Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 14.01.2015 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четиринадесети януари през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 606 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 861/28.10.2014г. по гр.д. № 3344/14г. на СлРС, с което И.И.С. е осъден да заплаща на малолетното си дете Р.И.С., чрез неговата майка и законна представителка Т.Н.Т., месечна издръжка в размер на 200 лв., считано от 30.07.2014г. до навършване на пълнолетие или настъпване на други правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, както и да му заплати издръжка за минал период – 30.07.2013г. – 30.07.2014г. в общ размер на 1 800 лв., и са присъдени такси и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението за сумата над 120 лв. до 200 лв. по отношение на бъдещата,  и изцяло – по отношение на присъдената за минал период издръжка. Счита, че в тези части то е незаконосъобразно и необосновано. От събраните по делото материали било видно, че той е безработен и е регистриран в АЗ – дирекция „Бюро по труда“, Сливен и няма как да доказва доходите си, тъй като няма такива. Твърди, че неправилно РС е приел, че може да осигурява месечен доход в размер на средната работна заплата за страната, заявява, че съдът е определил месечната издръжка без да разпитва свидетели. С оглед изложеното моли въззивниа съд да отмени атакуваното решение изцяло в частта, с която е уважен иска за присъждане на 1 800 лв. издръжка за минал период и за сумата над 120 лв. до присъдения размер от 200 лв. – в частта за издръжката за напред. Няма претенция за разноски.

Във въззивната жалба е направено ново  доказателствено искане – да се събере като писмено доказателство заверено копие от регистрационна карта от 06.08.2014г. на Д „БТ“, Сливен.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага подробни контрааргументи по всички наведени във въззивната жалба оплаквания. Иска приемане на писмено доказателствено средство -  удостоверение от 24.11.2014г. от КБИ „Грифон“, Сливен. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 02.12.2014г. съдът е оставил без уважене доказателствените искания на двете страни поради настъпила преклузия.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Не претендира разноски.

В с.з. въззиваемият – чрез своята майка и законен представител, редовно призован, се представлява от нея и от надлежно упълномощен от майката процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения, няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени бележки.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваните части от решенито са и законосъобразни, поради което следва да бъдат потвърдени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изяснил релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил кои точно факти подлежат на доказване, указал е на страните кои свои твърдения и с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Общото посочване в отговора на исковата молба от страна на ответника, че иска събиране на гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетели, които не са индивидуализирани с имена и адреси, нито са посочени конкретните факти, за установяване на които се иска разпитът им, законосъобразно е довело до неуважаване на искането. Ответникът не е ангажирал надлежни писмени доказателства във връзка с твърдението му, че е безработен.

Първоинстанционният съд правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска, следва да се прецени едновременното наличие на няколко предпоставки. От една страна – нуждите на искащия издръжка и от друга – възможността на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът правилно е констатирал и преценил само правопораждащите факти във връзка с обективните нужди на едно 12 годишно дете. Последните, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения. Съдът е взел предвид и специфичните нужди, произтичащи от трайно установилите се занимания на детето с бойни изкуства, налагащи разходи за екипировка, такси за участия в семинари, лагери и състезания, които са обосновани, с оглед показаните от детето добри резултати. Преценил е и участията му  в занятия, организирани в художествена галерия – Сливен, поради доказан изключителен талант в областта на изкуството, които също изискват допълнителни разходи.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, като е взел предвид и факта, че родителят, при когото детето живее – неговата майка, освен в пари, участва в неговата издръжка и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за неговото отглеждане и възпитание, а доходът й е в размер на 455 лв. месечно.

Що се отнася до доходите на ответника, негова е била тежестта на доказване на техния действителен размер, след като е заявил, че е безработен, а не е представил своевременно регистрация като такъв или, че е социално подпомаган. Ответникът не е доказал надлежно и наличие на други, утежняващи материалното му състояние факти – като задължения към други низходящи, заболяване, неработоспособност или намалена такава.

При определяне размера на дължимата издръжка НзРС е останал напълно в рамките на екзистенциалния минимум, но тъй като основното, непререкаемо по важност и приоритетност задължение на съда, е да защити максимално интереса на малолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, е преценил, че не може механично да се придържа към абсолютната долна граница, очертана от правната норма, особено с оглед доказаните специални нужди на детето. Ответникът е млад, здрав и работоспособен индивид и съчетано с качеството му на баща на малолетно дете, това е достатъчна предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни средства за съществуване за детето си и себе си.

Поради това, въззивната инстанция, взимайки предвид, че към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на детето и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед състоянието и възрастта му, е общо 300 лв., счита, че на бащата, който не полага лични грижи, следва да се възложат 200 лв. от тях.

Тази сума е достатъчно отговаряща на нуждите на детето и на възможностите на родителите, както за настоящия момент, така и за предходните 12 месеца, които не представляват значителен период от време и няма съществена разлика в условията, обуславящи размера й.

Ето защо този състав също намира, че всеки от исковете е основателен за посочената месечна сума от по 200 лв.

Издръжката за бъдещо време следва да се присъди от момента на поискването й чрез предявяване на исковата молба и се дължи до навършване на пълнолетие на детето, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. От датата на поканата – за каквато се счита предявяването на иска, следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Издръжката за минал период се дължи, както е поискана, за едногодишния период, предхождащ момента на подаване на исковата молба – 30.07.2013г. – 30.07.2014г, и тъй като не е спорен фактът, че през този период ответникът е заплащал сума в размер на 50 лв., тя следва да се приспадне от общата дължима издръжка от 2 400 лв., като искът следва да се уважи в претендирания размер за разликата – общо от 1 800лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна  в размер на 250 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 861/28.10.2014г. по гр.д. № 3344/14г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА  И.И.С. *** да заплати на Р.И.С., чрез неговата майка и законна представителка Т.Н.Т.,*** направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 250 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: