Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 28.01.2015 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и осми януари през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 638  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 875/30.10.2014г. по гр.д. № 1536/13г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от ЗД „Евроинс“ АД, гр. София, против община Сливен регресен иск за заплащане на основане чл. 213 от КЗ на сумата 2 999, 62 лв., представляваща заплатено от застрахователя обезщетение по щета № 0500640758/17.02.2010г.  за вреди на лек автомобил „Шевролет Каптива“ с ДК№ СН 7799 НН от ПТП, настъпило на 15.02.2010г. вследствие на попадане на автомобила в отвор на пътното платно, заедно със законовата лихва от предявяване на иска на 09.05.2013г. до окончателното изплащане и иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 818 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 07.09.2010г. до завеждането на исковата молба на 09.05.2013г., и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно и необосновано, противоречащо на материалния закон. Заявява, че е ангажирал необходимите доказателства за установяване механизма на настъпване на ПТП, показанията на свидетеля, които допълват констатациите в протокола за ПТП, са подкрепени и от автотехническата експертиза. Твърди, че протоколът за ПТП  не е оспорен и е приет като доказателство от съда, а изводите на последния са необосновани. Въззивникът се оплаква и, че неправилно съдът е счел, че застрахователят не е трябвало да изплаща застрахователното обезщетение въз основа на правилата в ОУ, а и не му е дал указания да ангажира доказателство относно покритието на щетите. Твърди, че са налице и са доказани надлежно  всички законови предпоставки за уважаване на регресната претенция.  Също така заявява, че въпреки изричното оспорване на автотехническата експертиза, РС не е допуснал повторна такава. Развива подробни съображения във връзка с начина на формиране на размера на вредите и иска въззивния съд да допусне повторна задача по автотехническата експертиза с въпрос – какъв е размерът на вредите по средно-пазарни цени на процесния автомобил.

Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което исковете му бъдат изцяло уважени. Претендира разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива доводи, с които оборва наведените в жалбата оплаквания. Иска въззивният съд да потвърди атакувания акт като правилен и законосъобразен. Противопоставя се на доказателственото искане. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски..

В с.з. за въззиваемата община, редовно призована,  не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли атакуваното решение да бъде потвърдено, претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 28.01.2015г. съдът е отхвърлил доказателственото искане на въззивника поради настъпила преклузия.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Фактическите и правните констатации на решаващия съд намират опора в събраните доказателствени средства и кореспондират с материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 213 ал. 1 от КЗ.

 Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу делинквента възниква по силата на посочената законова норма, обуславя се от деликтното правоотношение между последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

В настоящия случай е безспорно наличието на валидно застрахователно правоотношение, както и е доказано изплащането на застрахователно обезщетение от страна на ищеца на застрахованото лице.

Това обезщетение обаче е за вреди чиито вид, произход и причинна връзка с произшествието не са доказани по несъмнен начин.

За да възникне договорната отговорност на ищеца за заплащане на застрахователното обезщетение на застрахованото лице, следва да са налице предпоставките за това, като най-съществената е настъпване на застрахователното събитие. Едновременно с това обаче, е необходимо да бъдат налице в кумулативна даденост и всички допълнителни условия, договорени между страните. В случая те са заложени в ОУ на застрахователя, които, съгласно разпоредбата на чл. 186 ал. 1 от КЗ, обвързват застрахования, тъй като са неразделна част от застрахователния договор. Няма спор, че тези Общи условия на ищеца-застраховател, касаещи конкретния вид застраховка „Каско на МПС” и приложение „А“, са му били предоставени при сключването на договора и той е заявил с писмено декларативно изявление, инкорпорирано в полицата, че ги приема.

Така, на първо място следва да се посочи, че след като разпоредбите на ОУ се считат имплементирани в застрахователния договор, то съгласно клауза „А“ – пълно каско /уреждаща отношенията в конкретния случай/, чл. 4 ал. 1 т. 10, „освен изключенията, посочени в „общите условия за застраховка на МПС“, застраховката по настоящата клауза не покрива щети на МПС, причинени вследствие на … дупка и/или неравност на пътя, освен ако службите за контрол на МВР са посетили мястото на ПТП и са издали протокол за посещението, с констатация, че произшествието е възникнало поради наличието на дупка и/или неравност на пътя“.

По делото категорично се установи, че представеният протокол за ПТП действително е издаден от надлежен орган, но без длъжностно лице да е посетило мястото на ПТП. Протоколът е съставен в районното управление на МВР-Сливен, по данни на водача, който е стигнал дотам с увреденото превозно средство.

Само това обстоятелство, само по себе си, е било достатъчно застрахователят да откаже изплащането на застрахователното обезщетение, при това разпоредбата на ОУ е така формулирана, че на него не му е предоставен избор по този въпрос. Използваната фраза не е „може да откаже“, а „застраховката не покрива“ – тоест – застрахователят безусловно е бил длъжен да откаже изплащането. Като е сторил това без да има договорно задължение, той е платил недължимо и не може да търси връщането му от друго лице /в случая – от ответника/, вместо от бенефициента.

Следва да се посочи, че в тази връзка липсват процесуални нарушения на решаващия съд относно недаване на указания на ищеца да представи доказателства за покритието на щетите – касае се за пряко прилагане и тълкуване на договорна клауза, която е внедрена в представените с исковата молба писмени доказателства.

От друга страна, дори да се счете, че в случая решението дали да плати застрахователно обезщетение или не, все пак е предоставено на дискресията на застрахователя, вредите, за които е заплатена сумата, предмет на суброгационното вземане, не са надлежно доказани като произтичащи от твърдения от ищеца деликт.

В тежест на ищеца е да докаже пряко и категорично наличието на елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 49 от ЗЗД, но той не е сторил това с надлежни, годни и убедителни доказателствени средства.

Фактът на настъпване на ПТП и видът на вредите се установяват единствено от писмените изявления до застрахователя от водача на застрахованото МПС, с чието участие е осъществено произшествието, и със свидетелските му показания в с.з. Действително е представен и протокол за ПТП, за който обаче е доказано, че не е съставен на местопроизшествието, което сериозно разколебава доказателствената му стойност. Доколкото протоколът за ПТП представлява официален свидетелстващ документ, който е издаден от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма, той би имал освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. По начало тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. В случая въззивният състав счита, че не може да приеме безкритично съдържанието на протокола, в частта, касаеща вредите, независимо, че документът не е бил оспорен. Съдът е длъжен да прецени и обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изгради фактическите си констатации само въз основа на тези факти, които приеме за надлежно и непререкаемо доказани.

Съгласно разпоредбата на чл. 123 ал. 1 б. „б“ от ЗДП, водачът на МПС, участвало в ПТП, е длъжен да остане на място и да изчака пристигането на компетентните органи на МВР, което в случая той не е сторил. Вярно е, че казусът не попада в изчерпателно изброените в нормата на чл. 125 от ЗДП хипотези, при които службите за контрол са длъжни да посетят мястото на произшествието, но като не е изпълнил задължението си по чл. 123 ал. 1 т. 3 б. „а“ от ЗДП – когато са причинени само имуществени вреди – да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието – водачът е допуснал риска от компрометиране на съдържанието на по-късно съставения протокол.

Поради това, щом в с.з. съдът непосредствено е събрал гласни доказателства /чрез разпит на водача на автомобила/ относно вида на вредите, които съществено се разминават с тези, посочени в декларацията към уведомлението на застрахователя от страна на същото лица, както и от описаните такива в протокола за ПТП, съществува сериозно съмнение относно това какви точно са били вредите, които са настъпили в резултат на твърдяното пътнотранспортно произшествие и, съответно – дали вредите, описани в цитираните документи действително са причинени от това произшествие. Това съмнение не е преодоляно еднозначно с други годни и относими доказателствени средства, ангажирани от ищеца, ползващи се с необходимата доказателствена сила.

По същата причина съдът не може да приеме, че вредите, описани от застрахователя по щета № 0500640758/17.02.2010г., като отстранени по застрахования автомобил, са настъпили вследствие на процесното ПТП – техният брой и вид също значително се разминава с описаните в протокола за ПТП и посочените в заявлението.

Ето защо, след като не са доказани по несъмнен начин тези два елемента от фактическия състав на деликта – вреда и причинна връзка, е невъзможно да се установи стойността на вредата и е безпредметно да се изследва наличието на останалите предпоставки, пораждащи отговорността за непозволено увреждане на ответника по чл. 49 от ЗЗД и даваща основание за уважаване на регресната претенция на ищеца.

Поради това главният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на акцесорната претенция за лихви.

Като е достигнал до идентични правни изводи, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивната страна, която следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на …….. лв. за ю.к. възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА решение № 913/26.11.2013г. по гр.д. № 2276/13г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА  “ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД – гр. София да заплати на Община Сливен направените разноски за въззивната инстанция в размер на 300  лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000, 01 лв.

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: