Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №41

 

гр. Сливен, 27.02.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:         

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №564 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, против Решение №125/25.07.2014г. по гр.д.№195/2014г. на Новозагорски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от  „Риком - 59” ЕООД, гр.Стара Загора против СНЦ „Бизнесцентър / Бизнесинкубатор – Нова Загора, иск за прехвърляне на „Риком - 59” ЕООД на собствеността върху следните лизингови вещи: Двуколесен подемник електромеханичен с долна синхронизация 3,0 т. и Модул за системна диагностика KTS-540 и на ответника са присъдени разноски в размер на 643лв.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – „Риком - 59” ЕООД, гр.Стара Загора, изцяло.

В жалбата си дружеството въззивник „Риком - 59” ЕООД, гр.Стара Загора чрез адв.М.Р. *** посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и необосновано. Посочва, че ищецът е изпълнил изцяло задълженията си по договора за финансов лизинг, като претендираните от ответника като неплатени суми са за договорна неустойка. Посочва, че по отношение на неустойката е направил възражение за нищожност, поради прекомерност и липса на краен предел – чл.26, ал.1 от ЗЗД. Районният съд не обсъдил и не изложил мотиви относно неприемането на това възражение, като на практика не се е произнесъл по него. Излага подробни съображения относно нищожността на клаузата за неустойка. Размерът на договорената неустойка надвишава /към момента на изготвяне на експертното заключение/ целия размер на договора, в т.ч. главница и лихви. Неустойката е без краен момент на начисляване, по дневно определен размер и едновременно върху оставащата главница и лихва, при което набраната неустойка надвишава с повече от сто процента задължението за главница. Поради това счита, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави. Видно от материалите по делото ответната страна е  приела едно пасивно поведение, с което се облагодетелства допълнително. Посочва, че е неприложима разпоредбата на чл.309 от ТЗ, тъй като едната от страните не е търговец, а е сдружение с нестопанска цел. От друга страна съдът не посочил коя част от договора счита, че остава неизпълнена – главница, лихви или неустойка. Прилагайки реда за погасяване на задълженията по ЗЗД посочва, че главницата и лихвите предхождат неустойката и не следва да се приема, че той не е изплатил главницата, ведно с лихвите по договора. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение  и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявения от него иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С определение от 02.12.2014г. въззивният съд с оглед изложените във въззивната жалба оплаквания е назначил допълнителна съдебно-счетоводна експертиза относно вида и размера на дълга, с оглед постъпилите плащания и спазване на веда на погасяване, визиран в чл.76, ал.1 от ЗЗД.

В с.з., дружеството въззивник, редовно призовано, се представлява от пълномощник – адв.М.Р. ***, която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея подробни съображения. Счита, че определената по договора неустойка е нищожна, тъй като същата дублира определения и договорен размер на главницата. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения от ищеца иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Излага подробни съображения в писмена защита.

В с.з. въззиваемото сдружение, редовно призовано, не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд следва да я ДОПЪЛНИ с установеното от фактическа страна, вследствие събраните пред въззивната инстанция доказателствени средства – заключение на назначената от въззивния съд допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява следното:

Непогасената главница по договора за финансов лизинг /прилагайки реда: главница, лихва, неустойка/ е 373,33лв.; непогасената лихва е 277,65лв.; неустойката до 07.01.2014г. е в размер на 6088,17лв., а неустойката до 18.02.2015г. е в размер на 7321,72лв.

При изслушването си в с.з. вещото лице посочва, че първата дата, към която е посочил размера на договорната неустойка – 07.01.2014г. е датата, към която е изготвена първоначалната експертиза пред районния съд, като е посочил размер на неустойката и към момента на изготвяне на допълнителното заключение.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с иск за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на движими вещи, инкорпориран в договор за финансов лизинг с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, вр. с чл.344, ал.2 от ТЗ.

Безспорно по делото е установeно, че между страните е сключен договор за финансов лизинг, по силата на който ответното дружество – лизингодател е придобил и предоставил за ползване срещу заплащане на възнаграждение на ищцовото дружество – лизингополучател процесните движими вещи – двуколонен подемник електромеханичен с долна синхронизация 3,0 т. и модул за системна диагностика KTS-540. В договора е предвидено правото на лизингополучателя да придобие собствеността върху вещите – обект на лизинга след заплащане на дължимите по договора суми и в този смисъл са налице основните клаузи на договора за покупко-продажба /продажба на вещ срещу цена/. В чл.10, ал.1 от договора за лизинг изрично е посочено, че прехвърлянето на правото на собственост върху лизинговия актив се извършва след писмено изявление на лизингополучателя, каквото е установено по делото и при условие, че лизингополучателят е изпълнил всички свои задължения по договора, включително е изплатил уговорените лизингови вноски, както и евентуално дължими неустойки или обезщетения.

Основното възражение на ответника по иска – лизингодателят е че лизингополучателят не е изпълнил всички свои задължения по договора – не е заплатил всички лизингови вноски и неустойки, поради което за него не е възникнало правото да му бъде прехвърлена собствеността върху лизинговия актив. Въззивният съд, въз основа на заключението на вещото лице по назначената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, намира възражението на ответника за основателно и споделя напълно извода на районния съд в тази насока. От допълнителното заключение се установява непогасена част, както от главница /373,33лв./ и лихва /277,65лв./, т.е. непогасена част от лизинговите вноски, така и непогасена договорна неустойка, която към момента възлиза на сумата 7321,72лв.  

Възражението на ищцовото дружество лизингополучател, направено в хода на първоинстанционното производство и поддържано с въззивната жалба е за нищожност на клаузата за неустойка, поради прекомерност на същата и липса на краен предел, т.е. поради накърняване на добрите нрави – на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Основателно е възражението на въззивника, че районният съд не е разгледал това възражение. Районният съдия е посочил, че е направено възражение за прекомерност, каквото всъщност по делото не е направено, а е направено единствено възражение за нищожност на неустойката.  

Въззивният съд намира направеното възражение за нищожност на клаузата за неустойка, съдържаща се в разпоредбата на чл.13, ал.2 от договора за финансов лизинг, сключен между страните на 23.03.2009г. за неоснователно.  

Клаузата за неустойка за забава по търговска сделка би могла да бъде прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, ако в конкретния случай уговорките относно вида на задължението и на неизпълнението, начина и базата за начисляването на неустойката и други критерии, посочени в договора, са определени извън пределите на нравствената допустимост. Въпросът дали неустоечното съглашение излиза извън пределите на нравствено допустимото, поради липсата на уговорена горна граница или на краен момент на начисляване, каквото е възражението на ищеца – въззивник, не може да има еднозначен отговор, а следва да се преценява във всеки конкретен случай, като се съобрази налице ли е огромен номинален размер на неустойката, превишава ли тя многократно действителните вреди на кредитора или нарастването й е неудържимо. Единствено липсата на уговорка за краен предел като срок, до който да се начислява неустойката, не накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според указанията в т. 3 от решението, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. В цитираното тълкувателно решение изрично е предвидено, че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.

В случая, целта, с която е уговорена неустойката, израза на чл.9 от ЗЗД за наличие на свобода на договаряне, не се установи с  оглед тълкуването на договора и конкретната клауза, да е различна от типичната цел на неустоечната клауза, преследваща обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. В случая е налице мораторна неустойка, обезщетяваща вредите на кредитора за периода докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи би могло в по-голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна.

В светлината на посоченото, че размера на неустойката зависи от поведението на длъжника е нейния размер към момента е резултат именно от това забавено изпълнение на договорните задължения, е неоснователно възражението на въззивника, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като тя дублира размера на главницата. Размерът на неустойката към настоящия момент е именно резултат от поведението на въззивника, но дори и към този момент тя не надвишава нито стойността на лизинговия актив, нито общия размер на дължимите по договора лизингови вноски. Уговорения размер на неустойката - 0.5% за всеки просрочен ден върху просрочената вноска не е прекомерен или несъразмерен с оглед размера на дълга, като се има предвид и посоченото по-горе относно поставянето на задължението за неустойка изцяло в зависимост от изпълнението на ищцеца лизингополучател - фактор, изцяло в неговото поведение. Законодателно не е въведен праг в процентно отношение, до който да се уговаря неустойката, а такъв не би могъл да бъде поставен и от съдебната практика.

Поради това настоящия състав намира, че уговорената в чл. 13 от договора за лизинг от 23.03.2009г. неустойка за забава в плащането на лизинговите вноски не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

С оглед изложеното, въззивният съд споделя крайния извод на първоинстанционния съд, че с оглед неизпълнението от страна на ищеца на своите задължения по договора за лизинг относно плащане изцяло на дължимите лизингови вноски и уговорената неустойка /която не е нищожна по изложените подробни съображения/, то лизинговия договор не се е трансформирал в предварителен такъв за покупко-продажба и не е възникнало правото на лизингополучателя за придобиване правото на собственост върху лизинговия актив, т.е не са налице изискванията на чл.10, ал.1 от договора за лизинг.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззивника не се следват разноски.

Въззиваемата страна не е претендирала присъждане на разноски и съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №125 от 25.07.2014г., постановено по гр.д. №195/2014г. по описа на Новозагорски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                 

                

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

 

                                                                                2.