Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  39

 

гр. Сливен, 18.02.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на десети март през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 49 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 964/21.11.2014г. по гр.д. № 5017/13г. на СлРС, с което е осъден Х.А.Х. да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на С.С.Ш. да упражнява правото си на собственост върху ПИ с идент. № 67338.555.24 по КК на гр. Сливен, като премахне незаконната си сграда с идентификатор № 67338.555.21.5, отхвърлен е предявения от С.С.Ш. против Х.А.Х. иск с правно основание чл. 109 от ЗС в останалата му част като неоснователен, осъден е Х.А.Х. да заплати на С.С.Ш. сумата 835, 94 лв., представляващи обезщетение по чл. 45 от ЗЗД за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законовата лихва от 16.12.2013г. до окончателното изплащане, като в останалата част за разликата над уважения до пълния претендиран размер искът е отхвърлен като неоснователен, отхвърлени са като неоснователни предявените от Х.А.Х. против С.С.Ш. насрещни искове с правно основание чл. 109 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД и са присъдени разноските по делото.

Първата въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува ЧАСТИЧНО цитираното решение – само в уважителните части, касаещи исковете по чл. 109 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД и по отношение на присъдените разноски по делото.

Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е приел, че в имота му има построена „лятна кухня,, - сграда с идентификатор № 67338.555.21.5, която представлява незаконен строеж, който е недопустим според действащия от 1995 година ЗРП, одобрен със Заповед № РД – 15-735/14.08.1995 г. на Кмета на Община – Сливен. Стоманено-бетонната плоча на тази сграда лежи върху оградата на въззиваамия.

В случая съдът неправилно е преценил, че сграда с идентификатор №67338.555.21.5 представлява незаконен строеж, защото била недопустима по действащия от 1995 г. ЗРП одобрен със Заповед № РД-15-735/14.08.95 г. на Кмета на Община Сливен. В случая е приложима нормата на § 16 от ПЗР на ЗУТ, квалифицираща строежите като допустими или недопустими независимо дали представляват незаконни такива. В случая в двете хипотези на тази разпоредба съдът е длъжен да възприеме и изложи аргументи относно допустимостта на строежа не само предвид действащия от 1995 г. ЗРП на квартала, в който е построена сградата и относно това дали тази сграда е била допустима по действалия към момента на построяване на сградата ЗРП. Такива мотиви от съда не са излагани, а и доказателства относно годината на построяване на тази сграда не са събирани, за да може да се прецени този факт.

На следващо място  въззивникът заявява, че неправилно съдът е установил, че стоманено-бетонната плоча на тази сграда лежи недопустимо върху оградата на въззиваемия в разрез с правилата на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове. Заявява, че липсва всякаква мотивировка относно правната норма,  която е била нарушена от негова страна, която счита че следва да бъде точно посочена, за да може той да се защити срещу неправилно приложената такава, както и бланкетно е посочено „и подзаконовите нормативни актове“, които дори не се сочат по име, камо ли да се сочи конкретна норма, което също го затруднява да посочи конкретно нарушение, извършено от съда при обсъждане на конкретна правна норма, която той би приложил.

Първият въззивник твърди още, че е налице и друга неточност. Съдът е приел, че стомано-бетоновата плоча на сграда с идентификатор № 67338.555.21.5 лежи върху оградата на въззиваемия, без да посочи как това е установено и без да съобрази, че всъщност оградите между имотите, предмет на кадастралната карта, се построяват така, че да лежат половината в имота на едната страна и половината в имота на другата страна. В случая липсва събрано доказателство, че оградата между имоти с идентификатори №67338.555.21 - собственост на въззивника, и № 67338.555.24 - собственост на въззиваемия, е построена изцяло в имота на въззиваемия, за да може съдът да приеме, че стомано-бетоновата плоча лежи върху оградата на въззиваемия, а не лежи върху оградата на въззивника-ответник.

Също така въззивикът счита, че за да бъде удовлетворен иска по чл. 109 ЗС е необходимо освен просто лежане на плочата на общата ограда да се установи, че това лежане неблагоприятно въздейства върху правото на собственост на въззиваемия. От събраните по делото доказателства липсват такива, които да водят до извода, че това „лежане" на плочата върху общата ограда по някакъв начин въздейства върху „правото на собственост" на въззиваемия. Счита, че по делото не са събирани доказателства, че въззивникът оспорва правото на собственост на въззиваемия относно неговия имот. Не се е установило, а и в решението на първоинстанционния съд липсват мотиви за това, по какъв точно начин лежането на стомано-бетонната плоча върху общия зид ограничава това право или пък му въздейства. Счита, че след като не са събрани по делото такива доказателства и съдът не е изразил изричен мотив за това, то въобще не може да се стигне до извод, че съществува някакво неблагоприятно въздействие върху правото на собственост на въззъваемия.

На следващо място, по повод основателността на исковата претенция по чл.45 от ЗЗД, въззивникът счита, че липсват мотиви, изложени от съда, относно причинно-следствената връзка между изложения мотив, че водите от сградите на ответника не се стичат от неговите сгради към сградите на въззиваемия, но съдът твърди, без да сочи въз основа на кое доказателство и на кое свидетелско показание, в кой точно период, че водата (коя вода, от коя сграда), се е стичала към сграда (коя точно сграда) на въззиваемия. В случая счита, че също е налице пълна липса на мотиви от страна на съда, която му пречи да се защитава пълноценно, тъй като не знае и не може да определи срещу кой точно мотив трябва да се защитава. Съдът в това производство е длъжен да установи в кой точно момент е имало стичане на дъждовни води към коя точно сграда на въззиваемия и има ли причинно - следствена връзка между това изливане и твърдяните от въззиваемия нанесени му щети. Такава в мотивите на решаващия съд не се сочи и въззивникът заявява, че ни би могъл да установи. Такава не е установена и не може да бъде установена на база на събраните по делото свидетелски показания и изслушаната СТЕ, тъй като СТЕ дори не е установила, че има мухъл и влага по северните стени, а е установила, че са сменени тапети и по твърдения на въззиваемия е поставена водоизолация на стени, като вещото лице в съдебно заседание е заявило, че не е видяло дали наистина има поставена такава, а е само я е остойностило, като предполага, че има поставена такава. На следващо място съдът не е изложил мотив каква част от сметката на СТЕ е приел за вярна относно причинените вреди, тъй като вещото лице е посочило в решението си, че щетите са на стойност 977.33лева, а съдът без да излага конкретни мотиви е определил тази стойност на 835.94 лева.

С оглед всичко изложено дотук, първият въззиваем иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение в осъдителните му части и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете. Претендира разноски. Няма нови доказателствени искания за въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по първата въззивна жалба страна е подала писмен отговор. С него оспорва жалбата като неоснователна. На първо място, относно незаконната сграда с идентификатор 67338.55.21.5 или така наречената „лятна кухня“ на ответника, заявява, че сградата е построена през 1995г. и има заповед на кмета на Община Сливен № РД-15-64 от 26.01.1996г. да бъде премахната. На същото място в края на 1999г. ответникът е направил стоманено бетонна плоча без да изгради южен зид на постройката си и ползва за това неговия имот, след което е последвал нов констативен акт и Заповед на ДНСК – гр.София да бъде премахната тази незаконна постройка, които заповеди не били изпълнени. Стоманено бетонната плоча лежи с 35см по цялата дължина от 5 метра на незаконната постройка върху имота на въззиваемия, което е видно от експертизата на вещото лице по делото. Сградата между двата имота е изградил ищецът и тя е негова собственост ,  разположена е върху неговия имот, което е видно от Строителното разрешение № 561 от 23.05.1961г. и протокол № 217/08.07.1961г. за дадена строителна линия и определено ниво на собственото ми място, подписани от Председателя на Градски народен съвет – Сливен. Незаконната сграда „лятна кухня“, която е построил първият въззивник, е без абсолютно никакви строителни документи и не може да бъде допусната, тъй като няма изграден южен зид и стоманено бетонната плоча лежи върху имота на въззиваемия и му пречи да ползва пълноценно имота си. Същата е недопустима по действащия от 1995г. ЗРП одобрен със Заповед № РД-15-735 от 24.08.1995г. на Кмета на Община Сливен. По повод претенцията по чл.45 от ЗЗД за имуществени вреди въззиваемият заявява, че водата от трите сгради на ответника „Стая-хоби“, гаража и новата сграда, се изливала върху стената на неговата сграда и вследствие на това имало вода по стената и мухъл и се наложило да се сменят няколко пъти тапетите, да се положи специална водоизолация на северната си страна, да се сменят фаянсови плочки и вследствие на водата той изградил колона от желязо и бетон, която да спре напукването на стените на северната му стена. За всичко това заявява, че е информирал Община Сливен и специалисти, архитекти и инженери идвали няколко пъти на оглед и и издали два документа – протокол от 03.09.2013г. и Заповед № РД-15-2013 от 14.10.2013г., от които е видно, че водата, която се излива от улука е насочена върху основите на неговата сграда. Канализационните съоръжения за дъждовни води от трите сгради създават условия за възникване на влага и нарушават устойчивостта, дълготрайността и носимоспособността на основите на неговата сграда, като вредят на мебелите, тапетите и всичко, което се намира в нея. Също така заявява, че въпреки че е насочил водата от трите сгради вимота си ответникът можело пак да възстанови водата да се отича в стената на ищеца, тъй като не е заустил канализационните съоръжения за дъждовни води в съществуващата канализационна мрежа в имота си съгласно чл.195 ал.5 от ЗУТ и Заповедта на кмета на община Сливен.

Въззиваемият заявява още, че като се имат предвид документите, които е представил по делото, че сумата от 835,94 лева, която е определил СлРС е правилна и законосъобразна, като трябва да бъде завишена с още 141,39 лева, като общата сума относно причинените вреди да бъде 977,23 лева както е посочило вещото лице в заключението си.

Сочи и, че въззивникът нищо не е написал във въззивната си жалба относно сумата от 200 лева, която СлРС е присъдил кат оразноски, въпреки че иска да му се отмени това заплащане за разноските.

В обобщение въззиваемият заявява, че счита, че в обжалваната част решението на СлРС е правилно и законосъобразно, и даже е в интерес на ответника, и следва да се потвърди в нея.

 В същия срок няма подадена насрещна въззивна на първата въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува ЧАСТИЧНО цитираното решение – само в отхвърлителните части, касаещи първоначалната искова молба. Вторият въззивник твърди, че постройката „стая - хоби" с идентификатор №67338.555.21.4  е узаконена без да има изграден южен зид, като след започване на настоящото дело е направен южен зид от половин тухла - 14см (дулма) с тухли четворки, които са нови в момента и без никаква мазилка по стената. Съгласно проекта за узаконяване на тази постройка ответникът е длъжен да построи цял зид от 25см. и като се прибави мазилката - да бъде 28см., което той не е направил. Заявява, че приложеният документ от Община Сливен от 23.07.2012г. категорично доказва, че ответникът няма изграден южен зид на сградата си и ползва стената на ищеца за постройката си и покрива на тази постройка лежи, както и коминът, върху неговата стена, което е видно от приложения към делото документ. Поради това въззивникът иска ответникът да бъде задължен да изгради южната си стена на постройката с 25см тухлен зид съгласно Проекта за узаконяване, който е приложен към делото.

На следващо място въззивникът заявява, че дъждовната вода от трите сгради на ответника се изливали върху основите и стената (северната) на неговата жилищна сграда, поради което се нарушавала устойчивостта, дълготрайността и носимоспособността на основите и северната му стена, което довело до напукване на стените, възникване на влага по стените, подмяна на тапети, мебели и плочки в неговата сграда. Многократно в дома на ответника са идвали архитекти и инженери, юристи, които са видели всичко това и са разпоредили да се махне вод. тръба до имота на ищеца и да се отведе на разстояние, като се заустят в канализацията. Тъй като той преместил тръбите на разстояние след започване на делото, вторият въззивник моля да се реши от СлОС да бъдат заустени вод. тръби в съществуващата канализационна мрежа в имота на ответника на основание чл.195 ал.5 от ЗУТ.

По отношение на иска по  чл.45 от ЗЗД въззивникът заявява, че въпреки решението на СлPC , е доказано, че ответникът ползва неговия имот повече от 15 години като няма изграден южен зид и стоманено-бетонната му плоча с дебелина 15 см и масивния комин от бетон и тухли с височина 200 см са върху неговия имот с дължина 5м и върху имота му с 35 см. Нямало посочено в решението никакво обезщетение. Решението на СлPC е за премахване на постройката „лятна кухня" с идентификатор 67338.555.21.5 като незаконна сграда, а въпреки заявената молба от 27.12.2013г. претенцията за обезщетение за последните три години да бъде 161 лева, това изобщо не е направено в решението, която сума е до завеждане на исковата молба, като следва да бъде увеличена до окончателното решение по делото. Въззивникът твърди още, че вследствие на изградения южен зид и тежестта на стоманено-бетонната плоча с дебелина 15см и масивния комин на незаконната постройка „лятна кухня" с идентификатор 67338.555.21.5, е направил голяма желязо-бетонна колона с размери 60/40/210, която му струвала 139,39лв., което е записано в таблицата на вещото лице, което е видно от протокола и заключението на експертизата. Общата сума съгласно заключението на вещото лице по чл.45 от ЗЗД е 977,33 лева и следвало да се прибави и обезпечението от използването на имота му от ответника, се получава  1250лв. - сумата която е посочена в исковата молба.

На последно място този въззивник заявява и че не е съгласен с решението относно разноските. Съгласно решението на СлPC са му присъдени разноски по делото в размер на 200 лева, като в тази сума никъде не са посочени лихвите, които би следвало да бъдат посочени. Независимо, че делото е в негова полза му се дава тази малка сума, което е неправилно и незаконно и иска въззивният съд да му присъди цялата сума, която той е изразходил по делото - 500  лева за адвокатски хонорар, 100 лева за започване по двете искови претенции по чл.45 от ЗЗД и чл.109 от ЗС и още 125 лв. за вещо лице, общо - 725 лева.

Поради изложеното моли да се отмени решението на Районния съд в обжалваните от него части. Претендирам и за направените разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по втората въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът – ищец пред РС, редовно призован, се явява лично, поддържа въззивната жалба, оспорва въззивната жалба на ответника и поддържа отговора против нея. Няма нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството. Моли въззивния съд да уважи неговата и отхвърли въззивната жалба на насрещната страна, като отмени решението в отхвърлителните части касаещи първоначалните искове и постанови ново решение, с което ги уважи изцзяло. Иска решението да бъде потвърдено в атакуваните от ответника части. Претендира разноските за двете инстанции, представя списъци.

В с.з. въззивникът – ответник пред РС, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на ищеца, поддържа своята въззивна жалба и оспорва отговора против нея. Счита, че решението е правилно в отхвърлителните си части и в тях иска да бъде потвърдено. Моли да бъде отменено в уважителните части и вместо това бъде постановено ново, с което исковете против него бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноските за двете инстанции. Представя списък за тази. Няма доказателствени или други процесуални искания за въззивното производство.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени бележки

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно в атакуваните му части, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените в двете въззивни жалбиа оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на двете искови молби, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващите на твърдените от първоначалния и насрещния ищец накърнени материални права квалификации на претенциите им като такива по чл. 109  от ЗС и чл. 45 от ЗЗД, каквито е предявил всеки от тях.

Така първоначалните обективно съединени искове на ищеца в първоинстанционното производство и втори въззивник в настоящото, се явяват частично основателни.

Първата претенция е по чл. 109 от ЗС.

Петиторната защита на негаторния иск по чл. 109 от ЗС, осигурява прекратяване на неоснователни действия, препятстващи упражняването на правото на собственост, респективно – възстановяване на фактическото положение преди неоснователното въздействие.

За да се активира действието на тази разпоредба, според която “Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право”, е необходимо да се докажат в кумулативна даденост условията, предписани в нея – ищецът да е собственик на имота, упражняването на някое от правомощията му като такъв – владение, ползване, разпореждане, да е затруднено, пряка причина за това да е действие на посочения ответник и то да е неоснователно.

Безспорно е установена принадлежността на правото на собственост на ищеца върху ПИ идент.№  67338.555.24 по КК на гр. Сливен, както и, че имотът граничи от юг със собствения на ответника ПИ идент.№ 67338.555.21. Също така е несъмнено доказано чрез приетата СТЕ, че в имота на ответника действително са построени твърдяните в исковата молба постройки с идентификатори № 67338.555.21.4 – „стая-хоби“ и № 67338.555.21.5 – „лятна кухня“.

Първата от тях – „стая-хоби“, е узаконена и даже да се приеме, че при изграждането й са нарушени строителни правила и норми, отстраняването на нарушенията може да е предмет на негаторния иск само при условие, че се докажат непререкаемо последните две предпоставки, разписани от правната норма – неоснователно пречене на упражняването на правата на претендиращия защитата по чл. 109 от ЗС, причинено от тях. Така по отношение на тази сграда ищецът не е доказал такова накърняващо вещното му право действие на ответника или въздействие на вещта върху имота на ищеца, което да е обективирано по ясен и недвусмислен начин, и да е фактически осъществено. Заключението на експерта недвусмислено сочи, че тази постройка има свой тухлен зид, а не използва за стена кирпиченият зид на ищеца, и покривното й покритие от ламарина не лежи върху зида, собственост на ищеца, а стига до него. След като постройката е узаконена и няма данни за засягане правото на ищеца, както бе посочено по-горе, дори да има обективно наличие на отклонение по конструкцията й, това касае органите по строителсво и контрол, но не може да послужи като основание за уважаване на негаторния иск. Поради това в тази част искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Следва да се посочи още, че дори ответникът да е изградил предписания южен зид след започване на делото, този факт също следва да се отчете към момента на приключването на производството от гледна точка по принцип на основателността на иск по чл. 109 от ЗС, която е обусловена от действително установеното фактическо положение.

Втората посочена постройка – „лятна кухня“, безспорно се установи, че представлява незаконен строеж, недопустим според ЗРП. Освен това с нея се засяга вещното право на ищеца, тъй като стоманено-бетонната й плоча лежи върху кирпичения зид, представляващ ограда на ищеца. Този зид е изграден в неговия имот и представлява негова собственост, съгласно Строително разрешение за строеж на ограда № 561/1961г. и Протокол за дадена строителна линия и определено ниво от 1961г. В този смисъл е несъстоятелно възражениетона въззивника-ответник, че оградата следвало да се счита собственост на двамата съседи, тъй като е изградена по границата между имотите им. Дебелината на кирпичения зид е 50 см., а върху 35 см. от тях лежи по цялата си дължина стоманенобетонната плоча, поставена от  ответника.

Това положение съдът намира за недопустимо и напълно попадащо в приложното поле на разпоредбата на чл. 109 от ЗС. По начало всяка от страните може да упражнява своето признато от закона субективно право, доколкото това не нарушава правото на другата и не противоречи на нормативно установени правила.  В случая обаче, ответникът ползва постройка, която представлява незаконен строеж и самият факт, че стоманенобетонната й плоча лежи върху зида, собственост на ищеца, накърнява вещното право на последния – тоест за това тази плоча въобще да се намира физически на това място, няма никакво правно основание. При това положение дори е излишно да се коментира въпросът дали и по какъв начин се затруднява упражняването на правата на ищеца. Въпреки това може да се отбележи, че как и кога собственикът ще реши да ползва и да се разпорежда с вещта си /оградата в случая/, е негов личен избор и вещното му право се изразява в това да може да вземе и осъществи безпрепятствено такова решение във всеки един момент – налице ли е обаче пречка, създадена от друго лице, за която няма законово основание – то нейното съществуване вече накърнява правото на собственика и за него се поражда възможността да го защити чрез негаторния иск.

Също тук следва да се посочи, че е неоснователно оплакването на ответника-въззивник и във връзка с неприлагането от страна на решаващия съд на разпоредбата на пар. 16 от ПЗР на ЗУТ, както и че съдът не бил изложил мотиви относно търпимостта на строежа и не бил събрал доказателства относно годината на построяване на сградата. Ответникът, желаещ да се ползва от привилегията по цитираната разпоредба, носи тежестта на доказването на условията, при които тя ще го облагодетелства и ще отблъсне претенцията на ищеца. Нито с отговора на исковата молба, нито в първото с.з. той не е изтъквал в отбранителната си теза твърдения, които да отправят към хипотезата на пар. 16 от ПЗР на ЗУТ. Въпреки изрично дадените му указания и уважаването на доказателствените му искания от страна на съда, той не е ангажирал такива доказателства, които да неутрализират исковата претенция, като оборят фундаменталния аргумент за незаконност на строежа.

Поради изложеното в тази част претенцията е основателна и доказана и следва да се уважи, като ответникът бъде осъден да преустанови неправомерните си действия, с които препятства упражняванетона правата на ищеца, като премахне постройката с идент. № 67338.555.21.5.

Втората претенция на първоначалния ищец е по чл. 45 /вр. чл. 50/от ЗЗД.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.

В случая е доказано категорично наличието на тези предпоставки и това прави иска основателен, но предявен в завишен размер. Съдът не поставя под съмнение нито свидетелските показания, нито заключението на вещото лице, които са еднопосочни, взаимноподкрепящи се и са логически и емпирично свързани с останалите установени обстоятелства по делото. Така съдът счита, че е установено наличието до лятото на 2014г. /свид. показания/ на влага и мухъл на северните стени в дневната и спалнята на ищеца, като безспорно е, че това е било в резултат на оттичането на дъждовните води от постройките на ответника, към неговия имот и вредата, изразяваща се в овлажнена мазилка и повредени тапети и фаянс, е настъпила поради бездействието на ответника да извърши необходимото за правилното й отвеждане. Това е сторено към момента и дъждовните води са отведени с улуци от трите сгради във водосточна тръба, чието продължение е по бетоновата настилка в двора. Неоснователно е оплакването на въззивника-ищец, че съдът е следвало да постанови заустване в канализацията. Такова правомощие съдът няма, а доколкото се установява, че след  поставянето на отвеждащите улуци вода не попада в имота на ищеца, това му искане е изцяло безпочвено на плоскостта на разпоредбата на чл. 109 от ЗС.

Обстоятелството, че по време на извършване на експертизата причината за увреждането вече е била отстранена, не може да доведе до отхвърляне на иска. Вредата е търпяна в продължителен период от време и е несериозно възражението на въззивника-ответник, че съдът не бил посочил точната дата и продължителност на увреждането – съдът бил длъжен да установи в кой точно момент е имало стичане на дъждовни води и от коя точно към коя точно сграда. Това увреждане е от такъв характер, че последиците се проявяват постепенно, известно време след въздействието, с натрупване и през достатъчно дълъг период от време, а произходът им не издържа опровержение. Настъпването на вредата е недвусмислено доказано, причинната й връзка с бездействието на ответника, като собственик на съседния имот и постройките, от които се е стичала водата – също. Безспорно е, че е нарушен общият принцип да не се вреди другиму и това активира механизма на защитата по чл. 45 вр. чл. 50 от ЗЗД. Ответникът е длъжен да обезщети всички преки и непосредствени вреди, които се установяваг в общ размер на 835, 94 лв. и за него искът следва да се уважи, а до пълния му размер – да се отхвърли. Следва да се посочи, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца-въззивник, че съдът е следвало да му присъди и още 139, 39 лв., представляващи стойността на поставената от него желязобетонна колона, заради тежестта на бетоновата плоча върху неговия зид. Такива вреди не са претендирани с исковата молба. При отстраняване на указаните нередовности, с допълнителна искова молба ищецът е прецизирал отделните вреди и стойността им, и всички изброени от него такива произтичат от навлизащата влага поради неправилно оттичане на вода от имота на ответника. Имуществена претенция във връзка с плочата, лежаща върху зида, не е своевременно заявявана. Няма и такава, инвокирана с въззивната жалба, за „обезщетение за ползването на имота му от ответника“.

 Върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба, както е поискано в нея.

Стойността на вредите съдът е възприел от заключението на експерта, като се е съобразил и със свидетелските показания относно вида и характера им, както и начините на възстановяването им. Тъй като обаче ищецът не е представил категорични годни и относими писмени доказателства, че действително направените от него разходи за отстраняването точно на тези вреди, е по-голям от посочения от вещото лице, съдът счита, че оплакването на въззивника-ищец по повод отхвърлянето на претенцията му над посочената сума, е неоснователно.

При условията на обективно кумулативно съединяване са били предявени и насрещни искове от ответника против първоначалния ищец, също с правна квалификация чл. 109 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД, които първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане.

В тежест на ищеца по насрещния негаторен иск е било да докаже наличието на тези факти, от които извлича благоприятните за себе си правни последици. Той  е формулирал действия на насрещния ответник, които дори да могат да се възприемат като пречка ищецът да упражнява някое от правомощията, включени в обема на вещното право на собственост, или да затрудняват нормалното ползване на имота му,  то тяхното доказване не е проведено успешно. Тези обстоятелства, които са релевантни с оглед проявяването на фактическия състав на нормата на чл. 109 от ЗС, подлежат на пряко, пълно и главно доказване в настоящото производство и съдът може да основе фактическите си констатации само на писмени и гласни доказателства, събрани непосредствено от него. С процесуалното си поведение ответникът – насрещен ищец, е станал причина такива доказателствени средства да не бъдат събрани, което не е дало възможност да се прецени основателността на иска му.  Претенцията по чл. 45 от ЗЗД е обусловена от първата и отхвърлянето на негаторния иск е било достатъчно да доведе и до отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за непозволено увреждане. По аналогични причини не е установено наличието на елементите на деликтната отговорност, които да породят извъдоговорна отговорност за ответника по насрещния иск за обезвреда.

Така първоинстанционният съд е отхвърлил и двата главни насрещни иска.

В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

С оглед частичното уважаване на първоначалните и отхвърлянето на насрещните искове, РС правилно е изчислил и присъдил съразмерно разноските на всяка от страните.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и двете въззивни жалби следва да бъдат оставени без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните си части, включително по отношение на разноските. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса в тази инстанция разноските, направени от всяка страна остават за нейна сметка.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 964/21.11.2014г. по гр.д. № 5017/13г. на СлРС В ОБЖАЛВАНИТЕ МУ ЧАСТИ.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: