Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №7

 

гр. Сливен, 16.01.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав:         

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №602 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №157/07.10.2014г. по гр.д.№185/2014г. на Новозагорски районен съд, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415 от ГПК по отношение на Т.С.Й. в качеството й на ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“ и Г.И.Х., че съществува вземането на ЗД „Бул инс“ АД, гр.София за сумата от 9706,12лв., представляваща левовата равностойност на 4962,66 евро, дължима по запис на заповед от 19.09.2008г. с издател ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“ и менителничен поръчител Г.И.Х., джиросан на 29.03.2010г. от поемателя по същия „Униконсултинг“ АД в полза на ищеца ЗД „Бул инс“ АД, ведно със законната лихва от 17.06.2010г. /датата на подаване на заявлението в съда/ до изплащане на вземането, както и за разноските в заповедното производство в размер на 1394,12лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №494/21.06.2010г. по ч.гр.д.№445/2010г. по описа на РС – Нова Загора. На ищеца са присъдени разноски в размер на 994,11лв.

Решението е обжалвано от ответниците в първоинстанционното производство – ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“ и Г.И.Х. изцяло.

В първоначалната и допълнителната си въззивна жалба си въззивниците ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“ и Г.И.Х. твърдят, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и  необоснованост, както и че е нищожно и недопустимо. На първо място считат, че е налице непълнота в доклада на районния съд, тъй като нямало указания относно каузалните отношения между страните. Посочват, че тъй като абстрактния характер на менителничните сделки не е абсолютен и не дава основание да се разглежда откъснато от каузалното отношение, то са допустими субективни менителнични възражения, свързани с каузалните отношения между страните. Щом като приносителят на менителницата знае кое каузално правоотношение е станало причина да бъде издаден този документ, то той е принуден да търпи възраженията, свързани с това правоотношение, в т.ч. и на авалиста. От исковата и допълнителните молби не ставало ясно каузалното отношение по кой от двата договора е възникнало /№283 или №284 от 19.09.2008г./, не ставало ясно колко записа на заповед са издадени, дали същите е следвало да се върнат, съгласно договорите между страните. Тези обстоятелства е следвало да се установят от ищеца, който обаче не е установил връзката между каузалното отношение и исковата си претенция. Посочва, че джиратаря – ищеца е недобросъвестен в случая и следва да слуша възражения основани на каузалните отношения между страните. Недобросъвестността /знанието за фактите/ произтича от самите отношения джирант – джиратар с оглед облигационната им връзка – общите условия по застраховката „Финансов риск“. Нямало доказателства дали ЗД „Бул инс“ АД е изплатило на „Униконсултинг“ АД застрахователно обезщетение, което го легитимира като встъпващ в права и обосновава легитимацията му като приносител по джиро на менителнични права. Посочва се, че при липса на доказателства от страна на ищеца за надлежно упражнена претенция по записа на заповед, т.е. предявяване, то следва да се счита, че ответниците са научили за предявяването след три годишния преклузивен срок по чл.531, ал.1 ТЗ с получаване ПДИ от ЧСИ.

В допълнителната въззивна жалба се посочва, че не е спазен срока за предявяване на записа на заповед, като в него е предвидено предявяване за плащане. Датата на предявяване била дописана, нямало подписи и на двамата ответници за предявяването, като не било ясно на кого е предявен записа на заповед. Не е изпратена и нотариална покана. Поради това е настъпила погасителна давност относно правата по записа на заповед за ищеца и джиранта. Посочва се, че записа на заповед е следвало да се предяви лично на всеки един от двамата ответници или да им се изпратят нотариални покани. Тъй като джирото е направено поради неплащане следвало да се приложи разпоредбата на чл.99 от ЗЗД за уведомяване на ответниците за джирото. Освен това се посочва, че ищецът не е уточнил на база кое каузално отношение се претендира сумата по записа на заповед, това не се установява и от заключението на вещото лице. Посочва се, че не е спазен шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка неправилно заповедния съд е издал заповед за изпълнение. От въззивния съд се иска на първо място прекратяване на производството поради недопустимост на исковата претенция, както и обезсилване на заповедта за изпълнение. По отношение на втория ответник е налице основание за прекратяване – недопустимост, поради непредявяване на иска в преклузивния шестмесечен срок. Евентуално въззивниците молят съда да отмени първоинстанционното решение, да отхвърли предявения против тях иск и да издаде обратен изпълнителен лист. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр.София.

С отговора на въззивната жалба, другата страна – ищец в първоинстанционното производство ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр.София чрез процесуалния си представител юрисконсулт Пенчев оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Посочва, че възраженията на въззивниците са неоснователни, преклудирани и подрепяни с неотносими към казуса съдебна практика. Правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест, правилно е прието, че записа на заповед е редовен и обезпечава вземането на лизингодателя по процесните договори за лизинг.  Въззивникът не е ангажирал доказателства за погасяване на задълженията към кредитора. Районният съд обосновано се е произнесъл по всички възражения на ответника. С оглед изложеното моли съда да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.

            В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

            С въззивната жалба и с отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивниците ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“ и Г.И.Х., редовно призовани, се явяват лично и с представители по пълномощие адв.М. *** и адв. Николов от АК – Сливен, които поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея подробни съображения. Молят съда да отмени първоинстанционното решение изцяло и да постанови ново, с което отхвърли изцяло предявения иск. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Излагат подробни съображения, съвпадащи с изложеното във въззивната и допълнителната въззивна жалба.

В с.з. дружеството въззиваем ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на субективно пасивно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземане по Запис на заповед, издаден на 19.09.2008г., за което вземане на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, срещу която длъжниците – ответници са възразили в законоустановения срок, намиращи правното си основание в чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против двамата солидарни длъжници. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

Тъй като в случая се цели установяване съществуването на вземане, обективирано в запис на заповед, представляващ от една страна абстрактна сделка, а от друга – частен писмен документ, вид ценна книга, то съдът трябва да направи проверка дали са спазени изискванията на закона относно формалните реквизити на записа на заповед, т.е редовността му от външна страна, но и трябва да обсъди всички наведени доводи за недължимост на оспорената от длъжника в заповедното производство сума.

На първо място, при извършване на проверка относно наличието на формалните реквизити на записа на заповед, които са съществено условие за неговата действителност, съдът констатира, че същият е редовен от външна страна, т.е. налице са всички изискуеми съгл. разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити. Ответниците – длъжници /издател и авалист/ не оспорват подписите си, положени върху записа на заповед.

Следва да се отбележи, във връзка с възраженията, направени във въззивната жалба, че падежът по процесния запис на заповед е определен по чл.486, ал.1, т.3 – на определен ден след издаването – в случая 18 месеца след издаването, т.е. падежът е 19.03.2010г. Падежът е ясно и безспорно определен и не може по никакъв начин да се приеме, че същият е на предявяване. Поради това са неприложими съответните разпоредби на ТЗ относно предявяването на записа на заповед. От друга страна в него изрично е посочено, че същият е платим без протест и без разноски, поради което в тази насока са неоснователни възраженията на въззивниците, направени и в първоинстанционното производство за липса на такъв.

Тъй като записа на заповед е платим на определен ден след издаването, то се прилага разпоредбата на чл.491 от ТЗ и във връзка с нея в оригинала на записа на заповед /представен по ч.гр.д.№445/2010г. на НЗРС/ има изрично отразяване на предявяването за плащане /не на предявяването за приемане/, което с оглед посоченото законово изискване е направено точно на падежа – на 19.03.2010г. Това предявяване е направено на издателя на записа на заповед ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“ и е надлежно подписано от него. Това обстоятелство не се оспорва от ответниците – въззивници – не е оспорен подписа на едноличния търговец, напротив в с.з. пред районния съд Т.Й. изрично посочва, че подписът е нейн. Възраженията на ответниците е че датата е поставена от другата страна след издаване на записа и в копието, което ответния едноличен търговец има от нея не фигурира датата 19.03.2010г. Наведени са твърдения за измамни действия. Тези възражения и твърдения са недоказани от носещата доказателствената тежест страна – ответниците, като същите са и неоснователни. Безспорно тази дата следва да бъде поставена след издаване на записа на заповед, тъй като следва да се постави в деня на падежа, като е абсолютно логично да не фигурира в копието от издадения запис на заповед към момента на издаването му, тъй като този момент /предявяването за плащане на падежа/ тогава още не е настъпил. Останалите твърдения са останали недоказани от ответниците.

Във връзка с възраженията за неизследване на каузалните отношения между страните следва да се отбележи следното:

Действително, абстрактният характер на записа на заповед не следва да се абсолютизира и не дава основание той да се разглежда откъснато от каузалното отношение между страните. Когато страните по менителничната сделка съвпадат с тези по каузалната, възраженията, произтичащи от каузалната сделка, представляват лични възражения срещу носителя на менителничното право. Поради това издателят на запис на заповед има право да релевира спрямо поемателя възражения, основани на каузалните отношения с него. При възникнал спор между издателя и поемателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респективно съществуването на оспореното вземане, което записът на заповед обезпечава. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнението на задълженията по каузалната сделка, съответно дали вземането съществува или не. В случая обаче това не е така. На първо място е налице прехвърляне правата по записа на заповед с джиро и на второ място задължението на втория ответник произтича от авал. При това положение се прилагат различни правила.

Джирото е специален, търговскоправен способ за заместване на носителя на инкорпорирано в ценна книга на заповед субективно право с друг. С него кредиторът по менителничния ефект /поемателят или неговият правоприемник/ - джирант се съгласява да бъде заменен в правата по ценната книга с друго лице - джиратар. Джирото е едностранна, абстрактна, формална сделка и действието му се изразява в три функции: 1/ транспортна функция - правата по джиросаната ценна книга се прехвърлят от джиранта на джиратаря; 2/ гаранционна функция - джирантът поема спрямо всички последващи джиратари същата отговорност, както длъжникът по ценната книга; 3/ легитимационна функция - джирото легитимира джиратаря като кредитор на вземането, инкорпорирано в ценната книга.

Разпоредбата на  чл. 465 ТЗ предвижда, че длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на менителницата. Цитираната правна норма намира съответно приложение и към записа на заповед съгласно чл. 537 ТЗ. От посочената разпоредба и предвид функциите на джирото може да се направи извод, че спрямо третите лица, които са придобили записа на заповед с джиро, издателят не може да противопостави възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя /джиранта/, предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект.

От този принцип има изключение: издателят може да направи на джиратаря личните си възражения, основани на каузалните отношения със своя кредитор /поемател на записа на заповед и джирант/ само ако джиратарят /приносителят/ е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право - извод, който произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289 и  чл. 465 ТЗ. Възраженията по  чл. 465 ТЗ са противопоставими на недобросъвестния приносител, като недобросъвестността се определя към момента на придобиване на менителничния документ.

Законодателят не е дал легална дефиниция на термина "недобросъвестност", но съгласно теорията и практиката недобросъвестността означава знание на фактите, на които се основават възраженията на длъжника от отношенията с предходния притежател на менителничния ефект, т. е. знание не само за недостатъци в правата на непосредствения предшественик, а и за дефекти по отношение на предходни приносители на ценната книга. Недобросъвестността е правно релевантен факт, ако е съществувала към момента на придобиване на ценната книга, в настоящия случай - към момента на джиросване на записа на заповед, 29.03.2010г. Ако джиратарят е знаел към момента на получаване на ефекта, че джирантът не е кредитор по документа или че правата му имат определени недостатъци, или че джирото се прави единствено с цел да се лиши длъжникът от възраженията по каузалното правоотношение между него и поемателя /джиранта/, следва да се приеме, че същият е недобросъвестен. Доказателства в тази насока за установяване недобросъвестността на ищеца – джирант няма ангажирани от носещата доказателствената тежест страна – ответниците. Възраженията им в тази насока са голословни, неподкепени с абсолютно никакви доказателства, като съдът не споделя твърдението им, че от облигационните отношения между джиратаря и джиранта /застраховка „Финансов риск“/ следва недобросъвестността на джиранта. В случая джирото отговоря на законовите изисквания за редовност и форма /чл.466 – 468 от ТЗ/ и прехвърля всички права по записа на заповед. За редовността на джирото съдът не споделя виждането на въззивниците, че е необходимо да се установят облигационните каузални отношения между джиранта и джиратаря и да се докаже изпълнението им. Това разбиране не почива на законово основание.

В случая, в записа на заповед не е включена и т.нар. „ректа клауза“ по чл. 466, ал.2 от ТЗ  и джиросването дава право на джиратаря да получи плащане, без да слуша възражения, основани на личните отношения на длъжника с джиранта, с изключение на хипотезата, когато джиратарят е недобросъвестен при придобиване на менителничния ефект.

В тази насока е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК.

Напълно неоснователни са и въведените с въззивната жалба възражения за неспазване реда по чл.99 от ЗЗД при прехвърляне на записа на заповед.

Съществуват два режима за прехвърляне на правата по менителничните ефекти /менителница и запис на заповед/ - гражданскоправен и търговскоправен.

Разпоредбите на чл. 316, ал. 1 и чл. 466, ал. 1 ТЗ уреждат специалния търговскоправен способ за прехвърляне на правата на ценни книги на заповед, съответно прехвърляне на менителница. Съгласно чл. 466, ал. 1 ТЗ "всяка менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се прехвърля чрез джиро". Посочената правна норма, която намира приложение и по отношение на записа на заповед на основание препращащата разпоредба на чл. 537 ТЗ, регламентира една от възможностите за прехвърляне на менителничния ефект, като не изключва и не забранява прехвърлянето на правата по менителничните чрез гражданскоправните способи, един от които е цесията. Разликите при двата способа /джирото и цесията/ се изразяват във формата и елементите на волеизявлението на кредитора по менителничния ефект, обема на прехвърлените права, последиците и различното им действие.

В случая обаче, както бе посочено процесния запис на заповед не съдържа ректа клауза, поради което същата безспорно може да се прехвърли с джиро, какъвто способ е именно избрания от поемателя „Униконсултинг“ АД. За прехвърлянето с джиро, т.е. по специалния търговскоправен способ не важат правилата, уредени в чл.99 от ЗЗД, приложими в случаите на прехвърляне с цесия, каквото не е налице. Тъй като джирото е редовно, отговаря на всички законови изисквания, то прехвърля на джиратаря – ищцовото дружество всички права по записа на заповед.

Във връзка с възраженията за липса на представителна власт на лицето, джиросало записа на заповед в качеството му на представител на джиранта „Униконсултинг“ АД – Мария Петкова, следва да се отбележи, че съдът споделя напълно правните изводи на районния съд и в тази насока – налице е надлежно упълномощаване от представител по закон на дружеството, непрекратено по съответния ред. Освен това следва да се има предвид и разпоредбата на чл.301 от ТЗ, според която ако търговецът, от чието име са извършени правни действия без представителна власт не се противопостави веднага след узнаването, се счита че ги е потвърдил.

На следващо място, по отношение на втория въззивник – ответник в първоинстанционното производство Г.Х., следва да се посочи, че същият е авалирал записа на заповед.

Авалът е самостоятелно задължение, което възниква единствено по силата на едностранно волеизявление на авалиста, независимо от задължението, което обезпечава. В тази връзка авалистът не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът би могъл да направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Авалът е едностранна абстрактна сделка, по силата на която едно лице /авалист/ поема задължение да изпълни менителнично задължение на друго лице /хонорат/. За разлика от договора за поръчителство авалът се различава от него по начина на учредяване. Той се поражда от едностранното волеизявление на авалиста, което задължително трябва да е обективирано върху менителничния ефект или върху прикрепен към него лист /алонж/. Ето защо при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат обезпеченото /главното/ задължение по менителничния ефект и задължението на авалиста, което го обезпечава. Това изискване за формата на авала е с оглед неговата действителност и инкорпорирането му в документа, с който се поражда менителничното задължение не му придава характера на едно и също задължение, съответно на една и съща сделка.

За разлика от договора за поръчителство по чл. 147 ЗЗД, менителничното поръчителство по чл. 483 ТЗ /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/ записа на заповед, за чието обезпечаване е поето.

Основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 ТЗ, е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на  чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения (в т. ч. и лични) във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. В случая обаче това не е така. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. / Решение № 17 от 21.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 213/2010 г., II т. о./ Доказателства в тази насока няма ангажирани по делото.

Във връзка с възражението за неспазване на срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД във връзка с изложеното относно самостоятелния характер на авала и разликата му от поръчителството по ЗЗД следва да се посочи и неприложимостта на преклузивния срок по чл.147 от ЗЗД.

Последното, наведено с въззивната жалба възражение – изтекла погасителна давност, също е неоснователно. Тригодишната погасителна давност на исковете срещу платеца по чл.531, ал.1 от ТЗ започва да тече от падежа. В случая падежът е определен на определен срок след издаване на записа на заповед – 18 месеца след издаването, т.е. датата на падежа е 19.03.2010г. Ищецът е депозирал заявление по чл.417 от ГПК на 17.06.2010г., т.е. преди изтичане на давностния срок. Съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК от този момент – 17.06.2010г. се счита за предявен установителния иск относно съществуване на вземането, а предявяването на иска прекъсва погасителната давност. Правилен е извода на районния съд, че е ирелевантно кога е връчена ПДИ на длъжника от съответния съдебен изпълнител.

С оглед всичко изложено, съдът намира, че процесното вземане, основано на запис на заповед, издаден на 19.09.2008г. е безспорно установено и  предявения по отношение на него положителен установителен иск е основателен и следва да се уважи. Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ищеца разноски, възложени върху ответника, с оглед основателността на исковата претенция.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивниците, като те следва да понесат своите така, както са направени и да заплатят на въззиваемото дружество направените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 700лв., съгласно списък за разноски.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2, предл. второ от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №157/07.10.2014г. по гр.д.№185/2014г. на Новозагорски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА ЕТ „Йота-Х-Т.Й.“, ЕИК 829000013, със седалище и адрес на управление: гр.Н. З., ул.“П.“ №*, представлявано от Т.С.Й. и Г.И.Х. с ЕГН ********** *** да заплатят на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“Д. Б.“ №* сумата от 700лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно.

 

                                                

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

                                                                                2.