Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 14.01.2015 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четиринадесети януари през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                М. САНДУЛОВ

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 618 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение №  898/04.11.2014г. по гр.д. № 2781/14г. на СлРС, с което е осъдена на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД община Твърдица да заплати на И.Е.И. сумата 786, 67 лв., представляваща платена наемна цена по нищожен договор за наем от 06.02.2012г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 12.03.2013г. до окончателното изплащане, отхвърлени са като неоснователни останалите предявени искове и са присъдени съразмерно разноските по делото.

 Решението е обжалвано частично от ищеца в първоинстанционното производство, само в отхвърлителните му части за заплащане на сумата 8 960 лв. за закупен зарибителен материал, на сумата 780 лв. закупен фураж за изхранване на рибата и на сумата 420 лв. платена наемна цена за нает фургон, като той твърди, че в тях то е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът счита, че чрез събраните доказателства се установява основателността на тези му претенции, които не са уважени от съда. Твърди, че последният неправилно прилага към настоящия спор чл. 3 ал. 1 от ЗРА и чл. 20 от Наредбата за ползване на язовирите-държавна собственост…, тъй като  цитираните разпоредби са неприложими към случая, понеже тези изисквания се прилагали единствено за държавните язовири, които изрично и поименно са изброени в списък – приложение № 1 към чл. 2 – Категоризация на държавни язовири в рибностопанско отношение. Заявява, че водоемът, стопанисван от него, не е включен в този списък, тъй като е публична общинска собственост и за него няма задължение да съставя протокол при зарибяването. Също така твърди, че необосновано съдът е приел част от приложените писмени доказателства като неотносими към спора. Счита, че с тях доказва закупуването на зарибителния материал, че не е извършил никаква продажба на риба, както и че получената от него рента била включена към сумата за изхранване на рибата. Въззивникът твърди още, че се е погрижил да изчисти добре водоема, да го зариби и да достави количеството фураж за изхранването, тоест  е положил грижа на добър стопанин, но не е могъл да реализира приходи от действията си поради краткия срок на използване. Счита, че необосновано съдът не е кредитирал гласните доказателствени средства, а свидетелите са доказали кога и с какво е бил зарибен водоемът, наличието на фургон за опазването, това, че е изхранвал рибата и че след освобождаването е имало нарушители с улов.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваните части от решението и вместо това постанови ново, с което уважи и тези искове. Не са претендирани разноски.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът редовно призован, се явява лично, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Няма претенция за разноски.

В с.з. за въззиваемата община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  оспорва въззивната жалба като неоснователна, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди обжалваните части на атакуваното решение, не претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваните части от решението са правилни и то следва да бъде потвърдено в тях.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Най-напред следва да се посочи, че при произнасяне на своето решение, съдът е длъжен да предостави /или откаже/ на ищеца точно и само тази защита, която той търси, тоест - пределите на правораздавателната власт на решаващия съд се простират до поисканото от ищеца и той не може своеволно и без да е сезиран, да излиза извън рамките, посочени в исковата молба. Съдът е длъжен и има право да се произнесе само по това правоотношение, което според ищеца е накърнено и чиято защита търси.

Така в случая съдът е сезиран с няколко обективно кумулативно съединени осъдителни иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД за връщане на дадено без основание, с обща цена 10 946, 67 лв., както и с акцесорни искове за обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане. Тези искания са отправени до съда и те не са изменяни по основание своевременно и по надлежния ред, регламентиран в ГПК.

Първата главна претенция е за заплащане на сумата  786, 67 лв., представляваща заплатена от ищеца наемна цена за водоема, втората претенция е за сумата 8 960 лв., представляваща стойност на зарибителен материял, третата претенция е за сумата 780 лв. стойност на фураж за изхранване на рибата и четвъртата – за сумата 420 лв., наем на фургон.

Извън всякакво съмнение е  доказано по делото, че между страните е бил сключен договор за наем на водоем от 06.02.2012г., но с оглед специфичния статут на страната-наемодател по договора – община Твърдица, и наличието на специални норми, регламентиращи начина на възникване на облигационни отношения, в които общината участва, условията за действителността му са  по-различни и по-тежки от общите изисквания. За да възникне валидно облигационната връзка, е необходимо предварително осъществяване на юридически факт от административноправен характер – общинският съвет следва да вземе решение както за отдаването под наем, така и за начина на избиране на наемател и за самото сключване на договора от страна на представляващия общината кмет. Безспорно е и, че с влязло в сила решение на АС-Сливен, Решение № 27, прието на заседание на общински съвет – Твърдица от 31.01.2008г., с което е дадено съгласие за отдаване под наем на процесния водоем и сключване на договор за наем след провеждане на търг, е обявено за нищожно. Доколкото именно въз основа на това решение е сключен договорът между страните от 06.02.2012г., обявяването му за нищожно го лишава от правен ефект. Това означава, че следва да се счита, че такова решение въобще не е съществувало, поради което липсата му, като задължителна предпоставка за сключване на наемния договор, прави и последния също нищожен, като противоречащ на закона. От своя страна нищожният договор не може да породи целените правни последици и това положение се създава с обратна сила – тоест – от момента на сключването му.

Всичко това може да активира действието на правния институт, пораждащ извъндоговорни задължения – този на неоснователното обогатяване. Основният принцип повелява този, който е получил нещо без основание, с оглед на неосъществено или отпаднало основание, да го върне.

Ищецът се позовава на първия фактически състав.

По отношение на първия иск настоящият състав счита, че са осъществени елементите на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, тъй като ответната община е получила престацията за наем на водоема при начална липса на основание, тоест – още при самото получаване на сумата липсва основание за преминаване на блага от патримониума на ищеца в патримониума на ответника. Този извод следва от наличието на сключен между страните нищожен договор и това прави ответника обогатил се с всичко, което сам е получил по този договор. Следователно той дължи връщането на заплатения наем в размер на 786, 67 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на поканата, каквато е исковата молба, до окончателното изплащане. Поради това този иск е основателен и е уважен от първоинстанционния съд.

В тази част решението му не е обжалвано и е влязло в сила.

По отношение на втората претенция, изразяваща се в искане за заплащане на сумата 8 960 лв., представляваща стойността на закупения от ищеца зарибителен материал и третата претенция за 780 лв., представляващи стойността на разходите за хранене на рибата обаче, въззивният съд счита, че хипотезата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, респективно – чл. 59 от ЗЗД, е неприложима.

За да възникне отговорността на ответника за връщане на даденото без основание, е необходимо той сам да се е обогатил с него – тоест да го е получил, или имуществото му да се е увеличило с равностойността му. Такива обстоятелства нито са установени, нито са твърдени от ищеца. Закупеният зарибителен материал и закупената храна за него, не са получени от ответника. В исковата молба липсват твърдения относно това, че след обявяване нищожността на решението на ОС и прекратяване ползването на водоема от страна на ищеца, ответникът е ползвал и се е разпореждал за себе си със зарибителния материал, съответно – и доказателства в този смисъл не са събрани. Извън това, че ищецът не е доказал по категоричен начин факта на зарибяването, неизяснен е въобще въпросът какво се е случило с това имущество – дали ищецът го е прибрал, или го е оставил във водоема, и недоказан остава един от съществените обективни елементи на правната норма, от която ищецът черпи основание за своята претенция – именно фактът на обогатяването от страна на ответника. Щом ответникът не е получил нито стойността на материала и на храната в изпълнение на нищожния договор, нито пък самите вещи се намират в неговия патримониум, то искът за връщане на полученото без основание се явява неоснователен.

Ищецът не се позовава в исковата молба на другия самостоятелен правен механизъм за осъществяване на недоговорна гражданска отговорност – непозволеното увреждане. Сумите за закупуване на зарибителен материал и храна за него той би могъл да претендира като обезщетение за вреди по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, при което получаването им от страна на ответника не е задължителен елемент от фактическия състав. Той обаче не навежда твърдения относно това, че с нарушаването на императивни правни норми ответникът, чрез лицата, на които е възложено това, е допуснал сключване на нищожен договор, в резултат на което ищецът е претърпял имуществени вреди /загуби и пропуснати ползи/, изразяващи се в закупуване на зарибителен материал и на храна за рибата, които не е успял да реализира.

Съдът е определил правното основание въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане, извлечено както от петитума, така и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба.

Така от начина, по който ищецът е изложил фактическите си твърдения в исковата молба и основанията, които ползва, за да обоснове исканията си, е видно, че правната квалификация на претенциите му е чл. 55 ал. 1 пр. 1 и чл. 59 от ЗЗД и дадената от самия него такава, е правилна и определяща параметрите и пределите на търсената от съда защита. Съдът не може своеволно да излезе извън нея и да се произнася по непредявено основание, без то да е изменяно по предвидения процесуален ред.

За пълнота може да се посочи, че дори аксиоматично да се приеме, че ищецът имплементарно твърди в изложението си, че след отстраняването му от водоема зарибителният материал /хранен до този момент от него/, е останал в държане на ответника, то в негова тежест остава да докаже самия факт на поставянето на този материал в процесния водоем.

Правилно решаващият съд е счел, че единственият годен начин за установяване факта на зарибяването е чрез писмен документ, изискуем от императивна правна норма – протокол за зарибяване по образец, съгласно приложение № 3 към чл. 20 ал. 1 от Наредба за ползването на язовирите – държавна собственост в рибностопанско отношение и правилата за извършване на стопански, любителски риболов и аквакултури в обектите – държавна собственост по чл. 3 ал. 1 от Закона за рибарството и аквакултурите.

