Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №8

 

гр. Сливен, 16.01.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №621 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №783/10.10.2014г. по гр.д.№185/2014г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД против Й.Н.Й. положителни установителни искове по чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №2862/22.11.2013г. по ч.гр.д.№4463/2013г. на СлРС, а именно: сумата 496,43лв. – главница, заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 20.11.2013г. до изплащането й, сумата 464,36лв. – договорна лихва за периода от 01.10.2008г. до 31.10.2013г., сумата 807,00лв. – договорни такси по кредита и сумата 35,35лв. – разноски по делото, като на ответника са присъдени разноски в размер на 490лв.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД, изцяло.

В жалбата си дружеството въззивник „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Посочва, че извода на районния съд за погасяване на вземането му по давност е неправилен. Давността тече от деня, в който вземането става изискуемо, като районният съд неправилно е приел, че тече от момента на блокиране на картата на картодължателя. Това не е предвидено никъде в договора и общите условия. Посочва, че съгласно разпоредбите на общите условия на договора, срокът на същият е бил продължен за още 24 месеца, като изтича на 21.07.2009г. Счита, че това е момента, в който настъпва изискуемостта на кредита в цялост и от този момент започва да тече давностния срок, който към момента на подаване на заявлението па чл.410 от ГПК на 20.11.2013г. не бил изтекъл. От друга страна посочва, че в случая, дружеството е направило кредита предсрочно изискуем на 30.11.2008г., поради неплащане на четири поредни минимални вноски, в който случай давностния срок започва да тече от този момент – 30.11.2008г. и към момента на подаване на заявлението не е изтекъл. Ако районният съд е приел, че предсрочната изискуемост не е настъпила, то за начало на давностния срок трябва да се счита датата на изтичане на договора – 21.07.2009г., а не както е посочил съда – датата на блокиране на картата на ответника, което никъде не било предвидено като момент на настъпване на предсрочна изискуемост. Посочва, че предсрочната изискуемост може да настъпи само с изявление на издателя на картата /чл.10, ал.1, б от договора/, като в случая е обявена на 30.11.2008г. С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявените от него положителни установителни искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – Й.Н.Й.. С отговора на въззивната жалба, въззиваемият Й. чрез пълномощника си адв.П. оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Посочва, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, като съдът е мотивирал същото след задълбочен анализ на събраните по делото писмени доказателства. Намира за правилен извода на районния съд, че вземането за главницата е станало изискуемо на 01.10.2008г., когато картата на ответника е блокирана от дружеството, от който момент започнала да тече петгодишната давност и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вече била изтекла. Нямало доказателства за прекъсване или спиране на давността. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноските пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. дружеството въззивник, редовно  призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по пълномощие адв.Г., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции. Прави възражение за липса на реално заплащане и евентуално за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на въззиваемия Й. и искане за намаляване размера на същия на основание чл.78, ал.5 от ГПК.  

Въззиваемата страна Й.Н.Й., редовно призован, в с.з. не се явява, представлява се от пълномощник – адв. П., която оспорва въззивната жалба и поддържа поддържа подадения отговор. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимост на вземания, както следва: дължима и непогасена главница по Договор за кредит от 21.07.2005г. в размер на 496,43лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,  договорна лихва в размер на 464,36лв., начислена за периода от 01.10.2008г. до 31.10.2013г. и договорни такси по кредита в размер на 807лв., за които вземания на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявените искове са с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въз основа обаче на правилно изяснена фактическа обстановка, при прилагане на съответната, правилно определена правна норма, районният съд е направил неправилни правни изводи относно дължимостта на главницата, като е приложил неправилно института на погасителната давност, с оглед неправилно определения начален момент, от който започва да тече погасителната давност. 

В тази насока – по отношение на главницата, въззивният съд намира за основателни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

По делото е установено, а и не се спори от ответника /налице е направено от него с отговора на исковата молба признание на факта/, че на 21.07.2005г. между страните е сключен договор за предоставяне на кредит – транскарта на физическо лице в размер на 500лв. със срок за револвиране на кредита от 24 месеца и възможност за автоматичното му подновяване. Ответникът Й. не оспорва и дължимите по договора суми за главница, договорни лихви и такси /нито като основание, нито като размер/.

Единственото направено в законоустановения срок по чл.131 от ГПК възражение за недължимост на исковите суми е правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност. Течението на погасителната давност се свързва с бездействието на носителят на субективното право и с изтичането на предвидения в закона срок се погасява правото за принудително осъществяване на вземанията. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давностният срок  започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

На първо място следва съдът да разгледа възражението за изтекла погасителна давност по отношение на главницата, представляваща неизплатено задължение по Договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 21.07.2005г. По отношение на това вземане за главница е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД.

Спорния въпрос е относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност. Въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния съд, че това е 01.10.2008г. – датата, на която е блокирана кредитната карта на ответника – длъжник. Този извод не намира опора в закона и не може да се изведе от установените по делото факти.

Съгласно посочената по-горе разпоредба на чл.114, ал.1 от ЗЗД началото на давностния срок е момента, в който е настъпила изискуемостта на вземането – в случая на главницата по договора за издаване на кредитна карта.

Както, правилно районният съд е установил, блокирането на картата на длъжника е направено поради необслужване на кредита два месеца след навлизане в лихвен период, т.е. на основание чл.5, ал.1, б.“в“, изр. второ от Договора за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 21.07.2005г. и глава Х, т.26.1 от Общите условия за издаване и ползване на кредитна карта Транскарт. Нито Договорът, нито Общите условия в своите разпоредби предвиждат настъпване на изискуемостта на сумите по кредита от блокиране на кредитната карта. Блокирането на кредитната карта е предвидено в редица случаи /глава Х от Общите условия/, но никой от тях няма за последица предсрочна изискуемост на вземането. Действително в чл.12, ал.3 от Договора е предвидена и хипотезата на блокиране на картата в случай, че кредита е станал изискуем на някое от основанията на договора, но блокирането е последица от предсрочната изискуемост и е само една от предвидените хипотези, при които картата може да бъде блокирана. В случая, безспорно е установено по делото, че кредитната карта на ответника е блокирана не на това основание, а на основание чл.5, ал.1, б.“в“, изр. второ от Договора, вр. с т.26.1 от Общите условия, като целта е стимулиране на длъжника да заплати начислените по кредита суми, след което с оглед цитираната разпоредба кредитната карта се деблокира и може да се ползва, като в зависимост от това какво е погасил /дали всички задължения или само част от тях/ навлиза отново в безлихвен период. Следователно целта на направеното блокиране на картата е заплащане на сумите по кредита, респ. на част от тях /лихви и напомнителни такси/, с оглед изрично уговореното в договора и с оглед събраните по делото доказателства не може да се направи извода, че е свързано с обявена предсрочна изискуемост на кредита.

Съдът не намира опора в събраните по делото писмени доказателства на твърдението на ищеца, че е обявил кредита предсрочно изискуем на 30.11.2008г., поради неплащане на четири броя погасителни вноски. Този извод не може да се направи от представеното по делото месечно извлечение по кредита за м.декември 2008г., като в него липсва изрично обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, още по-малко са ангажирани доказателства това извлечение и/или друг документ, съдържащ ясно и недвусмислено волеизявление на ищцовото дружество да обяви кредита за предсрочно изискуем.

От друга страна не са ангажирани доказателства относно наличие на някое от обстоятелствата, водещи до автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, съгласно чл.12 от Договора и глава ХІІ от Общите условия, в т.ч. и превишаване на кредитния лимит /макар и достигнат, същият не е превишен/.

С оглед изложеното, съдът намира, че кредита не е станал, респ. не е надлежно обявен от кредитора за предсрочно изискуем. В този случай изискуемостта на вземанията по договора за кредитна карта настъпва с изтичане срока на договора. Договорът е със срок от 24 месеца с възможност за автоматично подновяване, от която възможност след първите 24 месеца страните са се възползвали, като не се спори по делото, а и се установява безспорно от събраните и неоспорени доказателства, в т.ч. съдебно-икономическата експертиза, че договорът е бил подновен за още един 24 месечен период, тъй като длъжникът е извършвал тегления на пари и покупки от POS след навлизане във втория 24 месечен период /през първата половина на 2008г./. Следователно срокът на договора след първото му продължаване, е изтекъл на 21.07.2009г. /няма данни да продължаването му след този срок/. Това е момента, в който настъпва изискуемостта на вземанията по договора и от този момент, с оглед разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД започва да тече погасителната давност.

От изискуемостта на вземанията - 21.07.2009г. до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, с което на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.116, б.“б“ от ЗЗД погасителната давност е прекъсната, - на 20.11.2013г. петгодишната погасителна давност относно главницата не е изтекла.

Видно от доказателствата по делото, в т.ч. съдебно-икономическата експертиза, а и неоспорено от ответника, размера на дължимата по договора за издаване на кредитна карта главница възлиза на исковата сума от 496,43лв. Доказателства относно заплащането й, респ. погасяване чрез друг правен способ, няма ангажирани от носещата в тази насока доказателствената тежест страна – ответника, като няма и направени такива твърдения от него. Поради това главната искова претенция е основателна и доказана в пълен размер, като следва да се признае дължимостта на вземането за главница по процесния договор.

Върху дължимата главница следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

По отношение на акцесорните претенции за заплащане на договорна лихва в размер на 464,36лв. за периода от 01.10.2008г. до 31.10.2013г. и на договорни такси в общ размер от 807лв., следва да се отбележи, че дължимостта на същите е изрично уговорена със сключения на 21.07.2005г. договор за издаване на кредитна карта Транскарт и Общите условия към нея, като размерът им е установен от заключението на вещото лице по назначената от районния съд съдебно-икономическа експертиза.

По отношение на тези вземания също е налице направено самостоятелно възражение за изтекла погасителна давност, което съдът намира за основателно по отношение на част от вземанията. В случая, по отношение на вземанията за договорна лихва и такси, в т.ч. напомнителни, имащи характер на неустойка, договорна санкция за неизпълнение на задължението за плащане на сумите по кредита, на основание чл.111, б.“б“ и б.“в“ от ЗЗД се прилага специалната тригодишна погасителна давност. С оглед датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 20.11.2013г., част от посочените вземания са погасени по давност за периода от м.октомври 2008г. до м.октомври 2010г. включително, както следва: вземанията за договорна лихва в размер на 189,89лв.; задължението за заплащане на напомнителни такси за просрочие по чл.5, ал.1, б.“в“ от Договора за предоставяне на кредит Транскарт в размер на 230лв. и задължението за заплащане на месечни такси за изготвяне и изпращане на месечно извлечение на хартиен носител при наличие на непогасена главница по кредита в размер на 1лв. за м.октомври 2010г.

Акцесорните вземания за договорна лихва и такси са дължими за периода от м.ноември 2010г. до м.октомври 2013г. По делото няма ангажирани доказателства за заплащането им, респ. погасяването им по друг законоустановен начин, като размерът им, с оглед заключението на вещото лице е както следва: договорна лихва в размер на 274,47лв. и договорни такси в размер на 576лв., от които 540лв. напомнителни такси за просрочие и 36лв. такса за изготвяне и изпращане на месечно извлечение. До тези размери акцесорните претенции са основателни и следва да се уважат, а в останалата част до пълните претендирани размери – да се отхвърлят като неоснователни. 

Следва да се признае дължимост и на разноските направени от ищцовото дружество в заповедното производство, съразмерно с признатите за дължими суми, а именно в размер на 26,94лв.

Тъй като правните изводи на настоящата въззивна инстанция не съвпадат с тези на районния съд, то обжалваното решение следва да се отмени като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която предявените положителни установителни искове по чл.422, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК са отхвърлени като неоснователни за главницата в размер на 496,43лв., договорна лихва до размера от 274,47лв. и договорни такси до размера от 576лв. и вместо него се постанови ново, с което исковите претенции се уважат, като се признае за установена дължимостта на главница по договора за предоставяне на кредит Транскарт от 21.07.2005г. в размер на 496,43лв., договорна лихва в размер на 274,47лв. за периода от м.ноември 2010г. до м.октомври 2013г., договорни такси в размер на 576лв. и разноски в заповедното производство в размер на 26,94лв.

Решението на СлРС в останалата отхвърлителна част следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на спора, на ищцовото дружество се дължат разноски, направени в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от исковите претенции в размер на 182,60лв., които следва да се присъдят от настоящата инстанция.

С оглед изхода на спора на ответника се дължат разноски за първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 116,66лв. Тъй като районният съд неправилно е присъдил разноски в по-висок размер, то решението му в частта, присъждаща разноски на ответника над дължимите му от 116,66лв. следва да се отмени като неправилно. 

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция – частична основателност на въззивната жалба, на въззивното дружество се дължат разноски, съразмерно в размер на 57,14лв., а на въззиваемия -  в размер на 95,23лв.

С оглед направените от въззивника възражения за нереално извършване и прекомерност на разноските за адвокатски хонорар на пълномощника на въззиваемия Й., въззивният съд намира за неоснователни. Видно от представения с отговора на въззивната жалба договор за правна защита и съдействие №1559 от 05.12.2014г. между въззиваемия Й. и адв.П. е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400лв. в брой, като изрично е отбелязано заплащането му именно в брой. Съгласно т.1 от ТР 6/2012 от 06.11.2013г. на ВКС на РБ, вписването за направеното плащане в брой в договора за правна помощ, подписан от двете страни по него е достатъчно доказателство за извършване на разноската и има характер на разписка. С оглед материалния интерес, разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение и не са налице основания за намаляването му.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №783 от 10.10.2014г., постановено по гр.д. №185/2014г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД, ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „Л.“, бул. „Ч. в.“ №*, представлявано от изп. директор Ю.С. против Й.Н.Й. *** положителни установителни искове по чл.422, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установена дължимостта на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №2862/22.11.2013г. по ч.гр.д.№4463/2013г. по описа на СлРС, както следва: главница от 496,43лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 20.11.2013г.; договорна лихва до размера от 274,47лв. за периода от 01.11.2010г. до 31.10.2013г., договорни такси по кредита до размера от 576лв, разноски, направени в заповедното производство до размера от 26,94лв. и в частта, с която „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД е осъдено да заплати на Й.Н.Й. разноски по делото над размера от 116,66лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 от ГПК, че Й.Н.Й. *** ДЪЛЖИ на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ ЕАД, ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „Л.“, бул. „Ч. в.“ №*, представлявано от изп. директор Ю.С., част от сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №2862/22.11.2013г. по ч.гр.д.№4463/2013г. на СлРС, както следва: сумата от 496,43лв. /четиристотин деветдесет и шест лева и четиридесет и три ст./, представляваща главница по Договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 21.07.2005г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 20.11.2013г. до окончателното й изплащане, сумата от 274,47лв. /двеста седемдесет и четири лева и четиридесет и седем ст./, представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2010г. до 31.10.2013г., сумата от 576лв. /петстотин седемдесет и шест лева/, представляваща  договорни такси по кредита, както и сумата от 26,94лв. /двадесет и шест лева и деветдесет и четири ст./, представляваща разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.№4463/2013г. на СлРС.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №783 от 10.10.2014г., постановено по гр.д. №185/2014г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 ОСЪЖДА Й.Н.Й. *** да заплати на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ ЕАД, ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „Л.“, бул. „Ч. в.“ №*, представлявано от изп. директор Ю.С. сумата от 182,60лв., представляваща разноски пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от иска и сумата от 57,14лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ ЕАД, ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление: гр.С., район „Л.“, бул. „Ч. в.“ №*, представлявано от изп. директор Ю.С. да заплати на Й.Н.Й. *** сумата от 95,23лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                  

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.