Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №284

 

гр. Сливен, 20.11.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ БЛЕЦОВА    

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №550 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №78/29.07.2014г. по гр.д.№579/2012г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че П.В.Б. *** дължат на ЧСИ Н.Г., рег.№836 и район на действие СлОС на основание чл.79, ал.3 от ЗЧСИ, вр. с чл.79, ал.3 от ГПК част от сумата, за която й е издадена в това й качество в производството по ч.гр.д.№8125/2011г. на СлРС заповед за изпълнение №5914/22.12.2011г., а именно: дължат сумата 5269,35лв., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2011г. до окончателното й изплащане; като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 5428,55лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан; отхвърлено е искането на ЧСИ Г. за признаване дължимостта на разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д.№8125/2011г. на СлРС. На страните са присъдени разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

Решението е обжалвано от ответниците в първоинстанционното производство – П.В.Б. и „Емко 2014“ ЕООД, гр.Котел, в качеството му на правоприемник на „Берко 2006“ ООД, гр.Сливен, конституиран с Разпореждане №14312/29.08.2014г. по гр.д.№579/2012г. на СлРС, частичнов уважителната му част, с която е призната дължимостта на част от сумата, за която е издадена на ЧСИ Н.Г. заповед за изпълнение по ч.гр.д.№8125/2011г. по описа на СлРС и в частта относно разноските. 

В жалбата си въззивниците П.В.Б. и „Емко 2014“ ЕООД, гр.Котел, в качеството му на правоприемник на „Берко 2006“ ООД, гр.Сливен чрез пълномощника си адв. Д. твърдят, че решението на СлРС в обжалваната част е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и противоречие с материалноправните норми.  Посочват, че анализът на районния съд на фактите по делото е едностранчив, непълен и необоснован. Посочват, че по делото не е представена сметка на дълга, изготвена съобразно изискванията на чл.79 от ЗЧСИ, каквато не е и връчена на длъжниците по изпълнителното дело. Изводите на районния съд по приложението на чл.26 от Тарифата по ЗЧСИ не били съобразени с основанието и искането на взискателя за прекратяване на изпълнителното дело, споразумението между страните по изп. дело и третото лице за разсрочено извънсъдебно удовлетворяване на взискателя, което по същество не представлява събиране на сума с действия на съдебния изпълнител по смисъла на т.26 от ТТРЗЧСИ. Посочват, че искането на взискателя за прекратяване на изпълнителното производство е преди изплащането на  дълга от третото задължено лице. Развити са подробни съображения в тази насока. Освен това считат, че заявеното от ЧСИ искане за признаване за установена дължимостта на сумата по заповедта за изпълнение не почива на правно основание, тъй като и към настоящия момент сметка, изготвена по реда на чл.79 от ЗЧСИ не е връчена, поради което ответниците не се считали за задължено лице. Тъй като по делото няма данни за събрана сума, постъпила по сметка на ЧСИ, то е неоснователна по същество претенцията на ЧСИ за изплащане на пропорционална такса върху такава, както е записано в Тарифата. С оглед изложеното, въззивниците молят съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалваната част и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковата претенция. Претендират присъждане на направените по делото пред двете инстанции разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – ЧСИ Н.Г. чрез пълномощника й адв.Е.Х., която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Счита, че изложените в нея твърдения не кореспондират със събраните по делото доказателства и със задължителната съдебна практика. Районният съд е изложил подробни мотиви по основния въпрос за дължимостта на такса по т.26 от ТТРЗЧСИ, независимо от начина, по който е събрана сумата, като се е съобразил с постановената по реда на чл.290 от ГПК практика на ВКС в този смисъл.  Относно възраженията за неизготвена и връчена сметка по чл.79 от ЗЧСИ посочва, че длъжникът е имал право да обжалва действията на ЧСИ по специалния ред пред ОС и този въпрос не следва да се обсъжда в настоящото производство. Освен това посочва, че един от задължителните реквизити на тази сметка е начина на плащане, каквото на практика няма, поради което екземпляр не е връчен на лицето. Едва след заплащане на дължимите такси и отбелязването му в сметката по чл.79, ал.1 от ЗЧСИ, тя се връчва на задълженото лице. Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника дори и при прекратяване по чл.433 от ГПК, тъй като основанието за това е плащане след започване на изпълнителното производство. С оглед изложеното моли съда да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивниците, редовно  призовани, се представляват от представител по пълномощие – адв.Д., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Излага подробни съображения в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции. Във връзка с присъдените от районния съд разноски посочва, че присъждането е неправилно, тъй като по делото не е представен списък за разноски.

Въззиваемата страна ЧСИ Н.Г., редовно призована, в с.з. се представлява от пълномощник – асв.Х., която оспорва въззивната жалба и поддържа поддържа подадения отговор. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението в обжалваната му част е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимост на вземане в размер на 5428,55лв., представляващо дължими такси и разноски по ТТРЗЧСИ, за което вземане на ищеца – ЧСИ Н.Г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявеният иск е с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

По делото е установено, че през м.юли 2011г. при ЧСИ Н.Г. е образувано по молба на взискателя „Булида“ ООД, гр.Бургас изпълнително производство за принудително събиране на вземания на взискателя спрямо длъжниците „Берко 2006“ ООД, гр.Сливен и П.В.Б. по изпълнителен лист от 19.07.2011г., изд. по ч.гр.д.№4566/2011г. на СлРС. По искане на взискателя ЧСИ Г. е наложила възбрана върху посочени от него недвижими имоти, собственост на длъжниците и запори върху дяловете на втория длъжник в посочени търговски дружества, както и запор на банкова сметка.

***, изпълнителното производство е прекратено по молба на взискателя на основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК, поради постигнато споразумение с длъжниците и започнато изплащане на дълга им от трето задължено лице по уговорен между тях погасителен план. С молбата си от 16.11.2011г. взискателят изрично е поискал да се вдигнат всички наложени запори и възбрани върху имуществото на длъжниците, като се отменят и всички останали предприети изпълнителни действия.

Във връзка с първото направено от въззивниците възражение следва да се посочи, че още на същия ден – 16.11.2011г. ЧСИ Г. е изготвила сметка за размера на дълга, отговарящ на изискванията на чл.79 от ЗЧСИ, приета като доказателство по делото пред СлРС. В тази сметка изрично са посочени всички дължими такси по размер и основание. Посочена е и процесната такса по т.26 от ТТРЗЧСИ /след приспадане на таксата по т.20/ в размер на 5269,35лв. Тази такса, с оглед размера на дълга, е правилно определена от съдебния изпълнител. В тази насока няма и спор от страните. След изготвяне на сметката на дълга, ЧСИ Г. с нарочно писмо до длъжниците, връчено им на 21.11.2011г. ги е уведомила за постъпилото искане от страна на взискателя, като е посочила подробно и изрично всички дължими от длъжника такси и разноски по делото, свързани с прекратяване на производството, като в т.5 изрично е посочила дължимите по ТТРЗЧСИ такси.

Следователно, съдът намира за неоснователно първото възражение на въззивниците за недължимост на процесната сума, поради неизготвяне и невръчване на сметка на дълга по чл.79 от ЗЧСИ. Безспорно, такава сметка е изготвена и от друга страна длъжниците са изрично уведомени за дължимите по Тарифата такси и разноски, като с оглед неплащането им за съдебния изпълнител е възникнала възможността, предвидена в разпоредбата на ч.79, ал.3 от ЗЧСИ за снабдяване със заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, от която ЧСИ Г. се е възползвала.

Ответниците в първоинстанционното производство – въззивници в настоящото не са ангажирали доказателства относно плащането на тези суми. Те нямат и такива направени твърдения. Направените от тях с отговора на исковата молба възражения са свързани с неизготвянето на сметка на дълга по чл.79, ал.1 от ЗЧСИ, което е наведено и с въззивната жалба и съдът го намери по изложените по-горе съображения за неоснователно, както и с недължимост на процесните такси, с оглед прекратяване на производството по молба на взискателя, от което следвало, че разноските следва да останат за негова сметка.

По отношение на второто възражение за недължимост, направено с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба, свързано с приложението на чл.26 от ТТРЗЧСИ, следва да се посочи, че въззивният съд го намира за неоснователно, като споделя напълно изводите на районния съд в тази насока, които са съобразени и със задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК /Решение № 266 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1427/2012 г., IV г. о. и Решение № 640 от 4.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 920/2009 г., IV г. о./. Съгласно тази практика разноските по принудителното изпълнение са винаги за сметка на длъжника, освен когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или делото се прекрати на основание по чл. 433 ГПК, но не и поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство - чл. 79 ГПК. В случая сме изправени именно при тази хипотеза – плащане направено след започване на изпълнителното производство, когато длъжникът е погасил задължението си след предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред съдебния изпълнител. Плащането не е направено и в срока за доброволно изпълнение /което в случая е без значение, тъй като разпоредбата на чл.26, т.6 от ТТРЗЧСИ е в сила от 01.08.2014г./. Когато изпълнителният лист е предявен пред частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи всички такси, дори и когато изпълни в срока за доброволно изпълнение /с оглед нормативната уредба към процесния период/ - дължи платените от взискателя авансови такси; разноските за извършените необходими действия по изпълнителното дело; разноските на взискателя за процесуално представителство и окончателната такса по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители. По общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК, таксата върху събраните суми за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители винаги е за сметка на длъжника, когато е платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело.

В случая е установено, че плащането е направено по сметка на взискателя от трето лице – длъжник на длъжника по сключено извънсъдебно тристранно споразумение от 10.11.2011г. Без значение, че плащането на сумата /цялата сума по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство/ с това споразумение е уговорено да се извърши на четири равни вноски /последната до 18.02.2012г./. Безспорно е налице плащане на целия дълг директно на взискателя след образуване на изпълнителното производство. Освен това следва да се отбележи, че по изпълнителното дело са налице извършени редица действия от страна на съдебния изпълнител, обезпечаващи и насочени към принудително изпълнение и след тези действия /вероятно именно поради тях/ страните са постигнали въпросното извънсъдебно споразумение.

Неоснователен е доводът, че таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ не се дължи поради обезсилване на изпълнителния лист. Правилни са изводите на районния съд, че въпросното обезсилване е направено след прекратяване на изпълнителното производство. Освен това в случая кредиторът е получил по изпълнителния лист равностойността на вземането си от трето лице – длъжник на неговия длъжник и изпълнителният лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е обезсилен с разпореждане от 03.08.2012г., поради прекратяване на образуваното въз основа на своевременно предявен иск за установяване на вземането, поради отказ на ищеца, с оглед изрично заявено извънсъдебно удовлетворяване.

С оглед всичко изложено съдът намира, че в случая претендираната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ се дължи от длъжниците – въззивници в настоящото производство. Предявеният положителен установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК е основателен и доказан в посочения размер от 5269,35лв., до който следва да се уважи, а в останалата част да се отхвърли като неоснователен.

Върху дължимата главница следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт в обжалваната му част следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на двете страни разноски, направени в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Следва да се отбележи, че непредставянето на списък не е основание за неприсъждане на направени и доказани разноски, съобразно изхода на спора. Това обстоятелство е от значение само относно възможността страната да иска изменение на решението в частта относно разноските по реда на чл.248 от ГПК. Присъждането на разноските според представените по делото документи, доказващи извършването им не е обусловено от представянето на списък по чл.80 от ГПК.  

Първоинстанционното решение в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на въззивниците не се дължат разноски, като те следва да понесат своите, така, както са ги направили.

Въззиваемата страна не е претендирала присъждане на разноски пред настоящата инстанция, поради което съдът няма да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

 ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №78 от 29.07.2014г., постановено по гр.д. №579/2012г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                                  

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

                                                                                2.