязло в сила съдебно решение № 248 от 20.12.2000г. по адм.д. № 1290/97г. на СлОС в частта, отнасяща се до тях, като преписката е върната за на общината за ново произнасяне при съобразяване с влязлото в сила решение относно правото на собственост върху спорните части по гр.д. № 1963/91г. на СлРС. През м. март 2013г., ответницата Т.П., считайки, че стаята и частта от антрето са нейни, изхвърлила багажа на ищцата и преустановила достъпа й до тях, като зазидала междинната врата.

Имот № 698 по КК от 1982г. /на ищцата/, е претърпял единствена промяна – получена допълнително територия от 145 кв.м., представляваща площта, затворена между кадастралните граници от 1957г. и сега действащата КК от 2006г., защрихована в зелено по скицата на в.л. В. С.. Това са частите, с които е бил урегулиран имотът на праводателя на ищцата през 1957г. и съгласно плана от 1957г. цялата предаваема част е била заплатена. Нанесената по КК от 2006г. югозападна граница на имот с идент. № 67338.545.19 /на ищцата/ с имот с идент. № 67338.545.21 /на ответниците/ не отговаря на регулационната граница между двата имота по действащия към 1957г. регулационен план, като несъответствието е в размер на 52 кв.м.

Към 1961г. /когато праводателят на ищцата е бил признат за собственик на придадените по регулация части/ са действали границите по регулацията от 1957г. Към 1990г., /когато ищцата е закупила имота/ е действал план за регулация от 1982г., по който имотът на ищцата не представлява самостоятелен парцел, източната част на имота /тогава № 698/ е в п-л ІІ за озеленяване,а западната е предвидена за част от улица. Имотът на ответниците /тогава № 699/ в по-голямата си западна част е бил отреден за улица, а остатъкът – в п-л ІІ за озеленяване. Тези предвиждания не са били осъществени.

В плана за регулация от 1995г. и двата имота са в кв. 198, за имота на ищцата е отразен парцела по плана от 1957г. В плана за регулация от 2001г. за имота на ищцата е отреден п-л ІІІ-698, на ответниците – ХХІ-699 и границата между тях е по отразената в сега действащата КК.

В резултат на различни процедури всички регулационни планове за този район са отменени и сега няма действащ ПУП-ПР.

От казаното дотук е несъмнено, че ищцата е придобила през 1990г. на валидно правно основание правото на собственост върху недвижим имот, намиращ се от север /североизток/ спрямо имота на ответниците. Към този момент в имота са били включени „една стая и част от антре“, както и незастроена площ, придадени по регулация от имота на ответниците,  поради което вещното й право се е разпростирало и върху тях. Това право е било потвърдено и с влязло в сила съдебно решение от 1991г. по отношение именно на предадените части.

Така описаното правно положение не се е променило до настоящия момент, тъй като фактическото такова /последната ответница е отнела владението на ищцата върху спорните помещения през 2013г./, макар да е в разрез с него, не е могло успешно да доведе до промяна в правото на собственост.

Липсват причини да се приеме, че ищцата е загубила правото си на собственост върху спорната част от имота, респективно, че такова е възникнало в патримониума на ответниците. Не е налице нито деривативен начин на преминаване на вещното право, нито е доказано и придобиването му чрез оригинерния способ на давностното владение, най-малкото поради факта, че за недобросъвестното владение, каквото само е възможно в този случай, не е изтекъл законоустановения 10 годишен период, с който правната норма свързва възникването на такава последица, през който фактическото упражняване на властта да е било постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно. Аналогичност между установените факти и правопораждащия състав на правната норма не бе доказана непререкаемо – обратното – между страните са съществували отявлени и непрекъснати фактически и правни спорове от 1990 г. насам, придружени с физически и правни действия, нарушаващи несмущаваността на владението и прекъсващи течението на срока. Никой от ответниците не е могъл успешно да отнеме владението на ищцата и да го трансформира в право на собственост за себе си.

В случая приложение намира и постановката на ТР №3/93г., че новият план зачита парцелните граници по стария план като имотни, а ако предшестващият план не е приложен, се отива към по-ранен, докато се установи приложен план, тоест – важи положението на имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план на населеното място. В случая са налице предпоставките за стабилизиране последиците от прякото отчуждително действие на дворищната регулация, извършена през 1957г. – дължимото обезщетение за придадените части са били изплатени по предвидения ред, а по-късно и реално е била заета придаваемата част. Предвижданията по РП от 1982г. не са били осъществени, а в ПР от 1995г. за имота на ищцата е отразен парцела по плана от 1957г. – тоест следва да се приеме, че дворищно регулационният план от 1957г. е приложен и парцелните граници са се трансформирали в имотни.

Тъй като те не са отразени по този начин в КК на гр. Сливен от 2006г., е явно, че е допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в погрешно нанасяне на вътрешната регулационна разделителна линия, дължащо се на неправилното й заснемане не по регулационната граница по плана от 1957г., а по имотната такава, която не съответства на действителния обем на правото на собственост на всяка от страните.

Така е налице грешка в кадастралната основа, която подлежи на поправяне по съдебен ред, с оглед успешно проведеното от страна на ищцата доказване на правнозначимия факт – че към релевантния момент - влизане в сила на плана от 2006г., тя е била собственик на  43 кв.м. дворно място /с оглед допуснатото изменение на иска/, от които 23 кв.м. застроени с една стая и част от антре по плана от 1957г., които при одобряването на КК от 2006г. неправилно са заснети към имот с идентификатор № 67338.545.21, записан на името на ответниците.

Ето защо пасивно субективно съединените искове са основателни и следва да се уважат.

Като е достигнал до обратните изводи, решаващият съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което исковете бъдат уважени.

В частта за разноските актът на РС също следва да бъде отменен.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на ответниците - въззиваеми и те следва  да понесат своите, както са направени, и заплатят тези на ищцата - въззивница в размер  на 713 лв. за първоинстанционното и 265  лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р       Е       Ш       И    :

                       

 

 

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение  № 705/22.08.2014г. по гр.д. № 1710/13г на СлРС като НЕПРАВИЛНО и вместо него

 

 

П  О  С  Т  А  Н О  В  Я  В  А :

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО  на основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР /изм./ по отношение на С.М.В. ЕГН ********** ***, офис 1, чрез адв. Е. Х., Й.Г.М. ЕГН **********, чрез особен представител адв. М. М.,***, В.С.М. ЕГН **********,***, чрез адв. В. Д., Й.Г.М. ЕГН ********** *** *, П.Й.М. ЕГН ********** *** * и Т.Г.П. ЕГН **********,***, чрез адв. В. Д., че е допусната грешка в действащата кадастрална карта на гр. Сливен от 2006г., изразяваща се в това, че неправилно е заснета имотната граница между ПИ с идентификатор № 67338.545.19 и ПИ с идентификатор № 67338.545.21, като погрешно е нанесена вътрешната регулационна разделителна линия между двата имота по имотната граница по плана от 1957г.,  която не съответства на действителния обем на правото на собственост на всяка от страните, като действителната граница съответства на регулационната граница между двата имота по КРП от 1957г. И 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че С.М.В. е била собственик към момента на одобряване на кадастралната карта на гр. Сливен от 2006г. на  43 кв.м. дворно място, от които 23 кв.м. застроени с една стая и част от антре по плана от 1957г., които при одобряването на КК от 2006г. неправилно са заснети към имот с идентификатор № 67338.545.21, записан на името на ответниците.

 

ОСЪЖДА  Й.Г.М., В.С.М., Й.Г.М., П.Й.М. и Т.Г.П. да заплатят на С.М.в. направените разноски по делото за двете инстанции в размер на 713 лв. за първата и 265 лв. за въззивната инстанция.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5000 лв.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: