Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №26

 

гр. Сливен, 30.01.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №647 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №34/17.07.2014г. по гр.д.№220/2013г. на Котелски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от ТПК „Котленски край“, гр.Котел против ЕТ „Парма“, гр.Котел иск с правно основание чл.228 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3500лв., представляваща наемна цена за 14 месеца, считано от 01.04.2012г. по договор за наем на недвижим имот от 01.10.2004г., ведно с лихва за забава, считано от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата и на ответника са присъдени разноски в размер на 500лв.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – ТПК „Котленски край“, гр.Котел изцяло.

В жалбата си въззивника ТПК „Котленски край“, гр.Котел посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че противно на извода на районния съд, позовава исковата си претенция именно на договора за наем от 01.10.2004г., като на осн. чл.236, ал.1 от ЗЗД след изтичане на уговорения наемен срок от пет години, наемателят е продължил да ползва с тяхно знание и без противопоставяне наетия имот, поради което договорът за наем бил продължен за неопределен срок. Наемателят продължил да плаща определената му наемна цена до м.март 2012г., както и консумативите, във връзка с ползването на имота. Районният съд не отчел факта, че са представени оригиналите на представените с исковата молба писмени материали и не ги е взел предвид при постановяване на решението. От доказателствата по делото се установявало наличието на сключен договор за наем на имота, което се потвърждавало и от факта, че до м.март 2012г. вкл. ответникът е заплащал договорената наемна цена и тъй като и след това не е върнал имота, а продължил да го ползва, то договорът за наем от 01.10.2004г. е продължил да действа за исковия период и до м.май 2014г. Във връзка с фактурите посочва, че съгласно ЗСч. подписа на задълженото лице не е задължителен реквизит на фактурата и не я прави невалидна. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявения от него иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от въззиваемата страна – ответника в първоинстанционното производство чрез пълномощника адв. А.Г., която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Посочва, че съдът правилно е установил фактическата обстановка, дал е правилно правна квалификация на спора и е стигнал до правилния извод за липса на сключен между страните договор за наем. Посочва, че той не е подписвал договор за наем нито като ЕТ, нито като физическо лице. По делото нямало представен договор за наем от 01.10.2004г., какъвто се твърди от ищеца. Представен бил договор за наем от 01.10.1994г., който не е подписан от ответника. Поради това правилно районният съд е отхвърлил предявения иск. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивната кооперация ТПК „Котленски край“, гр.Котел, редовно призована, се представлява от пълномощник адв. М.П. от АК – Бургас, който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

В с.з. въззиваемият ЕТ „Парма – Р.П.“, редовно призован, не се представлява.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е осъдителен иск за заплащане на 14 броя дължими неплатени наемни вноски по договор за наем на недвижим имот за периода от 01.04.2012г. до 30.06.2013г. вкл. в общ размер от 3500лв., с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД.

Договорът за наем е неформален,  двустранен, консенсуален и възмезден, като от него възникват права и задължения за всяка страна. Процесуално задължение на ищеца в производството е да установи по безспорен начин възникването и съществуването на твърдяното наемно правоотношение, задължителните реквизити на наемния договор – предмет и цена, както и изпълнението на своите задължения по договора във връзка с предаване на фактическата власт върху наетата вещ за осъществяване ползването от  страна на наемателя и осигуряване на възможност за ползването й.

С оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд за недоказване от носещата доказателствената тежест страна - ищцовата кооперация на възникването и съществуването на твърдения от нея договор за наем. 

Ищцовата кооперация, както с исковата молба, така и с въззивната жалба, се позовава на договор за наем от 01.10.2004г. Такъв писмен договор по делото не е представен. Единствения представен договор за наем е от 01.10.1994г., но същият не е подписан от наемателя – ответния ЕТ „Парма“. Ищецът обаче, както правилно е отбелязал районният съд, няма твърдения и претенции относно сключването на този договор от 1994г. Неговите твърдения са за договор от 01.10.2004г., но такъв в писмена форма не е представен.

Безспорно договорът за наем е неформален договор, но в този случай ищецът следва безспорно със съответните доказателствени средства да установи сключването на твърдения наемен договор от 01.10.2004г. Доказателства в тази насока няма ангажирани. Свидетелските показания на водените от ищцовата страна свидетели не установяват по безспорен и категоричен начин сключването на договор за наем през м.октомври 2004г. между страните по отношение на посочения в исковата молба имот – бивш „Мебелен цех“. Свидетелката А. посочва помещение до Автогарата – неиндивидуализирано, свид.Р. въобще не уточнява за какъв обект се отнасят нейните показания, свързани с плащане на наемна цена от страна на ответника, а свидетелите К. и Б. говорят за ползване от страна на ответника на складово помещение до Автогарата. Следователно не е установено по безспорен начин нито постигането на договореност между страните относно отдаване под наем на имот, нито е установен този имот. Не е налице безспорна идентичност на посочения в исковата молба имот, с този, сочен от свидетелите.

Освен това е недоказан и следващия задължителен реквизит на наемния договор – уговорената наемна цена. По никакъв начин по делото не е установена постигната между страните уговорка относно размера наемната вноска, т.е. установено съвпадане на волите и на двете страни по този въпрос. Твърдението за такава в размер на 250лв. остана недоказано. Още повече самия ищец в исковата молба посочва, че определената едностранно от него вноска е 250лв. Представеният по делото като писмено доказателство документ озаглавен допълнително споразумение с изх.№3/21.01.2008г. всъщност е писмо, подписано от председателя на кооперацията до ответника относно взето едностранно решение за определяне на месечен наем от 250лв. Върху този документ подпис и дадено от страна на ответника съгласие за постигане на такава договореност няма. Няма доказателства, че ответника се е съгласил да заплаща такава цена, още повече, че не се установи, както бе посочено по-горе, въобще постигането на съгласие относно ползването на посочения в исковата молба имот. Следва да се отбележи, че представените по делото фактури за дължим наем за м.януари, м.февруари и м.март 2012г. не са подписани от ответника и не доказват по никакъв начин неговото съгласие за плащане на наем, още по-малко доказват реалното му заплащане. Твърденията на ищцовата кооперация в тази насока останаха абсолютно недоказани. Няма ангажирано нито едно доказателство относно плащането на посочената наемна цена от страна на ответника /вносна бележка, фискален бон, извлечение от счетоводството на кооперацията за постъпило плащане и др. под./. Освен това следва да се отбележи, че в тази насока показанията на двете свидетелки, ангажирани от ищцовата страна са противоречиви и не могат да се кредитират от съда, тъй като свид.А. говори за плащане на наем до м.март 2013г., а свид.Р. – до м.март 2012г., като свид.Р. не посочва въобще наемен обект и наемна цена, а говори общо за плащане на наем /неясно за какво, въз основа на какъв договор и в какъв размер/.

Във връзка с твърденията в исковата молба и във въззивната жалба за продължаване на наемното правоотношение, възникнало според твърденията на 01.10.2004г. и след изтичане на уговорения 5 годишен срок, т.е. трансформирането на твърдения срочен договор в безсрочен такъв, следва да се посочи на първо място, както вече бе отбелязано, че това наемно правоотношение е недоказано /не е установено възникването му, предмета и наемната цена/, както и факта, че по делото не са ангажирани доказателства относно взето решение на Общото събрание на кооперацията за сключване на договор за наем с твърдяната първоначална продължителност от 5 години. Договорът за наем над срока по чл.229, ал.2 от ЗЗД – три години се приравняват на действия на разпореждане и за да е валидно сключен договор за наем със срок над 3 години е необходимо решение на Общото събрание на кооперацията - чл. 15, ал.4, т.10 от ЗК, каквото решение в случая няма представено. Сключването на договор за наем за срок, по-дълъг от три години, без предварително решение на Общото събрание има за последица редуциране на срока до три години и прекратяване действието на договора по силата на закона - чл. 229, ал. 3 ЗЗД, с изтичане на тригодишния срок. Продължаване действието на договора като такъв с неопределен срок в случая е невъзможно, поради императивните законови разпоредби /чл. 229, ал. 1 /редакция преди изменението от ДВ бр. 92/2007г./ и ал. 2 ЗЗД и чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК. Следователно дори и да е имало сключен договор за наем на 01.10.2004г., какъвто не се установи, то същият по силата на закона с оглед липсата на решение на Общото събрание на кооперацията, е прекратен с изтичането на законоустановения пределен тригодишен срок, т.е. на 01.10.2007г., като трансформацията му в безсрочен наемен договор е невъзможна. Следователно и при тази хипотеза, исковата претенция, касаеща период много след посочения, е неоснователна, с оглед липсата на твърдяното наемно правоотношение за исковия период.

С оглед изложеното, исковата претенция по чл.232, ал.2 от ЗЗД е изцяло неоснователна и недоказана и като такава следва да се отхвърли. Като е стигнал до същите крайни правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ответника в пълен размер направените от него разноски в първоинстанционното производство.

Разноски пред въззивната инстанция е претендирал въззивника, но с оглед изхода на спора по въззивната жалба, същият няма право на такива, като следва да понесе своите така, както са направени.

Въззиваемият не е направил претенция за присъждане на разноски и съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                            

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №34/17.07.2014г. по гр.д.№220/2013г. на Котелски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.