Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 60

 

гр. Сливен,  18.03.2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на единадесети март  през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

 

при участието на прокурора ………и при секретаря К.И. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N     по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 971/26.11.2014Г. по г .д. № 720/2013г. на СлРС, с което са отхвърлени предявените от „Уникредит лизинг”ЕАД, ЕИК 121887948 със седалище и адрес на управление: гр. С., община С., район М., бул. „Ц. Ш.*, против В.Ж.Ж. – К., ЕГН ********** *** и М.Ж.Ж., ЕГН ********** ***-Е-19, в качеството им на наследници на ЕТ „Ж.Ж.”, представлявано от Ж.И.Ж. за осъждането им да заплатят сумата от 12427.38 лв. просрочена главница по договор за финансов лизинг № 7855/15.06.2007г., просрочена възнаградителна лихва в размер на 1430.57 лв., неустойка за забава в размер на 4097.44 лв., други просрочени задължения в размер на 772.53 лв., неустойка по повод невръщане на лизинговия обект в размер на 7344.69 лв. и мораторна лихва в размер на 6076.65 лв. за периода от 22.06.2009г. до 05.04.2013г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска до окончателно изплащане на сумите като неоснователен и недоказан и осъдено дружеството да заплати разноски.

Подадена е въззивна жалба от ищеца, в която се твърди, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано в частта, в която СлРС е отхвърлил иска на „Уникредит лизинг” ЕАД срещу ответника М.Ж.Ж.. На първо място се прави възражение, че тази ответница не е заявила по надлежен ред отказ от наследството, поради което отговаря за задълженията на едноличния търговец , независимо дали е поела или не предприятието на търговеца по чл.60 ал.2 от ТЗ. В случая ответницата носи доказателствената тежест относно обстоятелството, че се е отказала от наследство и в хода на производството не е било представено удостоверение за отказ. На второ място се сочи, че съдът не е указал на страните на кого принадлежи доказателствената тежест относно обстоятелството дали е налице наследствено правоприемство и дали ответницата е приела наследството на своя наследодател. Счита се, че е допуснато процесуално нарушение и едва в решението съдът е посочил, че ищецът не е доказал факта на приемане на наследството нито изрично нито в конклудентни действия от страна на ответника. В случая съдът е следвало да му укаже, че върху него тежи да докаже тези обстоятелства. Излагат се съображения относно тежестта на допуснатото процесуално нарушение. На последно място се сочи, че съдът е разгледал претенцията от гледна точка на нейния размер, но не и от гледна точка на основателността, което прави решението необосновано. Иска се решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което претенциите да бъдат уважени спрямо ответника М.Ж.Ж.. В жалбата е направено доказателствено искане за допускане на съдебна експертиза, с която след като се запознае със събраните по делото доказателства, както извърши необходимите справки в Агенцията по вписвания, КАТ, НАП, НОИ и други институции, да отговори на въпроса извършил ли е ответника М.Ж.Ж. действия по разпореждане движими вещи на наследодателя или негови недвижими имоти с налични средства по негови банкови сметки или друго имущество от наследствената маса на наследодателя. С определение в закрито заседание съдът се е произнесъл по направеното искане.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Излагат се съображения, че когато наследството не е прието кредиторите разполагат с възможност да принудят наследниците в определен от съда срок да заяви дали приемат наследството или се отказват от него. Когато има предявени искове срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото, но в случая кредиторът не е направил такова искане и правилно съдът е приел, че ответницата не е приела наследството, нито изрично нито в конклудентни действия. Поради това се иска да бъде потвърдено решението. Прави се искане и въззивникът да бъде задължен да внесе дължимото адвокатско възнаграждение за особен представител във въззивната инстанция.

В с.з. жалбата се поддържа от представител по пълномощие. В постъпила писмена защита се развиват съображения, които са идентични с инвокираните във въззивната жалба.

В с.з. за въззиваемата се явява особен представител, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

   Спорният по делото въпрос е дали ответницата – въззиваема М.Ж.Ж. е приела наследството но своя наследодател.

Безспорно е, че наследникът, който е призован към наследяване , може да се откаже от наследството и той може да направи това само ако не го е приел. Отказ извършен след като е прието наследство е недействителен. Отказът от наследство  произвежда действие от датата на вписването му в особената книга при районния съд, лицето което се е отказало губи качеството си на наследник. Същевременно, който се е отказал от наследство, той не е длъжен да плаща задълженията, които тежат върху последното. В случая въззивникът твърди, че с оглед липсата на вписване на отказ от наследство в особената книга при районния съд, то наследницата е приела наследството. Законът обаче не урежда срок за това кога да бъде заявен отказът от наследство, единственото възражение може да е свързано с извършеното от наследника мълчаливо приемане. Поради това  възраженията в жалбата се явяват неоснователни. Фактът, че ответникът не е заявил изрично или чрез конклудентни действия, че не желае да приеме наследството е без значение. В случая, както беше посочено и по-горе, правно релевантно ще бъде извършването на конклудентни действия от които може да се направи извод, че ответникът е приел наследството, а не обратно.

Посоченото във въззивната жалба Решение № 437 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011 г., III г. о., ГК, касае друга хипотеза - при откриване на наследството, което е станало  със смъртта на наследодателя, лицата, които имат право да наследяват, в случая ответниците по това дело - съпруга и син, се призовават към наследяване като придобиването на наследството става с приемането му/изрично или мълчаливо/ и има обратно действие - от датата на откриване на наследството. В този случай наследниците - ответници не са оспорили факта на приемане на наследството, поради което не е било в тежест на ищеца да го установява.

Не е така обаче в конкретния случай, тъй като особеният представител на въззиваемата е оспорил факта на приемане на наследството още с отговора на исковата молба. Така кредиторът  - ищец е този, който следва да докаже благоприятния за него положителен факт на приемането на наследството съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако той не може да стори това, законът му предоставя възможност да поиска по реда на  чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН от съда, пред който делото е висящо, определяне на срок на ответника - наследник на починал длъжник, да заяви дали приема наследството на починалия длъжник, или се отказва от него. В настоящия случай, в нарушение на чл. 146 ГПК /доколкото ответниците са оспорили този факт/ първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че в негова тежест е да установи, че наследниците са приели наследството, както и че не сочи доказателства за това. Това нарушение води до ненастъпване на преклузия по чл. 146, ал. 3 ГПК за ангажиране на доказателства за този факт. Указания на ищеца са дадени в първоинстанционното съдебно решение, поради което в срока за подаване на въззивната жалба същият е следвало да ангажира доказателства за факта на приемане на наследството или да поиска от въззивния съд на основание  чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН да даде срок на ответниците, да заявят дали приемат наследството или се отказват от него. Във въззивната жалба е направено доказателствено искане, което обаче е отхвърлено от съда, тъй като е неотносимо. Други доказателства не са ангажирани, нито е поискано от съда да даде на ответниците срок по  чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН. Неоснователно е възражението на въззивника, че съдът служебно следва да даде указания на ответниците по  чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, тъй като както беше посочено по-горе ищецът само в случай, че не може да докаже приемане на наследството /изрично или с конклудентни действия/ може да поиска от съда да определи такъв срок. Съдът няма правомощия да преценява, съобразно обстоятелството дали ищецът ангажира доказателства или не и дали същите са годни и достатъчни да установят факта на приемане на наследството, дали да даде срок на ответниците наследници на длъжника. Самият ищец следва да прецени ще ангажира ли доказателства за приемане на наследството , ако счита, че е прието, или ако счита, че същото не е прието - ще се възползва от правото си по  чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 971/26.11.2014Г. по гр. .д. № 720/2013г.  на Сливенския районен съд.

 

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: