Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 04.02.2015 г.

 

                      В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти февруари през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                           МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 26 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 969/25.11.2014г. по гр.д. № 3391/13г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените на основание чл. 42 ал. 2 от ЗЗД от Д.П.К. и А.Н.-К. против „Токуда банк“ АД, гр. София и Й.П.К., с участието на трето лице-помагач на страната на ответника нотариус Д.Н., искове за обявяване нищожността поради липса на съгласие на договор за ипотека, обективиран в н.а. № 174 т. І, рег. № 2307, д. № 126/23.03.2009г. на нотариус Д.Н. с рег. № 092 НК, като сключен без надлежна представителна власт.

Въззивниците – ищци в първоинстанционното производство, твърдят, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон. Заявяват, че съдът, въпреки направеното възражение по доклада, неправилно е определил правното основание на исковете като такова по чл. 42 ал. 2 от ЗЗД, считат, че те следва да се квалифицират по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД. Също така въззивниците твърдят, че съдът неправилно е приел, че пълномощното, подписано от тях е валидно,  то не съдържа определените от чл. 170 от ЗЗД реквизити, предвидени за акта, въз основа на който се подава ипотеката, какъвто считат, че е упълномощаването. Също така твърдят, че от диспозитива на пълномощното е видно, че то е общо, принципно, генерално, а при това положение съдебната практика приема, че то е нищожно и не може да послужи за валидно сключване на договора за учредяване на ипотеката. Тя е недействителна на основание чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД вр. чл. 170 от ЗЗД. Приемайки обратното, СлРС е постановил неправилно и незаконосъобразно решение. Въззивниците правят анализ на съдържанието на представеното пълномощно и развиват детайлна аргументация относно това, че то не е породило представителна власт за упълномощения ответник, тъй като в него не са посочени точно нито размерът на кредита /с който те не били съгласни/, нито лихвеният процент, нито вноските и срокът за погасяването. Тъй като липсвала конкретика във волеизявлението на упълномощителите, пълномощникът е превишил обема на представителната си власт и липсвало съгласие от страна на упълномощителите за сключване на ипотечния договор, което правело последния нищожен. Позовават се на съдебна практика в тази насока. С оглед изложеното въззивниците молят  въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете им. Претендират разноските за двете инстанции.

С въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Токуда банк“ АД, гр. София е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива подробни съображения, с които оборва всички наведени с жалбата доводи. Моли въззивния съд да не уважава въззивната жалба и потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Няма нови доказателствени искания за тази фаза на производството. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Й.П.К. не е подал писмен отговор.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

Третото лице – помагач на страната на ответника не е подала становище по жалбата.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба на изложените основания и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваем пор. № 3 редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явяват се процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК,  които оспорват въззивната жалба като неоснователна,  поддържат отговора си и молят въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно, претендират разноските за юрисконсултско възнаграждение за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззиваем пор. № 4, редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. третото лице помагач на страната на ответника не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и моли тя да не бъде уважавана. Иска въззивният съд да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното първоинстанционно решение.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззиваем пор. № 3 е подала писмена защита в която развива детайлно защитната си аргументация.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, и следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първото оплакване на въззивника е свързано с правната квалификация на активно и пасивно субективно съединените искове.

Съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба,  и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска или исковете, както и в какво отношение се намират те помежду си.  Така, в  случая, от изложените в исковата молба факти от страна на ищците е видно, че се касае за обявяване нищожност на договор, сключен от пълномощник поради липса на съгласие на представляваната от него страна по договора, която липса произтича от нищожност на упълномощителната сделка, препятствала възникването на представителна власт, и именно това е правното основание, на което той се позовава.

От начина, по който са изложени фактическите твърдения и от доказателствата, посочени в тяхна подкрепа, съдът счита, че правната квалификация на претенциите на ищците са чл. 42 ал. 2 от ЗЗД вр. с чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД и дадената такава от първоинстанционния съд е правилна и определя параметрите и пределите на търсената защита.

Не може да се сподели виждането на ищците, че правното основание на исковете е само чл. 26 ал. 2 от ЗЗД, тъй като те искат обявяване нищожност на договор за ипотека поради липса на съгласие на ипотекарните длъжници. Правната доктрина приема, че когато един договор е сключен от представител, то неговата действителност се преценява с оглед волята и волеизявлението на представителя. В основата на регламентацията по чл. 36, ал.2 от ЗЗД е залегнала репрезентационната теория, съгласно която при сделки, сключвани чрез представител, меродавно е волеизявлението само на представителя, а това на представлявания няма никакво значение за валидността на сделката. Това безусловно важи, когато се претендира, че такава сделка е сключена при наличието на порок във волята /в случая – липса на съгласие/ – за да е нищожен процесният договор, порокът следва да е засегнал волеизявлението на представителя. Ищците обаче не твърдят наличието на такъв порок по отношение на техния представител, те изграждат защитната си теза върху липсата въобще на представителна власт на упълномощителя да изразява тяхната воля, което е направило неговото трансмитиращо волеизявление нищожно, тоест – искат по реда на косвения контрол да се приеме нищожността на предхождащата сключването на договора за ипотека упълномощителна сделка. Следователно без тази предпоставка, касаеща опосредяващата сделка, основателността на иска им ще бъде отречена, поради което и правното основание на претенциите е чл. 42 ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 26 ал. 2 от ЗЗД.

Единственото отменително основание, инвокирано във въззивната жалба, е неправилното приложение от страна на решаващия съд на материалноправните разпоредби относно упълномощаването.

Въззивниците считат, че когато упълномощаването касае учредяване на договорна ипотека е необходимо в пълномощното изрично да са описани всички съществени условия по договора за ипотека, включващи личността на кредитора, длъжника и собственика, имота, върху който се учредява ипотеката, обезпеченото вземане, падежа му, размера на вземането и размера на лихвите, както е посочено в разпоредбите на чл. 167 и чл. 170 от ЗЗД. Позовават се на съдебна практика в този смисъл.

Както правилно е посочил РС, по този въпрос съществува разноречива практика, която предстои да бъде уеднаквена с тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС на РБ, каквото понастоящем не е постановено.

Настоящият въззивен състав намира, че изходната позиция в спора следва да се търси в разпоредбата на чл. 39 от ЗЗД, регламентираща обема на представителната власт на пълномощника. Правната норма прогласява, че той се определя според това, което упълномощителят е изявил.

Така законът не е поставил императивни ограничения, възможността за това е изцяло предоставена на упълномощителя. Поради това преценката следва да се извършва за всеки отделен случай и да изхожда от конкретната формулировка на упълномощителното изявление.

Разбира се, с оглед общите правила за валидност на сделките /по своето естество упълномощаването е едностранна правна сделка и към нея, по силата на чл. 44 от ЗЗД, намират съответно приложение правилата относно договорите, включително касаещите недействителността/, е необходимо да има яснота относно страните, предмета и правата и задълженията, които да индивидуализират конкретното правоотношение чрез съществените му белези.

Приложени към настоящия случай, тези изисквания намират своето проявление. Атакуваното пълномощно е писмено, с нотариална заверка на подписите и съдържанието, няма спор относно авторството на изявленията от страна на двамата ищци, както и по отношение неговия адресат. Непререкаем е фактът, че предметът на сделката е ясно и точно определен – двамата упълномощители /ищците/ упълномощават ответника от свое име и за тяхна сметка да извършва конкретни действия. Последните  са така описани, че е видна недвусмислената воля на упълномощителите за сключване от тяхно име на договор за учредяване на ипотека, по отношение на която са изрично описани имотът, който ще бъде обременен, чия собственост е той, в полза на кого точно се ипотекира и какво е конкретното основание за това, тоест – какво вземане обезпечава. 

Доколкото институтът на упълномощаването е предвиден за улесняване на извършването на правните действия и предвид многообразието на житейските и правни ситуации, които е призван да обслужва, правната норма не е разписала задължително съдържание на пълномощното и е оставила „свобода на договарянето“ при отправяне на изявлението на упълномощителя, чиято воля следва да се тълкува самостоятелно във всеки един случай, като се изхожда от смисъла на съдържанието.

Вярно е, че когато даденото пълномощно може да се тълкува само като принципно съгласие за обезпечаване на задължения по хипотетични договори за заем или кредит, това не би било достатъчно да се приеме упълномощаването за валидно, с оглед недостатъчната конкретност на предмета.

В случая обаче са налице обстоятелства, които сочат, че изявлението на упълномощителите съдържа съгласие за обезпечаване именно на вземането по представения договор за кредит и то е ясно изразено.

Формулировката, използвана за целта е, че „договорната ипотека ще обезпечава вземанията на „Токуда банк“ АД, гр. София, произтичащи от сключен договор за банков кредит между нея като кредитор и ответника Й.К. като кредитополучател, при условията на кредитната сделка, в това число размер на кредита, лихвен процент, срок на погасяване и при всички други условия на договора за банков кредит, договорени между кредитополучателя и посочената банка-кредитор“.  Пълномощното е издадено на 20.03.2009г., договорът за банков кредит между двамата ответници /описани в пълномощното като кредитодател и кредитополучател/ е сключен на същата дата – 20.03.2009г., на 23.03.2009г. е сключен и договорът за обезпечаване на това вземане чрез учредяване на договорна ипотека върху посочения в пълномощното имот.

Така, след като в самото пълномощно не са поставени ограничения на представителната власт на пълномощника, а разпоредителното действие, което му е възложено да извърши от името на упълномощителите е точно определено по вид и предназначение, няма причина да се отрече валидността на упълномощаването.

Посочването в абсолютен размер на стойността на обезпеченото вземане не следва да се извежда до крайност като задължителна формална предпоставка за действителност. Въззивният съд не счита, че за това е необходимо и съдържанието на пълномощното да отговаря на изискванията на чл. 170 вр. чл. 167 от ЗЗД – то не представлява „акта, въз основа на който се подава тя /ипотеката/“, както твърдят въззивниците. Такъв акт може да е договор за заем, договор за кредит, договор за покупко-продажба или друго съглашение, осъществяването на имуществените права /вземането/ по което се обезпечава чрез ипотеката. От пълномощното, като едностранна овластителна сделка, не се поражда обезпечимо с ипотека право.

Както се посочи вече, когато съдържанието на представителните пълномощия е ясно, обемът на представителната власт се определя единствено от упълномощителя, тъй като правната норма не е въвела императивни ограничения. От цитираното по-горе съдържание на упълномощителното изявление е явно, че ищците-упълномощители са изразили съгласие да обезпечат това вземане при всякакви условия, уговорени между страните по договора за кредит. От тук следва, че щом изрично не са поставили лимит относно размера на кредита, то той не е имал значение за тяхното съгласие. Обратното – упълномощителите са дали неограничена власт на пълномощника да уговаря условията по кредитната сделка, включително размера на кредита, лихвания процент, срока на погасяване и др., с посочената банка. Аргумент в тази насока е и инкорпорираното в пълномощното изявление на упълномощителите, „настоящото пълномощно да се тълкува изцяло в полза на упълномощения да ни представлява“.

 Следва да се отбележи и, че е известна практиката на банките-кредитодатели да обвързват размера на кредита със стойността на предоставеното им обезпечение и сключват договора за кредит след като им се „гарантира“ наличието на обезпечение, което на практика представлява пречка да се посочи точният размер на кредита в пълномощното за учредяване на ипотеката – това може да се извърши едва при сключването на договора за ипотека, който следва във времето сключването на договора за кредит.

От всичко изложено се налага изводът, че процесното пълномощно от 20.03.2009г. съставлява валиден източник на представително правоотношение, страни по което са ищците, като упълномощители и вторият ответник, като упълномощен. По силата на това правоотношение за последния е възникнала представителна власт, т.е. субективно право, на което противостои задължението на представляваните да приемат в своята правна сфера последиците от сделката, която сключва представителят.

То следва да бъде третирано като действително възникнало и пораждащо предвидените в закона правни последици, поради което даденото от упълномощения втори ответник от името на двамата ищци съгласие за сключване на договора за учредяване на ипотека с първия ответник е валидно, и този договор не е нищожен на твърдяното основание.

Поради това исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Първоинстанционният съд е достигнал до същите крайни правни изводи, поради което въззивната жалба не следва да се уважава, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваем пор. № 3 за ю.к възнаграждение в размер на 3 730 лв. съгласно Наредба № 1/04г. за минималните адвокатски възнаграждения. Другият въззиваем не е направил разноски и такива не следва да му се присъждат, на третото лице-помагач разноски не се дължат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                              

 

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № № 969/25.11.2014г. по гр.д. № 3391/13г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА Д.П.К. и А.Н.-К. да заплатят на „Токуда банк“ АД, гр. София направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 3 730 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: