Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №82

 

гр. Сливен, 03.04.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на първи април през две хиляди и петнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:          МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №104 по описа за 2015 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „ДН – АВТО“ООД, гр.София против Решение №913/07.11.2014г. по гр.д.№4773/2013г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „ДН АВТО“ ООД, гр.София против „Сливенски имоти“ ЕООД, гр.Сливен положителни установителни искове по чл.124, ал.1, вр. с чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответната страна дължи сумите, за които срещу нея по чл.410 от ГПК е издадена заповед за изпълнение №3122/23.09.2013г. по ч.гр.д.№3388 по описа на СлРС, а именно: главница в размер на 12900лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението на 19.09.2013г. до окончателното изплащане, сумата 258лв. – разноски по делото – заплатена държавна такса за образуване и сумата 800лв. – разноски по делото – адвокатски хонорар и на ответника са присъдени разноски. С въззивната жалба се атакува първоинстанционното решение изцяло.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство „ДН АВТО“ ООД, гр.София обжалва посоченото решение изцяло като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществуващата съдебна практика. Посочва, че с плащането авансово на процесната сума от 12900лв. по договора от 07.08.2008г. той е изпълнил задълженията си по договора и се явява изправна страна. Ответното дружество от своя страна не доказало изпълнение на своите задължения по договора. Представен бил проект за УПИ ХVІІІ, вместо договорирания проект за УПИ ХVІІ, което давало право на ищеца да развали договора чрез едностранно волеизявление без да дава допълнителен срок. Посочва, че развалянето е станало с исковата молба. С развалянето на договора подлежала на връщане и дадената като аванс по него сума от 12900лв., като дадена на отпаднало основание – чл.55, ал.1 от ЗЗД. Ответното дружество изпаднало в забава по отношение задължението за връщане на сумата от получаване на исковата молба и от тази дата се дължало и обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД. Посочва, че СлРС не се съобразил със задължителната практика, обективирана в ППВС №1/28.05.1979г. по гр.д.№1/1979г. по въпроса за неоснователното обогатяване. Районният съд изградил решението си върху показания на свидетели, които са в конфликт на интереси и техните показания не следвало да се вземат предвид. Свидетелката Д.Х. е съпруга на управителя на „Сливенски имоти“ ЕООД, гр.Сливен, а освен това са неотносими към предмета на спора. Показанията на свид. П. П. не можело да се вземат предвид, тъй като той не е уведомил съда, че е собственик на имота, за който ответното дружество е проектирало. Освен това счита, че свидетелските показания са недопустими на основание чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. СлРС пренебрегнал решение на горестоящия СГС, с чието решение по гр.д.10471/2013г. е следвало да се съобрази, както и с решението на СРС по гр.д.№23361/2010г. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло атакуваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи исковата претенция, като признае дължимостта на сумата от 12900лв. на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, във връзка с договор за изработка от 07.08.2008г., ведно със законната лихва от датата на получаване на исковата молба. Претендира присъждане на направените по делото пред двете инстанции разноски.

            С въззивната и допълнителната въззивна жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ответника в първоинстанционното производство „Сливенски имоти“ ЕООД, гр.Сливен чрез пълномощник адв. Ш., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемото дружество намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Посочва, че решенията, цитирани във въззивната жалба на СРС и СГС са постановени по спор с друг предмет и не следва да бъдат вземани предвид при решаване на спора по настоящото дело. Посочва, че ищецът не е направил изрично волеизявление за разваляне на договора в исковата молба.  Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Няма направени доказателствени искания.

            В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. дружеството въззивник „ДН АВТО“ ООД, гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпила молба от представителя му по закон – управителя Д.Н., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени и вместо него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което признае за установено, че въззиваемото дружество му дължи исковата сума. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

Въззиваемото дружество „Сливенски имоти“ ЕООД, гр.Сливен, редовно призовано, в с.з. се представлява от представител по пълномощие – адв.П.Ш., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди решението на Сливенски районен съд, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимост на вземане в размер на 12900лв., представляващо връщане на авансово платена сума по договор за изработка от 07.08.2008г., поради отпаднало основание, за което вземане на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявеният иск е с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване и съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане.

В случая ищеца, претендиращ връщане на сума, поради отпадане на основанието, на което същата е платена, следва да установи следните обстоятелства: наличието на сключен договор между страните за изготвяне на процесния проект; развалянето на договора от страна на възложителя, като в случая се твърди извънсъдебно разваляне, респ. с подаване на исковата молба; имущественото разместване – в случая авансовото плащане по договора; неоснователността на това разместване – отпадането на основанието за авансовото плащане, поради разваляне на договора от страна на възложителя, поради неизпълнение на насрещните задължения на изпълнителя; липсата на връщане на полученото от страна на ответното дружество, като при твърдение за връщане, ответникът следва да го докаже.

От събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно, че в периода 2008г. – 2009г. страните са били в трайни търговски отношения по повод цялостно проектиране, проучване, изготвяне на проектна документация, съгласуване с компетентните органи на външното и вътрешно електрозахранване и водоснабдяване и строителството на многофункционална сграда с шоу-рум и автосервиз, търговски и сервизен комплекс в собствения на ищцовото дружество – възложител поземлен имот в гр.Сливен, в т.ч. извършване и на консултантски услуги, включващи необходимите проектно-проучвателни дейности за получаване на разрешение за строеж. В тази насока е сключен първо договор от 09.05.2008г., а след това и процесния договор от 07.08.2008г.

Следва да се отбележи, че между страните не се спори относно факта, че процесната сума от 12900лв. е платена от ищцовото дружество – възложител на ответното дружество – изпълнител като авансово плащане по силата на договора от 07.08.2008г., за което е издадена фактура №185/17.09.2008г.

На първо място, с оглед възраженията на ищеца, наведени с допълнителната искова молба за липса на представителна власт у лицето, подписало договора от 07.08.2008г. за възложителя – адв.П. Й. П., съдът приема, че е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ и същият валидно обвързва страните. От последващите действия, свързани с договора, на първо място извършеното плащане по процесната фактура на авансовата сума по договора /фактурата е издадена на основание договора и подписана от адв.П., но плащането е направено по банков път от дружеството, признато от него и предмет на исковата претенция/ и последващите действия, извършени от управителя Д.Н., свързани с подаване на молби и получаване на документи в административното производство по издаване на разрешение за строеж в собствения на дружеството поземлен имот, подготовката за което е част от поетите с договора задължения от страна на изпълнителя, се установява безспорно знанието на управителя Н. за въпросното действие /сключения договор за проучване и проектиране/. Непротивопоставянето веднага след узнаването се презумира по силата на законовата разпоредба като потвърждаване на действията. Освен това с допълнителната искова молба ищцовото дружество заявява, че разваля именно този договор от 07.08.2008г., поради което безспорно е налице потвърждаване на действията по сключването му, като ищецът в претенциите си се позовава именно на него и на неговото точно неизпълнение.

Съдът е съгласен обаче с възражението на въззивника, че развалянето на договора е станало с допълнителната искова молба от 13.03.2014г., която съдържа изрично волеизявление за разваляне на договора. В трайно установената съдебна практика е прието, че исковата молба, с която се претендират по делото последици от разваляне на договор, съдържа имплицитно предупреждение и волеизявление за разваляне на договора.

Исковата молба може да бъде квалифицирана като искане за разваляне на договора поради виновното му неизпълнение от страна на ответника и ако са налице останалите предпоставки по чл. 87 ЗЗД, може да се претендират редхибиторните последици, настъпили в патримониума на страните след развалянето на договора. С развалянето на договора се прекратява действието му. Правото да се развали двустранният договор е потестативно и възниква при неизпълнение по причина, за която длъжникът отговаря. В доказателствена тежест на кредитора е да докаже вземането си, а на длъжника - изпълнението, като вината се предполага. Развалянето на договора прекратява облигационното отношение с обратна сила, което означава, че всеки трябва да върне това, което е получил на отпаднало основание.

В случая обаче, въззивният съд споделя напълно извода на районния съд, че не е налице твърдяното от ищеца – въззивник виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на ответното дружество, за да може да се породи правото на ищеца за разваляне на сключения договор от 07.08.2008г. за извършване на проучване и проектиране на многофункционална сграда с шоу-рум и автосервиз, търговски и сервизен комплекс.

Твърдяното от ищеца неизпълнение се изразява в това, че ответното дружество – изпълнител е поело с договора задължение за проучване и проектиране на въпросната многофункционална сграда в УПИ ХVІІ, а е изпълнило въпросните консултантски услуги и действия по проектиране по отношение на УПИ ХVІІІ. Въззивният съд намира това твърдение за неоснователно. Тълкувайки договора съгласно разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, въззивният съд приема, че е безспорно ясна волята и на двете страни въпросните действия по проучване и проектиране на многофункционална сграда и съответните консултантски услуги, насочени към получаване на разрешение за строеж на същата касае собствения на дружеството възложител имот в гр.Сливен, а това безспорно е УПИ ХVІІІ. Възложителят не притежава никакъв друг имот на територията на гр.Сливен. Имот – УПИ ХVІІ е собственост на трето лице – „Тритон“ ООД, гр.Сливен. Съгласно чл.7, ал.1 от Договора от 07.08.2008г., възложителят предоставя на изпълнителя копие от документ за собственост на имота при подписването на договора и е длъжен да предостави скица за проектиране, съгласувана със съответните инстанции. В изпълнение на поетото задължение, още при подписването на договора, ищцовото дружество е предоставило на ответното дружества преписи от документи за собственост именно върху имот, представляващ УПИ ХVІІІ. Освен това в скицата за проектиране, която възложителят е бил длъжен да предостави на изпълнителя също касае УПИ ХVІІІ /л.121 и л.122 от гр.д.№4773/2013г. на СлРС/. На следващо място свид. П. П. – подписал договора като пълномощник на възложителя и изготвил същия, е категоричен, че се касае за техническа грешка в договора относно номера на УПИ. С оглед на изложеното, анализирайки подробно договора във всичките му части и представените при сключването му документи, може да се направи категоричния извод, че волята на страните безспорно е извършване на консултантските услуги, проектирането и проектирането по отношение именно на имот УПИ ХVІІІ – собственост на възложителя. От друга страна няма логика, а и е невъзможно на практика да се сдобие възложителя с разрешение за строеж в чужд имот, какъвто е УПИ ХVІІ.

От събраните по делото писмени доказателства и изслушаната съдебно-техническа експертиза, безспорно е установено, че ответното дружество – изпълнител е изпълнил всички, поети с договора от 07.08.2008г. задължения. Изпълнителят е извършил всички проектно-проучвателни работи, договорени в чл.1 от договора и съответните консултантски услуги, довели в резултат до издаване на разрешение за строеж №60/24.03.2009г. относно изграждане на Автокомплекс на „ДН Авто“ ООД – магазини и автосервиз в собствения на възложителя имот – УПИ ХVІІІ, кв.23, Промишлена зона на гр.Сливен, получено от възложителя.

С оглед на това въззивният съд споделя извода на районния съд, че е налице изпълнение на поетите с Договора от 07.08.2008г. задължения от страна на изпълнителя – „Сливенски имоти“ ЕООД, поради което не са налице условията на чл.87 от ЗЗД за разваляне на сключения договор от страна на възложителя. Поради това съдът намира, че не са налице условията за връщане на даденото по договора на отпаднало основание.

Следва само да се отбележи, с оглед оплакването във въззивната жалба, че решенията по цитираните от въззивника гр. дела на СРС и СГР са неотносими към настоящия правен спор, не се намират в отношение на преюдициалност, поради което съдът не е обвързан от тях и не следва да ги обсъжда и взема предвид при произнасянето си по настоящия правен спор.

Поради изложеното предявеният иск с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на ответното дружество направените от него в първоинстанционното производство разноски.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззивника не се следват разноски.

Въззиваемото дружество е претендирало присъждане на разноски и такива следва да му се присъдят в доказания размер от 600лв. за платен адвокатски хонорар.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №913 от 07.11.2014г., постановено по гр.д. №4773/2013г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА „ДН АВТО“ ООД, ЕИК 130199452, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж.к. „М. *“, ул.“О. П.“ №*, представлявано от управителя Д.Н. да заплати на „СЛИВЕНСКИ ИМОТИ“ ЕООД, ЕИК 119018718, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“Х.Д.“ №*, ет.*, офис №*, представлявано от управителя Д.Д. сумата от 600 /шестстотин/ лева., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.