Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

гр.Сливен, 17.04.2015 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април, през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

 

                  

                                    

При секретаря И.К., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. №42 по описа за 2015 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Депозирана е въззивна жалба от „Уникредит Булбанк АД със седалище и адрес на управление гр. С., район В., пл. „Св. Н.“ № * против решение № 986/28.11.2014 г. по гр.д. № 3229 от 2014 г. по описа на СлРС, с което е признато за установено, че Т.С.Б. - кредитополучател, ЕГН ********** от гр. С., кв. „С.к.*-* и Б.С.Б. – солидарен длъжник, ЕГН ********** *** дължат солидарно сумите от 3518.33 лева главница по договор за банков кредит № 138/08.02.2007г. и анекс № 1/31.08.2012г. ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението 31.03.2014г. до окончателното изплащане, сумата от 83,21 лева лихви по договора за кредит за периода от 25.06.2013г. до 27.03.2014г., както и разноски в размер на 220,85 лева. С обжалваното решение въззивниците са били осъдени да заплатят на въззиваемата страна и разноските, направени при предявяване на иска по чл.422 от ГПК в размер на 744,34 лева.

         В жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано. На първо място се сочи, че решаващият съд неправилно е приел, че атакуваната като нищожна клауза от сключен анекс била индивидуално уговорена. Фактът, че същата фигурирала в подписаните между страните документи и в частност анекса и страните са се били съгласили с това не бил достатъчен да се обоснове извода, че клаузата е била уговорена индивидуално. Страната счита, че клаузата е нищожна на основание чл.146 ал.2 от ЗЗП, тъй като е била изготвена предварително и потребителят не е имал възможност да влияе на съдържанието й. от друга страна посочва, че съгласно разпоредбата на чл.146 ал.4 от ЗЗП в тежест на ответната страна е било да докаже, че спорната клауза е индивидуално уговорена. Това не било направено от ищеца по иска, той дори не релевирал възражение в тази насока. Вследствие на това страната счита, че съдът не е приложил правилно необходимата материално правна норма и по този начин се е стигнало до нарушение на материалния закон, а именно на чл.143 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. На следващо място страната счита, че е нарушена разпоредбата на чл.60 ал.2 от ЗКИ. При предявяване на иск по чл.422 от ГПК банката е следвало да установи изискуемостта на вземането си, настъпило преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение. В този смисъл било Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по т.д. № 4/2013г. В т.18 от това решение било прието, че постигната в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането се, не поражда действие ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнал до длъжника кредитополучател. В съдебното производство не се било установило ищецът да е упражнил правото си да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем и това да е станало преди подаване от него на заявление в заповедното производство. Представените по делото покани за доброволно изпълнение не били в състояние да докажат валидно изявена воля за прекратяване на сключения договор за кредит, респективно за обявяване на предсрочната му изискуемост. От тях не било ясно кой е взел решение за обявяване на предсрочна изискуемост. От друга страна тези покани не били достигнали до ответниците по иска. На единия от тях Б.Б. поканата е била изпратена на грешен, неактуален адрес, а на другата ответница писмото било върнато с отбелязване, че не е потърсена. Недостигането на въпросните покани до знанието на въззивниците препятствало постигането на целения с тях правен ефект, а именно обявяване на предсрочна изискуемост. Съдът не се бил съобразил с тези обстоятелства, което довело до необосновано решение. На следващо място жалбоподателите твърдят, че са били заплащали дължимите вноски за периоди за които са посочени, че не са погасявали задължението си. За да докажат това са били представени неоспорени вносни бележки. Вещото лице обаче не било извършило правилно експертизата и не се било съобразило с това за кой период кои суми за внасяни парите от жалбоподателите. То било извършило прост аритметичен сбор на дължимите по кредита суми, който намалил с общия размер на платените суми, без да съобрази, че исковата претенция е за неплащане на суми за точно определен посочено в исковата молба период. Моли се обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се деловодни разноски.

         В законния срок, посочен в чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Д. – пълномощник на „Уникредит Булбанк“ АД. С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна и е посочено, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и съобразено със задължителната практика на ВКС. Страната счита, че дори да се приеме, че клаузите в договор за кредит и анекс не са индивидуално уговорени, съгласно правилото на чл.146 ал.2 от ЗЗП това обстоятелство не означавало автоматично, че те са неравноправни и поради това нищожни. Определението за неравноправна клауза било дадено в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП и от нея било видно, че неравноправна клауза е налице тогава когато е налице уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. За да бъде обявена за нищожна една клауза по договора, то първо следвало да установи, че тя не отговаря на легалната дефиниция. Без да се установява неравноправност на конкретна клауза въобще не следвало да се поставя за изследване въпросът дали тя е индивидуално уговорена или не. Въззиваемата страна счита, че конкретно оспорваната клауза в чл.15 т.4 от Анекса не е неравноправна. От друга страна са изложени съображения за това, че неизпълнението на договора е незначително с оглед на интереса на кредитора. Посочено е, че от заключението и от писмените доказателства по делото се било установило, че ответниците са обслужвали кредита си нередовно, като са извършвали вноски не на падежа и в необходимия размер. Посочено е, че заключението на вещото лице е било категорично в този смисъл и че същото е прието без възражение от въззивниците. На последно място страната счита, че е представила необходимите писмени доказателства, от които е видно, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем от компетентни длъжностни лица на банката. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Не е направено искане за присъждане на деловодни разноски.

Няма направени доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивницата Т.Б., редовно призована, не се явява и не се представлява.

Въззивникът Б.Б., редовно призован, се явява лично.

Въззиваемата страна редовно призована се представлява от адв.Папазова , която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

Пред настоящата инстанция не  се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 10.12.2014г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 17.12.2014 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Няма спор по делото, че между страните са съществували договорни отношения във връзка със сключен договор за банков кредит № 138/08.02.2007 г. за сумата от 10 000 лв. и Анекс № 1/31.08.2012 г. Въззивниците са получили изцяло размера на кредита и са извършвали частични плащания по него. В т.15.4 от и анекса страните са приели, че при неизпълнение на всяко едно от задълженията на кредитополучателя, както и неплащането на което и да е парично задължение /главница, лихви, такси комисионни разноски/, ползваният кредит, ведно с лихвите за просрочие по преценка на банката стават предсрочно автоматично и незабавно и изискуемо дължими. При неизпълнение кредиторът има право да обяви едностранно без предизвестие част или целия дълг за предсрочно изискуем. Съдът намира, че твърденията във въззивната жалба за нищожност на посочената по-горе клауза от анекса, поради невъзможност на потребителя да влияе върху съдържанието й, с което била нарушена разпоредбата на чл. 146 ал.2 от ЗЗП.

В разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП е дадено определение на понятието „неравноправна клауза“. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Примерно, са изброени хипотезите, в които е налице неравноправна клауза по отношение на потребителите. Настоящият случай не попада в нито една от тези хипотези и не може да се възприеме становището, че т.15.4 от анекса, сключен между страните, представлява „неравноправна клауза“ по смисъла на ЗЗП, съответно не могат да се приложат последиците за „неравноправни клаузи“, визирани в разпоредбата на чл. 146 ал.1 от ЗЗП.

Неоснователни са и възраженията за това, че вземането по отношение на длъжниците не е било станало изискуемо, тъй като към момента за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 418 и чл. 417 от ГПК, длъжниците по кредита не са били уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост. Следва да се има предвид, че съгласно ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК в хипотезите на предявен иск по чл. 422, ал.1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит става изцяло предсрочно изискуемо при неплащането на определен брой вноски, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Тълкувателното решение касае вземанията, които към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение все още не са били станали изискуеми, поради настъпил падеж. Всички вземания обаче, които към момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение са били с настъпил падеж, поначало са изискуеми и не е необходимо за тях кредиторът да прави каквото и да е уведомление на длъжника. Кредиторът следва да вземе решение за обявяване на предсрочна изискуемост по отношение на кредитните вноски, които все още са с ненастъпил падеж и във връзка с това свое решение да уведоми длъжника. В настоящия случай съдът счита, че следва да приеме, че длъжниците са били редовно уведомени за взетото решение за обявяване на задължението им за предсрочно изискуемо, тъй като са били уведомени за това на адреси, които са били посочили на банката кредитор. В договора за кредит и в сключения към него анекс страните не са уточнили на кой точно адрес ще се изпращат уведомленията във връзка с отношенията на страните по кредита. В този смисъл по отношение на Т.Б. актуални са както адреса в гр. Сливен, на който й е изпратено съобщение, което тя не е потърсила, така и адреса в гр. Нова Загора, който е първоначалния адрес по договора. По отношение на солидарния длъжник Б.Б. също са актуални и двата адреса – този посочен в анекса в с. Баня, както и този посочен в договора за кредит в гр. Нова Загора. След като на него му е била изпратена покана за доброволно изпълнение, в която е бил уведомен, че предоставеният кредит е обявен за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 26.11.2013 г., същият следва да се приеме, че е бил надлежно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на цялото вземане. С оглед на изложеното в случая не може да намери приложение решението, дадено в ТР № 4/2014 г. на ВКС.

Неоснователни са възраженията на въззивника за това, че не били установени по безспорен начин размера на задълженията, както и какво точно е било погасявано по кредита. По делото е изготвена съдебно-икономическа експертиза от вещо лице К.К., което е посочило, че по кредита на внасяни суми в размер на 5721.61 лв., а не изплатена остава сумата от 3 518.33 лв. главница и 83.21 лв. лихва. Вещото лице е било разпитано в съдебно заседание и е било във възможност на жалбоподателите да се явят в това съдебно заседание, да поставят конкретни въпроси на вещото лице, да оспорят неговата експертиза и да поискат изготвянето на нова експертиза, която да отговори на техните въпроси. След като те не са взели участие в съдебно заседание лично или чрез процесуален представител и не са оспорили заключението на вещото лице, е недопустимо да извършват това едва с въззивната жалба. Съдът следва да съобрази своя съдебен акт с приетата и неоспорена по делото експертиза.

Само следва да се отбележи, че за спора е ирелевантен фактът кой точно служител на банката е взел решение за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо. Важното е да е било налице неплащане на вноските по погасителния план и решение на длъжностно лице на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на цялото вземане, което да е доведено до знанието на длъжника. Тъй като всичко това е безспорно установено по делото, предявеният иск се явява основателен. С оглед на това следва да бъдат уважени и претенциите на ищеца за присъждане на разноски във връзка със заповедното производство, както те са направени пред първоинстанционния съд.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни разноски. Въззиваемата страна обаче не е направила искане за присъждане на деловодни разноски за настоящата инстанция, поради което такива не следва да й се присъдят.

 

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 986/28.11.2014 г. по гр.д. № 3229 от 2014 г. по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.