Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 03.12.2014 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на трети декември през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 587 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 766/06.10.2014г. по гр.д. № 1821/14г. на СлРС, с което е признато на основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД между страните, че С.В.К. и С.С.К. дължат на А.Х.Н. сумата 10 000 лв., платена по предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот, сключен на 15.06.2009г. и анекс от 14.08.09г., и сумата 5 000 лв., представляваща част от договорна неустойка в общ размер от 15 000 лв., уговорена в р-л V т. 2 на предварителния договор от 15.06.2009г. и са присъдени разноските по заповедното производство и по делото.

 Решението е обжалвано от ответниците в първоинстанционното производство, които заявяват, че то е незаконосъобразно и неправилно. На първо място твърдят, че неоснователно съдът е приел, че им е заплатена сумата от 10 000 лв. по предваителния договор, заявяват, че са платени само 6 800 лв., други плащания ищецът не е извършвал. По-нататък въззивниците считат, че също неправилно РС е приел, че окончателният договор не бил сключен, поради наложена възбрана върху имота и поради тяхното бездействие и неоказване на съдействие след отмяната на обезпечението на 09.04.13г. Твърдят, че съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства относно поканването  на ответниците за сключване на окончателен договор и е предоставил на последните възможност да ангажират гласни доказателствени средства, а в хода на съдебното производство сам е изоставил тези свои указания. Не са събрани доказателства ищецът да ги е канил да сключат окончателен договор. Също така заявяват, че в предварителния договор не се съдържа крайна дата за сключване на окончателен договор, няма посочен нотариус пред който да се извърши това, а сключването се извършвало когато купувачът има готовност и желание да плати продажната цена. Ищецът не ги е канил да сключат окончателен договор, а през целия период от време е живял в тяхното жилище необезпокояван, до напускането му около 20.09.14г. Също така твърдят наличие на схема с предварителен договор, уговорена между ищеца и свидетеля Кръстев /посредника/, за сключване на предварителния договор без конкретна дата и нотариус за окончателния, ползването на имота от купувача, развалянето на договора и връщане на платената цена. Заявяват, че научили за възбраната върху имота от исковата молба, не знаели какво се случва и се оплакват, че ищецът който е знаел за нея, не им е съобщил, нито ги е поканил с писмо да я заличат или да развали по-рано предварителния договор. Оплакват се и, че ищецът не е реализирал правото си по чл. 19 ал. 3 от ЗЗД да иска обявяване на предварителния договор за окончателен. Поради изложеното молят въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли исковете. Не са претендирани разноски.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, излага насрещни доводи, с които последователно оборва наведените с жалбата оплаквания. Заявява, че обжалваното решение е правилно и иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците редовно призовани, не се явяват и не се представляват, с писмена молба изразяват становище, че поддържат жалбата и искат тя да бъде уважена.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, поради което, при условията на чл. 272 от ГПК, въвежда мотивите на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивниците процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Съдът е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства.

Разпределянето на доказателствената тежест е извършена съгласно процесуалните правила, но крайните фактическите констатации на решаващия съд следва да се основат на всички събрани и обсъдени доказателства, независимо коя от страните ги е представила.

РС е събрал допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и ангажираните гласни доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи. Показанията е кредитирал с оглед надеждността на свидетеля, отношенията му със страните и произхода на информацията, която възпроизвежда. Съдът се е произнесъл и по всяко направено от всяка страна искане или възражение.

Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Предмет на заповедта, съответно – на предявените установителни искове, са сумата 10 000 лв., като произходът на това парично задължетние се свързва с института на неоснователното обогатяване, и сумата 5 000 лв., като част от договорна неустойка, както и разноските по заповедното производство в размер на 950 лв.

Претенцията по чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД за връщане на дадена сума поради отпадане на основанието за плащането й, е изцяло основателна и следва да се уважи. Безспорно е установено, че тя е платена в посочения общ размер от 10 000 лв. по силата на предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот, като част от продажната цена на имота, за който между страните е бил сключен този предварителен договор. Съдът счита, че фактът на плащането и размерът му са доказани чрез убедителни и неоспорени писмени доказателства извън съмнение.

Изводът дали основанието за даването на сумата е отпаднало и, съответно – дали се дължи връщането й, следва да се извърши след  разрешаване на въпроса дали е развален предварителния договор между страните, или действието му не е прекратено и страните са обвързани с правата и задълженията по него.

Категорично е установено, че той е сключен на 15.06.2009г. и в него еднозначно е определен краен срок за изпълнение на единственото основно задължение при този вид договори – сключването на окончателния такъв за прехвърляне правото на собственост върху имота – 15.06.2011г. В този срок всяка от страните може да поиска това /с договора се създава едно взаимно задължение/ – липсва както законово, така и установено с конкретния договор изрично задължение това да стане само по инициатива на купувача. Съответно – преди изтичане на последния ден, визиран в договора, не може да се счете, че някоя отстраните е изпаднала в забава.

Също е несъмнено доказано, че върху този имот е била вписана възбрана на 15.09.2010г., като обезпечение на бъдещ иск по чл. 28 ал. 1 от ЗОПДИППД на Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност срещу първия ответник. Нито обезпечителната мярка е била отменена, нито отмяната й е била вписана в СлВп до изтичане на крайния срок, заложен в предварителния договор – 15.06.2011г. Така ищецът – купувач, не е имал правен интерес да предявява конститутивния иск по чл. 19 ал. 3 от ЗЗД и да иска обявяване на предварителния договор за окончателен в рамките на този срок, дори ако е бил изправна страна, а другата е отказала сключването на окончателния договор. Съдът намира, че въпреки това той е отправил покана за реално изпълнение на договорното задължение, като не е необходимо тя да е в нотариална форма. От представените и неоспорени като писмени доказателствени средства частни документи – писма от м. 05.2011г., чийто автор е ответникът, е видно, че ищецът е изразил ясно и недвусмислено желание за сключване на окончателния договор, като ответникът е заявил, че след излизането си от затвора /през м. 07.2011г./, ще бъде удължен срокът на предварителния договор. Това обаче не е било сторено по предвидения в него ред по р-л V, т. 2 – в писмена форма, нито пък ответникът по друг начин е изпълнил ангажимента си, препотвърден чрез писменото му изявление, че „ще удържа на думата си да ти я продам, както беше в договора“.  След изтичане на договорния срок на 15.06.11г. и до отмяната на възбраната с определение № 455 от 09.04.2013г., ищецът все още не е имал правен интерес от иска за обявяване на договора за окончателен, а след този момент, поради продължилото повече от година бездействие на собствениците-продавачи да поискат вписване на отмяната в СлВп /което е сторено едва на 09.05.2014г./, обременеността на имота е продължавала да съществува фактически в правния мир. Така съдът не намира неизправност в неговото поведение.

От своя страна ответниците-продавачи нито са предприели действия да удължат срока за изпълнение на предварителния договор, нито и след изтичането на този срок са предприели действия по отстраняване на пречката за сключване на окончателния договор след отпадането на възбраната, нито пък сами са поискали сключването му, ако са считали, че с отмяната на възбраната от 09.04.13г. това е било възможно и отговаря на интереса на купувача. Това тяхно поведение се разминава с „грижата на добър стопанин“, каквато те дължат по договора, и е довело до предприемане на правни действия от страна на ищеца да терминира действието на предварителния договор. Той е отправил чрез нотариална покана, връчена на 17.01.2014г. /преди вписването на отмяната на възбраната на 09.05.14г./, едностранно изявление по чл. 87 ал. 2 от ЗЗД, за разваляне на предварителния договор без предизвестие, като се е обосновал с това, че изпълнението е станало за него безполезно. Към този момент все още е липсвал правен интерес за него от предявяване на иска по чл. 19 ал. 3 от ЗЗД, той е бил изпълнил уговорките за предварително плащане на част от продажната цена точно и в срок, вече е бил изразил в писмен вид желанието си за сключване на окончателен договор и е бил приканил първия длъжник към изпълнение, каквото не е последвало. Въззивният съд счита, че напълно неотносимо към предмета на спора е обстоятелството, че ищецът е споделял за наличие на финансови затруднения, както и това дали би могъл да изпълни остатъка от задължението си за плащане на продажната цена от 22 000 лв., тъй като такова притезание за ответниците не е възникнало – правопораждащият го факт е сключването на окончателния договор.

При съпоставка на поведението на страните, настоящият състав счита, че е непререкаем изводът за изправност на ищеца, поради което изявлението му по чл. 87 ал. 2 от ЗЗД е породило целения ефект. Дали изпълнението е станало безполезно или не, по начало е в зависимост от преценката на кредитора, а в случая, доколкото след крайния срок за сключването на окончателния договор – 15.06.11г., до връчването на нотариалната покана – 17.01.14г., са изтекли около 3 години, съдът счита, че новоформиралото се вътрешно отношение на купувача е обосновано, независимо от причините и те не подлежат на съдебен контрол.

Дори да се приеме, че налагането на възбраната върху имота представлява причина за несключване на окончателен договор, за която продавачите не отговарят, не тя е дала повод на купувача да развали предварителния договор, а това, че след отмяната на възбраната, продавачите не са предприели действия за премахване на правната пречка, и понеже това е било единствено тяхно задължение, върху тях ляга и задължението да поканят купувача да  сключи договора, или поне да го уведомят, че вече не съществуват пречки за това. Именно неосъществяването на тези действия обективира причина за неизпълнение, за която продавачите отговарят по смисъла на ЗЗД. Също така следва да се отбележи, че нито за налагането на обезпечителната мярка, нито за отмяната й, нито за задължението на собственика да поиска вписването на отмяната, ищецът има задължението да следи, а още по-малко – да уведомява ответниците. Твърдяното от тях незнание не може да послужи за освобождаването им от гражданската им отговорност в спорното правоотношение.

  В обобщение – предварителният договор е развален поради виновно неизпълнение на договорното задължение на ответниците, поради което след преустановяване на действието му, дадената въз основа на р-л ІІ от него като авансово плащане на продажната цена сума от 10 000 лв. от страна на ищеца, се явява платена на отпаднало основание и за ответниците се поражда задължение за връщането й. Пасивно субективно съединените искове за признаване за установено между страните дължимостта на сумата, следва да се уважат в пълен размер, като основателни и доказани.

Предявените кумулативно с тях обусловени главни частични пасивно субективно съединени искове за признаване за установена и дължимостта на част от договорната неустойка, също се явяват основателни и доказани.

Страните са скрепили изпълнението на договорните си задължения чрез правния институт на неустойката, която обезпечава изпълнението и едновременно с това обезщетява вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Задължението за претендираната неустойка се активира при наличието на ясно и изрично формулираните предпоставки по р-л ІV от предварителния договор, за които двете страни са се съгласили, и няма причина клаузата да се счита за невалидна. Установи се, че са се осъществили отрицателните условия по т. 2 на р-л ІV, вр. р-л ІІІ, т.т. 1 и 3 и това поставя в действие отговорността за обезщетение според договорната уговорка. Като не са сключили с купувача окончателния договор, продавачите му дължат договорната неустойка, която е компенсаторна, а не мораторна по своя характер.

Не е доказано наличието на правопогасяващи или правопрекратяващи факти или други обстоятелства,  изключващи отговорността на ответниците, поради което не е елиминирано действието на защитната клауза за обезвреда. Те дължат уговореното обезщетение за неизпълнение в размер на 15 000 лв., но тъй като ищецът е предявил иска като частичен – за сумата 5 000 лв., за този размер следва да се уважи той.

След като се установява дължимостта и на двете парични вземания, за които е била издадена заповедта за изпълнение, дължими са и направените от заявителя-ищец разноски по заповедното производство в размер общо на 950 лв.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски  и за тази инстанция следва да се възложи на въззивниците, които следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваемия в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

                                     

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 766/06.10.2014г. по гр.д. № 1821/14г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА С.В.к. и С.С.К. да заплатят на А.Х.Н. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: