Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №301

 

гр. Сливен, 12.12.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на десети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:         

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:       МАРИЯ БЛЕЦОВА   

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №593 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №812/17.10.2014г. по гр.д.№974/2013г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Р.И.Б. *** искове, както следва: иск по чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на Договор за учредяване право на строеж от 26.06.2008г., допълнен с Анекс от 14.08.2011г. за изграждане на сграда с търговско предназначение „Д“ в общински поземлен имот с идентификатор №67338.607.199 в кв.“Надежда“, гр.Сливен и иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за заплащане на сумата 17168,70лв., платена като цена на правото на строеж, поради отпаднало основание, както и сумата 1408,66лв. на осн. чл.82 от ЗЗД, представляваща причинени вреди, ведно със законните лихви върху главниците, считано от предявяване на иска – 17.02.2014г. до окончателното им изплащане.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – Р.И.Б., изцяло.

В жалбата си въззивника Р.И.Б. чрез пълномощника си адв.Х. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Районният съд правилно установил фактите по делото, но направил въз основа на тях неправилни правни изводи за липса на виновно неизпълнение на договорните задължения на ответната Община Сливен. Правилно съдът приел, че правото на строеж не е погасено по давност, като съществуват обстоятелства, спиращи давността. Спорът обаче бил кой следва да отстрани обстоятелствата, пречещи упражняването на учреденото право и докога суперфициарът трябва да чака тези пречки да бъдат отстранени.  Посочва, че собственикът на земята трябва да вземе всички необходими мерки за отстраняване на пречките, като той въпреки уведомяването, не бил взел подходящите мерки да осигури свободен терен за строителство. Община Сливен не само, че не взела необходимите мерки, но е одобрила извършените незаконни благоустройствени мероприятия, като официално чрез кмета е открила този обект. Неправилен в тази връзка бил извода на съда, че Община Сливен не е неизправна страна. Посочва, че и до момента пречките съществуват и не е ясно дали и кога ще бъдат отстранени, реални действия за отстраняване на пречките не са предприети. Спирането на давностния срок не е достатъчно да се приеме, че интересът на суперфициара все още съществува. Посочва, че не му е издадено разрешение за строеж. С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение  и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявените от него искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ответната страна в първоинстанционното производство Община Сливен чрез пълномощника адв.Ц. от САК, която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Посочва, че съдът правилно е установил, че не е налице виновно неизпълнение на договорните задължения от Община Сливен, поради което правилно е отхвърлил исковите претенции. Неоснователно било възражението, че разрешение за строеж не е издадено по вина на Община Сливен. Ако е бил налице отказ, то е следвало същия да бъде обжалван по реда на АПК, в който случай давностния срок спира да тече. От друга страна посочва, че вреди могат да се претендират само след влизане в сила на решението на съда за незаконосъобразност на оспорения акт. Поради това правилно районният съд е отхвърлил всички предявени искове. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноските пред двете инстанции. Посочва, че адв.Ц. не е получила призовка за делото на посочения от нея адрес в гр.София, поради което това е първият възможен момент за релевиране на адвокатския хонорар от първа инстанция по делото, за заплащането на който се представят доказателства с въззивната жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Е.Х., която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея подробни съображения. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените от ищеца искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата страна Община Сливен, редовно призована, не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Следва само съдът да коригира един от установените от районния съд факти, а именно относно момента, в който ищецът – суперфициар по процесния договор е поискал съдействие от собственика на имота Община Сливен с молба за удължаване на срока за реализиране правото на строеж – молбата е от 19.06.2013г., а не както е приел районния съд 10.06.2013г.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за разваляне на Договор за учредяване право на строеж от 26.06.2008г., допълнен с Анекс от 14.08.2011г. за изграждане на сграда с търговско предназначение „Д“ в общински поземлен имот с идентификатор №67338.607.199 в кв.“Надежда“, гр.Сливен с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД, иск за връщане на сумата 17168,70лв., платена като цена на правото на строеж, поради отпаднало основание на по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД и иск за заплащане на сумата 1408,66лв., представляваща причинени вреди, изразяващи се в направени разходи за режийни разноски, местен данък и разходи за оценка и за одобряване на инвестиционен проект с правно основание чл.82 от ЗЗД.

Предпоставките за успешно провеждане на конститутивния иск по чл.87, ал.3 от ЗЗД, с който се упражнява потестативното право на разваляне на сключен двустранен договор, са: неизпълнение на задължението от едната страна, това неизпълнение да е виновно и трето – страната, която иска развалянето, да е изправна.

В случая ищеца в първоинстанционното производство – въззивник в настоящото, твърди, че неизпълнението на договорното задължение на ответната Община Сливен се състои в това, че не е предприела никакви действия в своите правомощия да освободи терена, върху който следва да се осъществи строителството за периода от началото на 2012г. до 26.06.2013г., както и до настоящия момент, като посочва, че действията по разчистването на терена не би могъл да извърши сам.

Въззивният съд споделя изцяло извода на първоинстанционния съд, че по делото не е установено неизпълнение на договорно задължение от страна на ответната Община Сливен по процесния договор за отстъпване право на строеж върху общинска земя от 26.06.2008г. Задълженията на собственика – учредител са изрично посочени в раздел ІІІ от договора, т.1 и се изразяват в предоставяне при поискване от суперфициара-строител в 14-дневен срок на всички документи, установяващи собствеността върху терена и виза за проектиране. Други уговорени с договора задължения няма поети от ответната страна. По делото не се твърди и не е установено неизпълнение на посоченото договорно задължение. В случая, собственикът на земята няма и не е поел задължение да извърши някакви фактически или правни действия, поради което всички необходими действия за започването на строежа трябва да бъдат извършени от суперфициаря. В тази насока е даденото разяснение в т.2 от Тълкувателно решение №1/04.05.20012г. по тълк. д. №1/20011г. на ОСГК на ВКС. Изрично в договора от 26.06.2008г., раздел ІV, т.1 са предвидени задължения именно на суперфициара във връзка с разчистване на терена и подготовката му за строителство. Не е установено от носещата доказателствената тежест страна – ищеца, да е било необходимо задължително съдействие от страна на собственика за предприемане от страна на суперфициара на някое от необходимите действия по реда на ЗУТ, нито недобросъвестно противопоставяне от страна на собственика на терена на предприети от суперфициара действия.

По делото не е установено Община Сливен да е препятствала реализирането на учреденото право на строеж по какъвто и да е начин. Не се установи да е променено предназначението на имота, нито Общината да е издала разрешение за строеж или някакъв друг акт, разрешаващ извършване на процесните благоустройствени мероприятия в процесния терен.

От друга страна следва да се има предвид факта, че въпросните действия по благоустрояване на терена, върху който е учредено процесното право на строеж са извършени по недоказани твърдения през 2012г., т.е. четири години след учредяване правото на строеж, като ищецът няма твърдения за наличие на пречки и недобросъвестно препятстване от страна на собственика на терена /както и от други лица/ за този продължителен период от 4 години, през който той не е съумял да реализира учреденото му право на строеж. От заключението на вещото лице се установява, че строителството би могло да се изпълни за 2-3 месеца и не представлява някаква особеност като конструкция и следователно е могло без проблем, при своевременно предприети действия от страна на суперфициара да се реализира. Безспорно е установено, че инвестиционния проект е одобрен на 05.07.2010г., а едва на 29.04.2013г. суперфициарът е поискал от Главния архитект издаване на разрешение за строеж. Налице е от негова страна едно очевидно бездействие през продължителен период от време, през който пречки за реализиране на учреденото му право на строеж не е имало. Освен това по делото не е установено какъв е резултата от подадената молба за издаване на разрешение за строеж, налице е само твърдение от страна на ищеца за подаване на такава, но няма данни налице ли е отказ – изричен или мълчалив, какви са мотивите на същия /в случай на изричен/ и предприети ли са действия по неговото обжалване по съответния, установен в ЗУТ и АПК ред. Само твърдението, че не е издадено разрешение за строеж /поискано в самия край на срока за реализиране правото на строеж/ не доказва неизпълнение на договорно задължение, каквото не е поемано в случая, още повече, че това е в компетентността на самостоятелен орган – Главния архитект и се извършва при спазване на нарочна процедура по ЗУТ при съответните законови предпоставки и представяне на съответни документи от страна на суперфициара, като акта му подлежи на съответен контрол – административен от РДНСК и съдебен по реда на АПК.

Следва да се отбележи и факта, че ищецът суперфициар е поискал съдействие от Община Сливен в самия край на срока по договора – 19.06.2013г. при срок, изтичащ на 26.06.2013г. и искането за съдействие се състояло в удължаване срока на договора, респ. преместване правото на строеж върху друг имот. Не е отправено искане за предприемане на конкретни и изрично посочени действия от страна на собственика, като, както бе посочено по-горе не е установена необходимостта от негово задължително съдействие с оглед процедура по ЗУТ. Не е направено искане по реда на ЗУТ за констатиране на незаконно строителство върху терена и за предприемане на съответните законови мерки за премахването му по реда на посочения специален закон.

Ищецът не е предприел и правни действия да търси защита на нарушеното си ограничено вещно право със съответните вещни искове, в случай, че въпросните мероприятия, извършени от трети лица, са му пречили да осъществи правата си по договора.

С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на Община Сливен, пораждащо потестативното право на ищеца за разваляне на сключения между тях договор за учредяване право на  строеж от 26.06.2008г., поради което предявения иск по чл.87, ал.3 от ЗЗД е неоснователен.

Неоснователността на иска по чл.87, ал.3 от ЗЗД обуславя и неоснователността акцесорните искови претенции за връщане за платената по договора сума и за обезщетяване на причинените вреди, изразяващи се в направени разходи във връзка с учреденото право на строеж.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззивника не се следват разноски, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемата страна направените от нея такива в доказания размер от 1560лв. за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Във връзка с искането, направено с отговора на въззивната жалба за присъждане на разноските, направени от Община Сливен пред първата инстанция за адвокатско възнаграждение, неприсъдени от районния съд /няма произнасяне по това искане с нарочен диспозитив, поради което не е предмет на въззивното обжалване/, следва да се отбележи, че искането за тяхното присъждане е следвало да се отправи пред първоинстанционния съд по реда на чл.248 от ГПК. Настоящата инстанция следва да присъди само разноските направени в хода на въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                             Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №812/17.10.2014г., постановено  по гр.д.№974/2013г. на Сливенски районен съд съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА Р.И.Б. *** да заплати на ОБЩИНА СЛИВЕН, с адрес на управление: гр.С., бул.“Ц. О.“ №* сумата от 1560 /хиляда петстотин и шестдесет/ лева, представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Община Сливен, направено чрез пълномощника адв.Ц. за присъждане на разноски за първата инстанция, като неоснователно.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

                                

                

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.