Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 18.03.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осемнадесети март през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 103  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 878/31.10.2014г. по гр.д. № 1918/14г. на СлРС, с което е осъдено „Джорданс“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на „Ауто Ч.“*** 900 лв., представляваща неплатена продажна цена по сключен договор за търговска продажба на родовоопределени във фактури № 1281/14.01.2013г. и № 1583/24.09.2013г. движими вещи, заедно със законовата лихва за забава от завеждането на исковата молба на 22.04.14г. до окончателното изплащане и сумата 644 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва, изтекла от датата на изискуемостта на главниците до подаване на исковата молба на 22.04.14г., и са присъдени разноски по делото.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство заявява, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че са налице процесуални нарушения на решаващия съд, свързани с неправилно определена правна квалификация на исковете, нарушаване правото на защита на ответната страна чрез даване ход на делото, въпреки представен болничен лист на процесуалния представител, както и произнасяне на „плюс петитум“ по повод претенцията за заплащане на законна лихва, което обуславяло недопустимост на съдебния акт в тази част. Въззивникът твърди още, че съдът не е обсъдил защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства, а и решението било постановено при непълнота на доказателствата. Съдът не бил уважил изричното искане за представяне на оригинала на двата броя фактури. Също така липсвал двустранен писмен договор между страните, в нарушение на чл. 28 от ЗСТЗ, който въвеждал задължителна писмена форма при сключване на търговски сделки и това дерогирало разпоредбата н ачл. 293 ал. 1 от ТЗ. Твърди, че неправилно съдът е приел, че има сключен договор между страните, още повече, че нямало нито едно доказателство нито за доставката на гумите, нито за обичайната им цена. Поради това продавачът не можел да се ползва от фикцията на чл. 326 ал. 2 от ТЗ. Липсвало съгласие на купувача за осъществяване на покупката на цената, посочена във фактурите. Твърди още, че двете фактури не отговарят на изискванията на ЗСч и ЗДДС и първоинстанционният съд неоснователно е приел, че те се ползват с доказателствена сила. Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло решението и да постанови ново, с което да отхвърли като неоснователни и недоказани исковете. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него заявява, че въззивната жалба е неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Развива подробни съображения, с които последователно оборва всички наведени с жалбата оплаквания на въззивника. Заявява, че е налице реална доставка на посочените във фактурите стоки и тези заключения на съда се основават на събраните доказателства и не противоречат на законовите разпоредби. Поради това моли решението на СлРС да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище по отговора на въззивната жалба, представителят по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба, развива детайлна аргументация и моли съда да отмени решението и отхвърли исковете, не прави процесуални искания.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа съображенията, изложени в отговора и моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Също така въззивният съд споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Действително съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. Така, в  случая, от изложените от ищеца в исковата молба факти е видно, че се касае за обективно кумулативно съединени претенции за реално изпълнение на парично задължение по сключени договори за търговска продажба на родово определени движими вещи, и за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, с правно основание чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 286, 287 и чл. 1 ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 318 и сл., вр. чл. 327 от ТЗ, вр. чл. 79 ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД.

На следващо място първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства.

РС е събрал допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи.

На последно място по повод оплакването за нарушаване правото на защита на ответната страна чрез даване ход на делото в нарушение на разпоредбата на чл. 142 ал. 2 от ГПК, въззивният съд намира същото за неоснователно. Отлагането на делото при условията на чл. 142 от ГПК може да стане само при наличието в кумулативна даденост на препятствие за явяване в с.з. едновременно на пълномощника и страната. Такива обстоятелства въобще не са били налице за о.с.з на 08.10.14г. – подадената молба е била от пълномощника, който е твърдял влошено здравословно състояние за себе си, но не е представил никакви писмени доказателства, които дори да индицират наличието на такова, тоест – изявлението му е напълно голословно. Освен това за самата страна нито са твърдени, нито са доказани обстоятелства, препятстващи личното явяване на законовия представител на ответния търговец. Ето защо не са били налице пречки за даване ход на делото в отсъствието на ответника и неговия представител по пълномощие и съдът е провел съдебното заседание при спазване на процесуалния ред – докладвал е молбата и се е произнесъл с определение по въпроса за уважаването й, респективно – за даване ход на делото.

Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

Атакуваното решение е и материално законосъобразно. При субсумиране на установените по делото факти към приложимите правни норми не са допуснати нарушения.

Паричното вземане, претендирано от ищеца, произтича от търговски договори за продажба на родово определени движими вещи – автомобилни гуми, масло и филтри. Правилно РС е счел, че по начало този договор е неформален и за валидността му не се изисква писмена форма, доказването му може да се осъществи с всякакви годни и допустими доказателствени средства.

В случая са събрани такива, установяващи несъмнено няколко факта, които, в своята съвкупност, доказват както сключването на договора, така и изпълнението на задължението на ищеца - въззиваем в това производство, и неизпълнението на насрещното задължение на ответника-въззивник.

Несъстоятелно е оплакването на въззивната страна, че е нарушена формата за валидност на договора, която, съгласно чл. 28 от ЗСТЗ била задължително писмена. Съгласно нормата на чл. 293 ал. 1 от ТЗ по начало за действителността на търговската сделка не е необходима писмена или друга форма, такава се изисква само в случаите, предвидени от закон. Цитираната от въззивника разпоредба действително предписва изключение от общото правило на ТЗ по отношение на формата ad solemnitatem, но тя е имплементирана в закон, който урежда единствено условията за съхранение и търговия със зърно, правомощията на държавните органи и правата и задълженията на физически и юридически лица, които осъществяват тези дейности – тоест липсва всякакъв аналог с предмета на настоящия спор.

С оглед изложеното въззивният съд счита, че е несъмнено сключването между страните в устна форма на два договора за покупко продажба на движими вещи – автомобилни гуми, масло и филтри, описани в представените от ищеца фактури.

Недискутируемо е, че и двете страни са търговци и в предмета на дейност и на двамата влиза търговия с движими вещи, включително процесните, договорите са свързани с упражняваното от тях занятие, имат за предмет дейност по чл. 1 ал. 1 от ТЗ и не представляват вещи за лично потребление. Съгласно разпоредбата на чл. 286 ал. 1 от ТЗ, това дефинира търговската сделка. Поради това е явно, че процесните взаимоотношения между страните следва да се регулират от разпоредбите на ТЗ, уреждащи тези правоотношения - чл. 318 и сл. от ТЗ, във връзка с чл. 286, 290 и сл. от ТЗ, като субсидиарно приложение намират и общите и специални разпоредби на гражданското законодателство – чл. 200 и сл. от ЗЗД, чл. 79 и сл. от ЗЗД и други.

Обект на спорните взаимоотношения са подробно описаните в двете фактури по вид, количество и стойност движими вещи – автомобилни гуми, масла и филтри, които ищцовото дружество твърди, че е продало на ответника, а последният не е изпълнил основното си насрещно договорно задължение – да заплати тяхната цена.

Доколкото договорът е консенсуален, правото на собственост преминава върху купувача с концентрацията на родово определените вещи, което се извършва чрез тяхното предаване. Несподелимо е възражението на ответната страна, че липсват доказателства за реалното предаване на вещите, тъй като фактурите не били подписани от купувача. Съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 1 от ТЗ, редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки. От изслушаната и приета ССЕ се установява, че страните водят надлежно търговските си книги и процесните фактури са осчетоводени и от двамата търговци. В дневниците за покупки на ответното дружество са включени двете фактури - №№ 1281/14.01.13г. и 1583/24.09.13г., издадени от ищцовото дружество. Общото салдо на задълженията по партидата на последното, въз основа на тези фактури, е заведено като 7 900 лв., липсва осчетоводено плащане по тях, а видно от подадените справки-декларации по ЗДДС, ответникът е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит по фактурите. Всичко това косвено доказва създаването на двустранната облигационна връзка.

От своя страна фактът на приемането и осчетоводяването на описаните фактури, като задължение по сметка 401 “Доставчици”, включването им в дневник “Покупки” и изтеглянето  на заплатения от продавача ДДС, посочен от купувача в справката-декларация за ДДС, показва, че ответникът е получил доставката и я е приел при тези условия, отразени във фактурите. След получаването им търговецът нито се е противопоставил незабавно на сключването в устна форма на двата договора за търговски продажби, нито пък своевременно е възразил пред другия търговец, че не е получил вещите, респективно – е поискал предаването им, а надлежно е осчетоводил сумите по фактурите като свои парични задължения, с което признава съществуването и изискуемостта им. 

По този начин едната група доказателства установява сключването на договора, а  другата – изпълнението на едната страна – продавача, по него. Не издържат критика твърденията на въззивника, че издадените фактури не отговаряли на изискванията на ЗСч и ЗДДС, още повече, че сам по себе си този факт не може да елиминира облигационното задължение за плащане.

Така е категорично установено, че продавачът-ищец е осъществил изцяло престацията си и на това му задължение противостои насрещното задължение на купувача-ответник да заплати цената или при предаването на вещите /с чиято индивидуализация преминава и собствеността/, или в тридневен срок от съставянето на фактурите като счетоводни документи. Той не е противопоставил никакви други правоизменящи, правопогасяващи или правопрекратяващи факти, които да променят горните изводи. Установи се безспорно, че плащане не е извършено и паричното задължение на ответника съществува в посочения в исковата молба размер. Неоснователни са оплакванията на въззивника относно липсата на доказателства за „обичайната цена на доставените от ищеца гуми“ – цената е част от договорните съглашения, които се установи, че са съществували между страните и е била точно определена при сключването им, съответно – отразена в процесните фактури, и тя не подлежи на съдебна корекция.

Ето защо главните искове са изцяло основателни и доказани и следва да се уважат в пълния предявен размер.

Също така, тъй като при паричните задължения не съществува пълно неизпълнение, а само забавено изпълнение, са основателни и акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Такава се дължи, съгласно разпоредбата на чл. 327 ал. 1 от ТЗ, от датата, следваща датата на издаванена всяка от фактурите. До завеждането на исковата молба дължимото общо обезщетение за забава /изчислено от падежа на всяко от двете главни задължения/ е в размер на 656, 86 лв., но тъй като ищецът е претендирал такова само до размер на 644 лв., и не е предприел действия за изменание на иска чрез увеличаване на размера му, а съдът сам не може да присъди свръхпетитум, то този иск следва да се уважи също в пълния му заявен размер. Основателно е и искането за присъждане на обезщетение за забава върху главното задължение от датата на завеждането на исковата молба, до окончателното изплащане и то също следва да се уважи.

Въззивният съд не открива причината, дала повод на въззивната страна да се оплаква от „произнасяне плюс петитум“, обуславяща „недопустимост на съдебния акт в тази му част“,  решаващият съд е останал изцяло в рамките на търсената от него защита.

След като правните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение се явява правилно и законосъобразно. Въззивната жалба против него не следва да се уважава и атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на 750 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 878/31.10.2014г. по гр.д. № 1918/14г. на СлРС.

 ОСЪЖДА „Джорданс“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на „Ауто Ч.“*** направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 750 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: