Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 11.03.2015 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети март през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 92 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 30/14.01.2015 г. по гр.д. № 2932/2014 г. на СлРС, с което са осъдени ответниците И.Т.З., С.Г.З., Т.И.Т. и В.Р.Т. да предадат на основание чл. 108 от ЗС на ищците Е.М.М., Е.М.М., А.Е.С., Е.С.С. и О.С.С. владението върху собствения на ищците недвижим имот – ПИ с идентификатор № 67338.418.429 по КК на гр. Сливен, одобрена със заповед № РД-18-31/19.04.2006г., изм. Със Заповед № КД-14-20-412/30.10.12г. на изп.дир. на АК, с адрес гр. Сливен, м. „Лозарски връх“, с площ от 400 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./, при граници – имоти №№ 67338.418.232, 67338.418.231, 67338.418.223, 67338.418.222, 67338.418.239 и 67338.418.428,  който се владее от ответниците без правно основание, и са присъдени разноски по делото.

Въззивниците – ответници в първоинстанционното производсдтво, твърдят в жалбата си, че решението е неправилно и незаконосъобразно.

Заявяват, че неправилно първоинстанционният съд не е обърнал внимание на това, че с въззивно решение е обезсилено решението на СлРС по гр.д. № 3051/11г. в частта, с която е определена границата между имота от 400 кв.м., собственост на въззиваемите, разположен в източната част на ПИ идент. № 67338.418.233 по КК на гр. Сливен от 2006г., оцветен в червен цвят на приложената към заключението на в.л. скица, и останалата част от ПИ67338.418.233, както следва – червената линия на скицата, като постановено по недопустим иск, а е изразил становище, че недопустимостта на определянето на границата следва от това, че правата на въззиваемите били гарантирани чрез нанасяне на претендирания имот. Оплакват се още, че въпреки направеното от тях искане, РС не се е произнесъл по валидността на Заповед № КД-14-20-612/30.10.12г. на началника на СГКК – Сливен за промяна на КККР, с изрични мотиви. Твърдят, че са представени доказателства, че при издаването й от страна на въззиваемите е ползван документ с неистинско съдържание, с цел в КККР да се отрази имот с граници, отразени в първоинстанционното решение, а не с неопределени граници, както е постановил въззивният съд. Считат, че при наличието на второинстанционно решение не е възможно да бъде извършено нанасяне на имот в КККР, поради неговата неопределеност. Въззивниците заявяват, че не оспорват, че въззиваемите някъде имат собственост от 400 кв.м., но предвид постановеното въззивно решение, за тях не е ясно къде се намира този имот, поради което не могат да им предадат владението върху него и те не могат да го оградят. Възраженията им се състояли в това, че предвид влезлите в сила между страните решения, собствеността на ищците е с неопределени граници, което препятства въобще възможността да се заведе иск по чл. 108 от ЗС. Поради изложеното въззивниците искат да бъде отменено атакуваното решение и вместо него да бъде постановено ново, с което исковете изцяло бъдат отхвърлени като преждевременно предявени или като неоснователни и недоказани. Претендират разноските по делото.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивниците доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че исковете са основателни и доказани и правилно са уважени. Моли въззивния съд да приеме въззивната жалба за неоснователна и потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., от въззивниците, редовно призовани,  се явяват лично пор. №№ 1 и 2, завсички се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично, за тяк се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният иск е ревандикационен – на невладеещи собственици против владеещи несобственици. За успешното му провеждане ищците следва да докажат наличието в кумулативна даденост на трите елемента на фактическия състав на правната норма на чл. 108 от ЗС – че те са собственици на имота, че последният се владее/държи от други лица и те нямат правно основание за това.

В случая са доказани по неоспорим начин и трите предпоставки.

Безспорно е, че ищците са собственици на виндицирания имот. Правото си на собственост те черпят от покупко-продажба и наследяване, и на тези основания то им е признато, че е съществувало към момента на одобряване на КК от 2006г., с влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 3051/11г. на СлРС, предмет на което е бил иск по чл. 53 ал. 2 изр. 2 от ЗКИР за отстраняване грешка в кадастралната карта.

За да се отрече в момента това тяхно право, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва с такава последица – загубване правото на собственост. Ответниците не са заявили и не са доказали наличието на такива факти, с които да отблъснат претенцията на ищците, още повече, че такива възражения са били разгледани и не са били уважени в производството по ЗКИР.

Налице са и втората и третата предпоставка за уважаване на собственическите искове – ответниците владеят имота и с фактическите си действия оспорват правото на собственост на ищците, като препятстват достъпа им до него. Правни основания за това поведение не се откриват, тъй като то не почива нито на правна норма, нито на договорна основа, нито на съдебен акт. Обратното, извънпроцесуалните действия на ответниците противоречат на влязло в сила решение на съда, с което е констатирана грешка в КК, изразяваща се в погрешно нанасяне в нея на имота, собственост на ищците, като част от имота на ответниците. Това решение се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на страните /при които в това производство е налице пълно субективно тъждество/ и има обвързваща изпълнителна сила, изразяваща се в задължение на съответните органи и институции да го изпълнят.

Поради това настоящият въззивен състав счита, че констатираните факти намират пълен аналог с хипотезата на правната норма на чл. 108 от ЗС, поради което на ищците следва да се предостави търсената петиторна защита. Като признае правото им на собственост върху имота, съдът следва да осъди ответниците да им предадат владението върху него.

Доводите, изложени от въззивниците, са несъстоятелни, поради което и несподелими.

Тяхното виждане, че „не е възможно да бъде извършено нанасяне на имота в КККР поради неговата неопределеност“, освен че е неоснователно, не рефлектира и върху спорното право.

 На първо място липсва твърдяната „неопределеност“ на имота на ищците – със съдебното решение той е индивидуализиран по местонахождение, площ и три граници, което е напълно достатъчно за  нанасянето му в КК, освен това скицата по приетото от съда в производството по ЗКИР експертно заключение представлява неразделна част от съдебното решение. Без значение е че е обезсилено решението в частта, с която съдът се е произнесъл изрично по определяне на границата между имотите на ищците и ответниците – това действие се явява техническо, а не правно, с оглед мотивите на съда, и отразяването на границата следва да се извърши в кадастралната карта въз основа на решението по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР. Напълно несъстоятелно в основата си е заложеното в отбранителната теза на ответниците твърдение, че собствеността на ищците, която те по принцип не оспорвали, била с „неопределени граници“, тоест – те не знаели къде точно се намирали тези 400 кв.м. Точното разположение на имота на ищците е непререкаемо установено и то е ясно посочено по нетърпящ съмнение начин в мотивите на съдебното решение и в уважителния диспозитив по иска по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР.

На второ място развилото се административно производство по повод заповедта  за изменение на КК и заповедта за отмяната й, приключило с влязло в сила решение на АС-Сливен, няма касателство с настоящия спор.

Осъществяването на косвен контрол върху административен акт в това производство е недопустимо, тъй като разписаната от правната норма на чл. 17 ал. 2 от ГПК хипотеза не намира обективно проявление в случая, както от гледна точка на предмета, така и от гледна точка на засегнатата страна. Извън това искането е и лишено от кауза. Освен че административният съд вече е разгледал въпроса за законосъобразността на двете заповеди и се е произнесъл с решение, с което е отменил като незаконосъобразна заповедта на Началника на СГКК-Сливен, с която сам е отменил своя предходна заповед, с която е разпоредено нанасяне на имотна граница /процесната/ в КК на гр. Сливен, тези въпроси са извън обсега на доказване на значимите за настоящия спор факти и обстоятелства. Както вече се посочи, законосъобразността на Заповедта на Началника на СГКК-Сливен за промяна на КККР не може да промени горните изводи за основателност на исковете, тъй като съдът е изброил релевантните за това факти и административната процедура по изпълнение на решението по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР не е сред тях. Въпреки това може да се посочи, че цитираната заповед за нанасяне на имота в КК представлява валиден и законосъобразен административен акт, съдържащ изискуемите реквизити, издаден е при спазване на предвидената от закона процедура, от компетентен административен орган, в рамките на правомощията му и в изпълнение на влязло в сила съдебно решение. Не издържа критика твърдението на въззивниците, че тя била издадена въз основа на „представен от въззиваемите документ с неистинско съдържание“ -  копие от съдебно решение без отбелязване на обезсилената част, най-малкото по причина, че обезсилената част на решението нито е инкорпорирана в съдържанието на административния акт, нито последният противоречи на влязлата в сила част на решението.

Въззивниците своеволно изместват фокуса на спора и въвеждат предмет, който не подлежи на обсъждане. Накърненото материално право, чиято защита се търси от ищците в това производство, е вещното им право на собственост. Те са провели успешно пълно доказване на основателността на претенциите си, касаещи собствеността върху процесния имот, а дали той може или не може да се нанесе върху кадастралната карта, не е предмет на спора. Недопустимо е по този начин да се търси пререшаване на въпросите за които вече е влязло в сила съдебното решение по гр.д. № 3051/11 г. на СлРС, освен ако не са настъпили нови факти, които да променят материалноправното положение и да са годни да преодолеят обвързващата задължителна сила на решението по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, но липсват доказани такива.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите разноски както са направени и заплати тези на въззиваемата в размер на 180 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 30/14.01.2015 г. по гр.д. № 2932/2014 г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА И.Т.З., С.Г.З., Т.И.Т. и В.Р.Т. да заплатят на Е.М.М., Е.М.М., А.Е.С., Е.С.С. и О.С.С. направените разноски за въззивното производство в размер на 180 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5000, 01 лв.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: