Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 10.12.2014 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на десети декември през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                          МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 600  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 816/17.10.2014г. по гр.д. № 1907/14г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че „Лазур“ ЕООД, гр. Сливен дължи на „Топлофикация-Сливен“ ЕАД, гр. Сливен, сумата 528, 43 лв., представляваща стойност на предоставена топлоенергия, отдадена от сградна инсталация за периода 01.02.2011г. – 28.02.2014г. за обект в гр. Сливен, кв. „Младост“ 1 – хранителен магазин, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 18.03.14г. до окончателното изплащане и сумата 78, 34 лв., представляваща мораторна лихва до 12.03.14г., отхвърлени са като неоснователни исковете за главница – до пълния размер от 614, 20 лв. за периода от 01.06.2010г. до 31.01.2011г. и за мораторна лихва – до пълния размер от 106, 25 лв. за същия период, начислена към 12.03.14г. и са присъдени съразмерно разноските по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва частично цитираното решение на СлРС, само в уважителната му част, като твърди, че в нея то е неправилно, необосновано и постановено при непълнота на доказателствата, в нарушение на процесуалния закон. Въззивникът  твърди, че съдът е приел, че ответникът се явява потребител на  топлинна енергия, отдадена от СЕ, но обстоятелствата клиент ли е ответното дружество на топлинна енергия и като такъв прекратил ли е топлоподаването н отоплителните тела в имота не са установени по делото. Също така заявява, че неправилно съдът е приел за голословно направеното възражение за липса на договорни отношения между страните. Въззивникът твърди още, че от мотивите на решенето не ставало ясно кои са общите условия, които съдът счита за приложими в конкретния случай – тези за продажба на ТЕ за стопански нужди, или тези за продажба на ТЕ за битови нужди. Счита, че едва в случай, че се установи, че дружеството е клиент и потребител на топлоенергия отдадена от сградната инсталация, включително и при условията на чл. 61 ал. 1 от ОУ за продажба на ТЕ за стопански нужди, то следва да е налице сключен писмен договор за продажба на топлоенергия, отдадена от сградна инсталация. На следващо място въззивникът заявява, че неправилно съдът е счел за неоснователно наведеното възражение, че ищцовото дружество не е издало фактури – в действителност възражението му било, че на ответното дружество не са връчени първични счетоводни документи, които да установяват изискуемо вземане. Също така твърди, че ако са приложими ОУ за продажба на ТЕ за стопански нужди, то следва да се отчетат разпоредбите на чл. 35 ал. 1 и чл. 37 ал. 1 и 4, регламентиращи, че заплащането се извършва от купувача срещу издадена от продавача фактура. Счито, че представената справка не установява изискуеми задължения на ответното дружество.

С оглед изложеното, въззивникът моли атакуваното решение да бъде отменено в уважителната му част и вместо нея съдът да постанови ново решение, с което да изцяло отхвърли като неоснователни предявените установителни искове. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата като неоснователна, заявява, че счита атакуваната част от  решението за правилна и законосъобразна, поради което моли въззивния съд да го потвърди в нея. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Правилно и в съответстве с приложимите материалноправни разпоредби, решаващият съд е приел, че ответното дружество е „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на чл. 150 от ЗЕ, тъй като ползваното от него помещение се намира в сграда – етажна собственост, в която е изградена абонатна станция. Ответникът е подал до „Топлофикация- Сливен“ ЕАД молба от 14.10.2009г. за откриване на партида. Доколкото се установява, че търговският обект се намира на партера, а в сградата разпределението на топлинната енергия към горните жилищни етажи е вертикално, то не би могло да се осъществява, ако в обекта на ответника няма монтирани тръби, които са за обслужване на целия блок, и са скрити в стените. Безспорно е установено, че макар обектът да е бил присъединен към АС, в него отоплителните тела са демонтирани през 1999г. и не се ползва топлинна енергия за битово-горещо водоснабдяване. При това положение приложение намира разпоредбата на чл. 153 ал. 6 от ЗЕ – че ответникът като клиент в тази сграда - етажна собственост, макар да е прекратил топлоподаването към отоплителните тела в имота, остава клиент на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. В този случай е напълно ирелевантно дали той би бил потребител на топлоенергия за битови или за стопански нужди, тъй като тази разпоредба не разграничава по такъв критерий задължението по отношение на ТЕ отдадена от сградната инсталация. Освен това, въпреки, че ответникът е търговец – ЮЛ и топлинната енергия би използвал за нужди извън домакинството си, тъй като е непререкаем фактът, че сградата, в която е процесният обект, е в режим на етажна собственост, съгласно чл. 63 ал. 2 от ОУ за продажба на ТЕ за стопански нужди, за тези купувачи се прилагат ОУ за продажба на ТЕ за битови нужди.  Така, напълно в съответствие с тези норми, РС е приел, че приложими са ОУ за продажба на ТЕ за битови нужди, те са надлежно приети и одобрени, влезли са в сила, публично известни са и продажбата на топлинна енергия се осъществява въз основа на тях, поради което е неоснователно възражението, че липсвал сключен договор. Също така от неоспорената експертиза се установява еднозначно, че количеството топлоенергия, отдадена от сградната инсталация през процесния период, е изчислена въз основа на формула, съгласно Наредбата за топлоснабдяването и методиката за дялово разпределение към нея, правилно е разпределена между отделните имоти в ЕС и стойността й е правилно формирана, съобразно разпоредбите на посочените ОУ. На последно място неоснователно е и оплакването, че на ответното дружество не били връчени първични счетоводни документи, които да установяват изискуемо вземане. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е издал фактури /с реквизитите, изискуеми от ЗСч/, а съгласно разпоредбата на чл. 36 ал. 1 от ОУ за продажба на ТЕ за битови нужди /за които изрично се посочи, че са приложимите в случая/, продавачът е длъжен да издава на купувача фактура и фискален бон за платените от него суми в брой, което последният /ответникът/ не е сторил, поради което и не разполага с посочените документи. Освен това следва да се отбележи, че евентуалното неспазване на правилата на ЗСч не обезсилва задължението за плащане, тъй като генезисът му не е във фактурата като счетоводен документ /който представлява основание за плащане от счетоводна гледна точка/, а произтича от обвързващата сила на облигационното отношение.

Така настоящият въззивен състав счита, че изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни и не следва да се уважават. Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, не са налице отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата страна претендира разноски и такива следва да й се присъдят в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 816/17.10.2014г. по гр.д. № 1907/14г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА „Лазур“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на „Топлофикация-Сливен“ ЕАД, гр. Сливен направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: