Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №6

 

гр. Сливен, 21.01.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №584 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, подадени от двете страни в първоинстанционното производство против Решение №698/13.08.2014г. по гр.д.№450/2013г. на Сливенски районен съд, с което е осъден И.Н.М. да заплати на К.Г. сумата от 482,15лв., представляваща незаплатена сума за предоставена правна консултация и процесуално представителство пред италиански съд в Падуа, във връзка с обжалване на наложена административна санкция за нарушаване на режима за осъществяване на автомобилен превоз на 20.03.2011г. в 22,30ч. в Р Италия, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 1226 евро е отхвърлен като неоснователен и на страните са присъдени разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

Въззивните жалби са подадени и от двете страни в първоинстанционното производство – ищеца К.Г. и ответника И.Н.М. и с тях се обжалва посоченото решение, съответно в неговата отхвърлителна и уважителна част.

В жалбата си въззивникът И.Н.М. – ответник в първоинстанционното производство, чрез пълномощника си адв.Д. посочва, че обжалва първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, с която е осъден да заплати на ищеца сумата от 482,15лв. и съответно в частта относно разноските. Посочва, че решението в обжалваната част е неправилно, материално и процесуално незаконосъобразно, доказателствено неподкрепено и необосновано. Счита, че съобразно събраните по делото доказателства, районният съд не е имал нито фактическо, нито правно основание да уважава, макар и частично предявените искови претенции. Поради това моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

            С жалбата си въззивникът К.Г. – ищец в първоинстанционното производство, чрез пълномощника си адв.Н. от САК посочва, че обжалва решението на СлРС в неговата отхвърлителна част и относно разноските. Намира решението в тази му част за неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалния закон, нарушения на материалния закон и необосновано. Като нарушение на процесуалните правила въззивникът Г. чрез адв.Н. посочва нарушения на чл.146 от ГПК относно посоченото в доклада и различно впоследствие в решението приложимо право -  италианското е посочено в доклада на съда, а в решението същото е прието за нарушаващо българския обществен ред, като е приложеното българското право. Това се е отразило и на разпределената доказателствена тежест. Посочва, че районният съд не се е произнесъл по искането за прибавяне на законна лихва, изтекла след подаване на исковата молба. Посочва, че в нарушение на материалния закон е неприлагането на италианското право – чл.2233 от италианския ГГПК, а на българското такова. Незаконосъобразни били изводите на съда, че българското материално право изисква писмена форма за действителност на договора за правна помощ. Посочва, че редът за определяне на адвокатското възнаграждение при липса на писмен договор по българското право – чл.36, ал.3 от ЗА е аналогичен на този в италианското законодателство – чл.2233 от ГГПК и е незаконосъобразен извода на съда, че прилагането на разпоредбата от италианското право ще доведе до последици несъвместими с българския обществен ред. Освен това посочва, че съдът е приложил разпоредбата на чл.45, ал.3 от КМЧП без да посочи мотиви за това и без да са налице предпоставките за прилагането й. Съдът не е изпълнил и задължението си по посочената разпоредба във вр. с чл.43, ал.1 от КМЧП да издири, установи и приложи друга подходяща разпоредба от същото чуждо право. Изводите на съда относно доказаните факти не кореспондирали с установените от събраните по делото доказателства факти. От друга страна не ставало ясно как съдът е определил размера на дължимото на ищеца адвокатско възнаграждение, като по логиката на съда следва да е по реда на чл.18, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и в този случай възлиза в размер на 750лв., а не определения от съда размер от 482,15лв. С оглед изложеното, въззивникът Г. чрез адв.Н. моли въззивния съд да отмени решението на СлРС в обжалваната отхвърлителна част и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявения от него иск изцяло, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски в пълен размер.

            С въззивните жалби не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивните жалби от насрещните страни.

В с.з. въззивникът И.М., редовно призован не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника адв.Д., която поддържа подадената от него въззивна жалба и моли за уважаването й. Оспорва подадената от другата страна въззивна жалба като неоснователна. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в неговата уважителна част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззивникът К.Г., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв.Н. от САК, която поддържа подадената от Г. въззивна жалба и оспорва въззивната жалба, подадена от другата страна. Излага съображения относно неправилността и незаконосъобразността на решението на СлРС в неговата отхвърлителна част и моли съда да го отмени в тази част и да постанови ново, с което да уважи предявения иск в пълен размер, като присъди законната лихва върху цялата главница, считано от подаване на исковата молба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.  Излага подробни съображения в писмена защита.   

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваните му части /на практика цялото/, настоящата инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно и като такова следва да бъде отменено частично.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въз основа на правилно установена фактическа обстановка, районният съд е направил неправилни правни изводи. На първо място е налице неправилно приложение на разпоредбите на КМЧП, уреждащи приложимото право, както и неправилно тълкуване и прилагане на нормата на чл.45 от КМЧП, от там и неправилни и незаконосъобразни крайни правни изводи.

І. По въззивната жалба на К.Г.:

Съдът намира въззивната жалба на Г. за изцяло основателна.

На първо място следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.4, ал.1, т.1 от КМЧП, сезираният български първоинстанционен съд е компетентен да разгледа и реши спора. Правилно районният съд е приел, че съгласно чл.29 от КМЧП съдопроизводствения ред  за разглеждане на спора е българският, както и по българското право следва да се определи квалификацията на спора /чл.39 от КМЧП/.

В случая безспорно се касае за предявен осъдителен иск за заплащане на възнаграждение за указани правни услуги – защита и процесуално представителство пред съд – Мирови съд на Падуа, Ф., Република Италия. Касае се за особен вид договор за поръчка – договор за правна помощ.

Тъй като в случая не се установи направен между страните избор на приложимото материално право, то съгласно разпоредбата на чл.94, ал.1 от КМЧП,   се прилага правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка, в случая съдът намира, че това е Република Италия. Приложимата към спора правна норма от италианското законодателство е чл.2233 от Италианския граждански гражданскопроцесуален кодекс, установена с помощта на ищеца в представен надлежно заверен превод на български език.

Безспорно от събраните пред районния съд доказателства – писмени и гласни /показанията на свид.Калев, кредитирани от съда/, според настоящия състав се установява наличието на сключен между страните договор за правна помощ, по силата на който ищецът – италианския адвокат К.Г. е приел да извърши правни услуги – процесуална защита и съдействие пред мировия съд на Падуа, Ф. по отношение на доверителя – ответника И.М..

Съдът не споделя извода на районния съд за задължителната писмена форма на договора за поръчка и в частност на договора за правни услуги. Напротив, нито ЗЗД /чл.280 и сл./, нито Закона за адвокатура /арг. чл.36, ал.3 от ЗА/ въвеждат императивно изискване за писмена форма. Този договор е неформален, като за доказването му са допустими всякакви доказателствени средства, като в случая са ангажирани както писмени, така и гласни доказателства, установяващи според съда безспорното възлагане на услугата от страна на ответника М. на ищеца. С оглед проведеното от страна на ищеца доказване, е установено, че няма императивно изискване за писмена форма на този договор и в италианското законодателство, приложимо в случая.

Тъй като е налице установено наличие на договор за правни услуги и осъществено въз основа на него процесуално представителство пред съответния съдебен орган в Република Италия, то на адвоката-повереник се дължи заплащане на съответно възнаграждение. Този вид специален договор за поръчка – договор за правна помощ е уреден като възмезден /чл.36, ал.1 от ЗА/. В случая не се прилага разпоредбата на чл.286 от ЗЗД, според който по принцип договора за поръчка е безвъзмезден, като се дължи възнаграждение само ако е изрично уговорено. В случая е налице специална правна норма /чл.36 от ЗА/, дерогираща приложението на общата.

Следващият спорен въпрос е как следва да се определи в случая дължимото вазнаграждение на адвоката, осъществил правните услуги. Както въззивният съд посочи по-горе, намира, че в случая е приложима разпоредбата на италианското право – чл.2233 от ГГПК, според която ако възнаграждението не е уговорено между страните и не може да се определи в съответствие с установените тарифи или практики, същото се определя от съдията, след като вземе предвид становището на професионалното сдружение, към което принадлежи професионалиста, като размерът на възнаграждението трябва да съответства на значимостта на извършената работа и на престижа на професията.

Въззивният съд не споделя извода на районния съд за несъвместимост на цитираната разпоредба на италианския ГГПП с българския обществен ред и неприлагането й на това основание. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от КМЧП разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред, като съгласно ал.2 несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право.

В тази връзка под противоречие с българския обществен ред следва да се има предвид не всяко противоречие на закона въобще, а за нарушение на такива повелителни норми, които са основите на правопорядъка в държавата или касаещи основни принципи на правораздаването, които имат универсално значение, т.е. непримиримо противоречие с ценностите, защитени с повелителни норми от българския правопорядък.

В случая такова несъвместимо противоречие на посочената като приложима правна норма на италианския ГГПП с императивни правни норми и с основните принципи на българското правораздаване не е налице. Изводите на районния съд в тази насока са изцяло неправилни и необосновани, не е посочено в какво се изразява посочената несъвместимост и кои основни принципи на българското право и кои ценности, защитавани с кои императивни правни норми са накърнени. Напротив, според въззивният съд приложимата италианска правна норма защитава в много по-пълна степен интереса на другата страна по договора – доверителя, тъй като възнаграждението се определя от съдията, разгледал съответния спор, отколкото аналогичната разпоредба на българския Закон за адвокатурата /чл.36, ал.3/. 

В случая, от събраните по делото писмени доказателства, се установи, че при стриктно спазване на разпоредбата на чл.2233 от ГГПП на Република Италия, съдът след като е взел предвид становището на Съвета на Сдружението на адвокатите във Ф., е определил размера на адвокатското възнаграждение на адв.Г. за осъществената от него по отношение на ответника М. правна помощ в общ размер на 1226 евро.

Следователно исковата претенция за заплащане на възнаграждение по договор за правна помощ е основателна и доказана в пълния претендиран размер и следва да се уважи изцяло.

Решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен иска над присъдената сума от 482,15лв. до пълния претендиран размер е неправилно и незаконосъобразно и следва да се отмени.

Следва да се отбележи, че във връзка с присъждането на определена част от претендираното адвокатско възнаграждение в лева, при нарочно искане за присъждане в евро, е налице неправилно процедиране от страна на районния съд.

Въззивният съд, с оглед изричното искане, както в исковата, така и в допълнителната молба, а също и във въззивната жалба за заплащане на претендирания размер на адвокатско възнаграждение за указани правни услуги, следва след отмяна на решението на СлРС в отхвърлителната му част да присъди дължимия остатък до пълния претендиран размер от 1226 евро в претендираната валута, а именно допълнително сумата от 979,48 евро. /присъдената от СлРС сума от 482,15лв. се равнява на 246,52 евро/.

Върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД. В тази насока въззивната жалба също е основателна. В хода на първоинстанционното производство ищецът с нарочна молба е направил искането за присъждане на законната лихва за забава върху главницата, считано от предявяване на иска, напълно незаконосъобразно и неправилно, неуважено от районния съд, като същият се е позовал на свое неправилно процедиране. Това искане по смисъла на чл.214, ал.2 от ГПК не представлява увеличение на иска и за допускането му не е необходимо нарочно произнасяне, както е приел районния съд. Искането е направено своевременно, преди приключване на съдебното дирене, с нарочна молба. Поради това искането следва да се уважи, като се присъди законната лихва върху цялата дължима главница, считано от подаване на исковата молба – 13.02.2013г. до окончателното й изплащане.

ІІ. По отношение на жалбата на И.М.:

Съдът намира въззивната жалба на М., касаеща осъдителната част на решението, за изцяло неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.

Следва да се посочи, че с оглед всичко изложено по-горе относно наличието на договор за правна помощ и определено по съответния законоустановен /и приложим/ ред възнаграждение, жалбата се явява неоснователна.

Жалбата е бланкетна, без изложени конкретни съображения за неправилност и незаконосъобразност. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр. второ от ГПК, при проверката на правилността на атакуваното първоинстанционно решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В случая оплаквания в тази насока няма направени. Въззивният съд не констатира нарушение на императивна материалноправна норма от районния съд при постановяване на първоинстанционното решение в обжалваната му от М. част. В тази част решението на СлРС следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на спора, на ищеца в първоинстанционното производство К.Г. на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски в пълния доказан размер от 1189лв., при присъдени такива в размер на 482,15лв., като следва да му се присъдят допълнително разноски за първата инстанция в размер на 706,85лв.  

С оглед изхода на спора, на ответника в първоинстанционното производство не се дължат разноски, поради което решението на СлРС в частта, с която са му присъдени такива в размер на 239,67лв. следва да се отмени като неправилно.

По отношение на разноските във въззивното производство:

С оглед изхода на спора по подадените въззивни жалби и уважаването на тази на въззивника К.Г., на същия следва да се присъдят разноските, направени пред въззивния съд в пълния доказан размер от 39лв.

С оглед неоснователността на въззивната жалба, подадена от И.М., на същия не се дължат разноски пред настоящата инстанция и такива не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №698 от 13.08.2014г., постановено по гр.д. №450/2013г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от К.Г., роден на ***г., с адрес: Република Италия, Ф., ул.“П.“ №*, ж.к. „С.Ф.“, със съдебен адрес: гр.С., ул.“А. К.“ №*, ап.* чрез адв.В.Н. от САК против И.Н.М. с ЕГН ********** *** иск за заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставена правна консултация и процесуално представителство пред италиански съд в Падуа, във връзка с обжалване на наложена административна санкция за нарушаване на режима за осъществяване на автомобилен превоз на 20.03.2011г. в 22,30ч. в Република Италия над уважения размер от 482,15лв. до пълния претендиран размер от 1226 евро, както и в частта, с която К.Г., роден на ***г. в Република Италия е осъден да заплати на ответника И.Н.М. разноски в размер на 239,67лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

 ОСЪЖДА И.Н.М. с ЕГН ********** *** да заплати на К.Г., роден на ***г. с адрес: Република Италия, Ф., ул.“П.“ №*, ж.к. „С.Ф.“, със съдебен адрес: гр.С., ул.“А. К.“ №*, ап.* чрез адв.В.Н. от САК допълнително над присъдената от СлРС сума от 979,48 евро /деветстотин седемдесет и девет евро и четиридесет и осем евроцента/, представляваща неизплатена част от адвокатско възнаграждение за предоставена правна консултация и процесуално представителство пред италиански съд в Падуа, във връзка с обжалване на наложена административна санкция за нарушаване на режима за осъществяване на автомобилен превоз на 20.03.2011г. в 22,30ч. в Република Италия, както и законната лихва за забава върху цялата главница в размер на 1226 евро, считано от подаване на исковата молба – 13.02.2013г. до окончателното й изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №698 от 13.08.2014г., постановено по гр.д. №450/2013г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА И.Н.М. с ЕГН ********** *** да заплати на К.Г., роден на ***г. с адрес: Република Италия, Ф., ул.“П.“ №*, ж.к. „С.Ф.“, със съдебен адрес: гр.С., ул.“А. К.“ №*, ап.* чрез адв.В.Н. от САК сумата от 706,85лв., представляваща допълнителни разноски, направени пред първата инстанция и сумата от 39,00лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.