Въззивният съд намира за неоснователно възражението, направено във въззивната жалба за неприложимост на цитираните разпоредби, тъй като тези изисквания се прилагали единствено за държавните язовири, които изрично и поименно са изброени в списък – приложение № 1 към чл. 2 – Категоризация на държавни язовири в рибностопанско отношение. Не споделя и виждането на въззивника, че  водоемът, стопанисван от него, не е включен, тъй като е публична общинска собственост и за него няма задължение да съставя протокол при зарибяването.

Спорният въпрос няма касателство с цитираната разпоредба на чл. 2 от Наредба № 37 от 10.11.2008г. и приложение № 1 към него. Регламентиращата процесните отношения норма е Закон за рибарството и аквакултурите /в съответната му редакция към релевантния момент/.

Съгласно чл. 1 от ЗРА с този закон се уреждат отношенията, свързани със собствеността, организацията, управлението, ползването и опазването на рибните ресурси във водите на Република България, търговията с риба и други водни организми. Съгласно чл. 2 рибностопанските обекти са собственост на държавата и общините, на юридически и физически лица – тоест – законодателят не прави разлика между обектите от гледна точка на принадлежността на правото на собственост на държавата или на общините. Според чл. 3 т. 2 от закона рибностопански обекти са изкуствени водни обекти - язовирите, бентовете и изравнителите, каналите, баластриерните водоеми, хидропарковете, технологичните водоеми на електрическите централи и на други индустриални предприятия или земеделски стопанства.

В чл. 20 Наредба № 37/08г. е определен редът за съставяне на протокол за зарибяване и макар тази наредба да е за ползването на язовирите – държавна собственост в рибностопанско отношение, то в текста на  чл. 20 ал. 1 изрично е посочено, че извършено разселване на риба и/или други водни организми в рибностопанските обекти по чл. 3, ал. 1, т. 1 и 2 ЗРА се удостоверява с протокол за зарибяване по образец съгласно приложение № 3. Препращането към разпоредбата на ЗРА – чл. 3 т. 2 разширява приложното поле на нормата и сочи, че единственият валиден начин за удостоверяване на зарибяването не само на язовирите – държавна собственост, но и на всички други видове рибностопански обекти, изброени в т. 2 на чл. 3 от ЗРА, е чрез надлежно съставяне по описания ред на протокол по образец пр. № 3. Обектът, за който е бил сключен нищожният договор, представлява водоем с площ 30, 267 дка, образуващ им. № 000368 в землището на гр. Твърдица, публична общинска собственост и той попада под санкцията на ЗРА, включително и на разпоредбата на чл. 3 т. 2, и съответно – се обхваща и от правилото, заложено в чл. 20 на Наредба № 37/08г.

Цитираната от въззивника разпоредба на чл. 2 от наредба № 37/08г. урежда специално статута на язовирите – държавна собственост, какъвто процесният обект не е, но както се посочи вече, спрямо него важат правилата на нормите, анализирани по-горе.

Ето защо, като не е извършил по законоустановения начин разселването на риба в този рибностопански обект и съответно – не разполага с протокол по образец от приложение № 3 към чл. 20 от наредбата, ищецът не може да докаже значимия за спора факт. Заместването на писмения документ със свидетелски показания е недопустимо, с оглед рестрикцията на чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК.

С оглед това, недоказан остава фактът на обедняването на ищеца с исковите суми, поради което е безпредметно да се обсъжда дали е налице обогатяване за негова сметка на ответника с тях. Вторите две главни претенции следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, което води до отхвърляне и на акцесорните им за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху сумите.

По отношение на четвъртия иск за сумата 420 лв., представляваща годишната наемна цена за нает от ищеца фургон – аналогични са съображенията по повод това, че даденото от ищеца по начало не е получено от ответника, тъй като не е платено в изпълнение на нищожния договор, тоест – не представлява неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, нито по субсидиарния състав на чл. 59 от ЗЗД. Ако представлява имуществена вреда под формата на загуба в резултат на поведението на ответника и служителите му, тя не е претендирана като такава. Също така важи и казаното относно другите два иска – ищецът не е доказал по убедителен и еднозначен начин самото обедняване – липсват доказателства за извършено действително плащане на наемната цена за фургона. Представеният договор обективира в себе си единствено задължението на наемателя за плащане, изпълнението му не е установено категорично по период и размер. Така и тази претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена, което обуславя и отхвърлянето на допълнителната такава за лихви.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните му части, а жалбата – оставена без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски  и за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е претендирала разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

                                     

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 898/04.11.2014г. по гр.д. № 2781/14г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: