Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр.Сливен, 23.01.2015 г .

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари , две хиляди и петнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА Я.А

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                     МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

 

 като разгледа докладваното от съдия М.БЛЕЦОВА частно гражданско дело № *0 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството се развива по реда на чл. 437 вр. чл. 435 ал.2 от ГПК.

 

Образувано е по жалба на адв. М., процесуален представител на Й.Т.Й. ***. против постановление на ДСИ при РС - Нова Загора по и.д. № *014 222 04 00207, с което се отказва насрочване на публична продан на недвижим имот описан на 08.10.2014 г. жалбоподателят счита, че постановлението на ДСЕИ е незаконосъобразно и неправилно. В жалбата е посочено, че длъжникът Х. вече се бил разпоредил с ¼ ид. част от имота си в полза на трето лице по делото, вече не притежава целия процесен имот, а само ¾ ид.ч. от него, сам се е поставил в положение да не е изключителен собственик на имота, поради което за него е отпаднала защитата предвидена в чл. 444 т.7 от ГПК. Страната счита, че разпоредбата на чл. 444 т.7 от ГПК не позволява принудително изпълнение върху единствено жилище на длъжника, но в конкретния случай не ставало въпрос за единствено жилище на длъжника, а за имот, който е съсобствен между длъжника и трето лице. Моли се да бъде отменено обжалваното постановление.

В законния срок длъжникът по изпълнението Д.Е.Х. *** е оспорил  жалбата като неоснователна. Твърди, че процесното жилище му е единствено и това било видно от представените по делото писмени доказателства. В него живеел заедно с майка си Р.Я. на която било учредено вещно право за пожизнено и безвъзмездно ползване на една стая в западната част на жилищната сграда. Счита че обитаваното жилище не надхвърля жилищните нужди на двамата определени в нормативните документи. Длъжникът посочва, че не са налице хипотезите посочени в чл. 445 ГПК, които определят случаите в които несеквестируемостта отпада. Счита че обстоятелството,че имота е съсобствен може да доведе до отпадане на несеквестируемостта посочено в чл. 444 т. 7 от ГПК. Твърди че извършеното от него разпореждане с ¼ ид. част от недвижимия имот е било извършено на 26.0.30212 г. т.е. повече от две години педи завеждане на изпълнителното дело и преди да стане длъжник. Моли се да бъде потвърдено обжалваното постановление на ДСИ.

В обясненията дадени по реда на чл.436, ал. 3 от ГПК ДСИ е изложил мотиви, в които е посочил, че жалбата е неоснователна. ДСИ счита, че от събраните по изпълнителното дело доказателства било видно, че процесния недвижим имот представлява единствено жилище на длъжника, поради което предвид разпоредбата на чл. 444 т.7 от ГПК по отношение на него не може да бъде осъществено принудително изпълнение. Продажбата на идеална част от имота преди налагане на възбраната и наличие на съсобственост с трето лице не са били хипотези, които са изброени в чл. 445 от ГПК за отпадане на несеквестируемостта.

Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни доказателства.

От събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, съдът установи следното от фактическа страна:

Изпълнителното дело било образувано във връзка с молба на Й.Т.Й. против Д. Е.Х. на основание издаден изпълнителен лист за сумата от 8975.48 лв. главница, както и 179,51 лв. разноски и 340.00 лв. адвокатски хонорар. На длъжника  е била изпратена покана за доброволно изпълнение на 21.07.2014 г. На 25.06.2014 г. взискателят поискал да бъде наложена възбрана върху недвижимите имоти на длъжника. На 09.09.2014 г. била наложена възбрана върху недвижим имот находящ се в гр. Н. З. ул. „Ю.Г.“ № * представляващ сграда с идентификатор 51809.502.385.1 с площ от 77 кв.м и начин на трайно ползване еднофамилна жилищна сграда. На 08.10.2014 г. бил извършен опис на имота, при който било констатирано, че длъжникът притежава ¾ ид. части от собствеността на процесната сграда.

От нот. Акт № 64/05.12.1997 г. се установи, че Е. Х. Я. и Р.П. Я.а са прехвърлили на сина си – длъжника Д. Е.Х. процесния недвижим имот, като в полза на двамата прехвърлители било учредено право на ползване на една стая в западната част на жилищната сграда до края на живота им.

От нот.акт № 101/26.03.2012 г. се установи, че длъжникът Д. Х. е продал на С.В.С. ¼ ид. части от собствения си недвижим имот, който е предмет на принудителното изпълнение.

От представената декларация Р.П. Я.а от 12.12.2014 г. се установява, че същата живее в сградата находяща се в гр. Н. З. у „Ю.Г.“ №* и е едно домакинство със сина си и няма други недвижими имоти или друго жилище.

От представената по делото справка от Службата по вписванията е видно,ч е длъжникът Х. няма други недвижими имоти и в частност други  жилища.

На 10.10.2014 г. пред ДСИ била депозирана молба от длъжника Х. за преустановяване на принудителните изпълнителните действия по описания по делото недвижим имот на основание чл. 444 т. 7 от ГПК и тъй като не притежава друго жилище, а процесното се явява единствено.

На взискателя било изпратено съобщение за постъпилата молба за прекратяване на изпълнителните дейстивя по отношение на процесния имот. Същият изразил писмено становище от 29.10.2014 г., с което се възпротивил на прекратяването на принудителното изпълнение по отношение на процесния имот и поискал ДСИ да продължи изпълнителните действия, като насочи публична продан.

На 6.11.2014 г. ДСИ отказал насрочване на публична продан на описания имот, тъй като представлявал единствено жилище на длъжника и е несеквестируемо.

Взискателят бил уведомен за акта на ДСИ на 24.11.2014 г. и в законоустановения двуседмичен срок на 28.11.2014 г. депозирал процесната жалба.

От така установената фактическа обстановка, съдът направи следните изводи:

Жалбата е процесуално допустима. В разпоредбата на чл.435 ал.1 от ГПК е посочено, че взискателят може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши искано изпълнително действие.

Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна поради следните съображения:

В разпоредбата на чл. 444 т. 7 от ГПК е посочено, че изпълнението не може да бъде насочено по отношение на жилището на длъжника – физическо лице, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно нямат друго жилище. Независимо от това дали длъжникът живее в него законодателят предвижда възможност, ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му определени с Наредба на МС да бъде продадена надвишаващата част при условие, че са налице и условията по чл. 39 ал.2 от ЗС. В разпоредбата на чл. 445 ал. 2 от ГПК е предвидена възможност за отпадане на несеквестируемостта, когато длъжниците са задължени за издръжка, за вреди от непозволено увреждане, по финансови начети или в други случаи предвидени със закон. При взаимния анализ на тези два текста следва да се направи извода, че за да бъде предприето принудително изпълнение спрямо процесното жилище следва по делото да са събрани данни, че жилището е по-голямо и надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, както и че може да се обособи друго жилище. В случая обаче по делото липсват такива данни. От нотариалните актове е ведно, че цялото жилище е 77 кв.м, а тъй като същото е обитавано от две лица – длъжника и неговата майка, минималните жилищни нужди са 40 кв. м. Липсват каквито и да е данни, че жилището е поделяемо, ето защо не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 444 т. 7 предл. 2-ро и 3-то от ГПК. От друга страна задълженията на длъжника видно от изпълнителния лист приложен по изпълнително дело не произхождат от посочените в т. 1 на ал. 2 от чл. 445 от ГПК.

Остава да бъде разгледан и въпросът за това дали фактът, че в някакъв период от време длъжникът се е разпоредил с част от собствеността на имота води до отпадане на несеквестируемостта. Настоящият съдебен състав счита, че това не е така.  От данните по делото е видно, че длъжникът е извършил прехвърляне на ¼ ид. част от правото на собственост на процесния имот, но това е станало на 26.03.2012 г. т.е. повече от две години преди завеждане на изпълнителното дело. Не може в този смисъл да се говори, че е налице сделка, с която длъжникът цели да увреди кредитора или поне това може да бъде така до момента в който не е налице съдебен акт, който да установява противното. Ако със съдебно решение бъде признато за установено, че длъжникът със сделката сключена през 2012 г. е целял да увреди настоящия си кредитор, то тогава тази сделка би била относително недействителна спрямо кредитора и по отношение на него не би важила закрилата на чл. 444 т. 7 от ГПК за несеквестируемост на единствено жилище на длъжника. До тогава обаче, следва да се приеме, че тъй като процесното жилище е единствено за длъжника, то се ползва от протекцията на чл. 444 т. 7 от ГПК.

Предвид изложеното съдът счита, че обжалвания акт на ДСИ се явява правилен и законосъобразен, не следва да бъде отменян, а жалбата депозирана от взискателя Й.Й. следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното, съдът

 

Р      Е     Ш     И  :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалба на Й.Т.Й. ***. против постановление на ДСИ при РС - Нова Загора по и.д. № *014 222 04 00207 от 06.11.2014г., с което се отказва насрочване на публична продан на недвижим имот.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: