Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 18.03.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осемнадесети март през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 106  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 10/06.01.2015г. по гр.д. № 2419/13г. на СлРС, с което е

- отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Гаранционен фонд – гр. София, с участието на трето лице-помагач на негова страна – Б.Б.И., иск с  правно основание чл. 288 ал. 12, вр. чл. 288 ал. 1 т.21 б. „а“ от КЗ, против Ж.И. Ж., за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща стойността на изплатеното от ГФ по щета № 210088/13.06.2008г. на Б.Б.И. обезщетение за претърпени от него в резултат на ПТП от 22.10.2007г. неимуществени вреди, заедно със законовата лихва от завеждането на исковата молба на 08.07.2013г.,

- осъден е Ж.И.Ж. да заплати на Гаранционен фонд – гр. София, при участието на трето лице-помагач на негова страна – Б.Б.И., на основание чл. 288 ал. 12, вр. чл. 288 ал. 1 т.21 б. „а“ от КЗ,  сумата 917, 70 лв., представляваща стойността на изплатеното от ГФ по щета № 110333/18.05.2008г. на Н.С.Г. обезщетение за претърпени от нея в резултат на ПТП от 22.10.2007г. имуществени вреди по притежавания от нея лек автомобил „Форд Ескорт“ ДК№ СН 65 97 СА, заедно със законовата лихва от завеждането на исковата молба на 08.07.2013г. и са присъдени съразмерно разноски по делото на всяка от страните.

Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство, който обжалва решението частично – само в отхвърлителната част, касаеща първия главен иск и акцесорната претенция за обезщетение за забава, като твърди, че в нея атакуваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Заявява, че събраните доказателства установяват категорично основателността на отхвърления иск, но първоинстанционния съд, макар правилно да е формирал фактическите констатации, е стигнал до незаконосъобразни крайни правни изводи. Въззивникът твърди още, че в нарушение на процесуалните правила, РС не е уважил искането му за откриване на производство по оспорване истинността на представената от ответника декларация от третото лице-помагач, въпреки, че то е било направено своевременно, и така му е попречил да направи съответните си доказателствени искания.  Напълно неснователно е счел, че изявленията в този документ отговарят на истината и в разрез с материалноправните разпоредби, е приел, че декларацията е официален документ. По тази причина е приел  за вярно материализираното в нея изявление за получаване на обезщетение, като дори не е съобразил обстоятелството, че то не съдържа уточняване на конкретна сума нито, че тя е във връзка с деянието на ответника, а се споменава просто някакво ПТП. Също така въззивникът се оплаква, че съдът не е събрал надлежни доказателства за извършено плащанена сумата 5 000лв., а се е доверил единствено на оспорената декларация. Заявява и, че обезщетенията, които се дължат от прекия причинител и от ГФ са с различно правно основание – съответно – деликт и КЗ. Развива съображения във връзка с евентуално извършване на частично плащане от делинквента /ако е платил по-малка сума/, че увреденият може да претендира пълен размер на обезвредата от застрахователя или ГФ и последният може да търси разликата до размера на платеното. В случая нямало доказателство за действително плащане и на същата или по-голяма сума от страна на причинителя, и той евентуално да иска прихващане с платената от фонда. В обобщение счита, че са налице всички условия за уважаване на иска и моли въззивния съд да отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло и тези искове. Претендира разноски.

С въззивната жалба въззивникът е поискал да му се даде възможност да направи доказателствени искания във връзка с посочените в жалбата допуснати процесуални нарушения от съда.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба на ищеца и твърди, че тя е неоснователна. Твърди, че първоинстанционният съд не е допуснал никакви процесуални нарушения, събрал е всички необходими доказателства и е формирал вярна и обективна фактическа обстановка. Заявява още, че липсват и материалноправни нарушения – актът в атакуваната си част, е постановен при правилно и точно приложение на съответните законови разпоредби и не страда от пороци, водещи до отмяната му. Излага подробни доводи, с които последователно оборва всички инвокирани от въззивника оплаквания. Прави анализ на оспорената декларация и заявява, че с нея безспорно и категорично е доказан факта на извършеното от него плащане на обезщетение на пострадалото лице. Поради изложеното моли въззивния съд да потвърди обжалваната част на решението. Няма доказателствени искания. Претендира разноски з атази инстанция..

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от третото лице-помагач на страната на ищеца и с нея също се атакува частично първоинстанционното решение  - само в отхвърлителната част, касаеща първия главен иск и акцесорната претенция за обезщетение за забава. Този въззивник също счита, че в тази си част атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, понеже съдът в нарушение на материалноправните норми, е счел, че оспорената от ищеца декларация, чийто автор е въззивникът, удостоверява надлежно извършено от ответника плащане. Заявява, че не е получавал от него парични суми по повод ПТП от 22.10.07г., в противен случай би подписал разписка, каквато не е представяна по делото. Развива аналогични на първия въззивник съображения относно допуснатите от РС нарушения на процесуалните правила, заявява, че ГФ правилно е платил сумата и ответникът дължи връщането й. моли въззивния съд да отмени в тази част решението и постанови ново, с което уважи и тези прететенции за главница и лихви. Претендира разноски. Прави доказателствено искане за допускане до разпит на И.Г., „присъствал на подписването на разписката и предаването на застрахователната полица за сключената застраховка.“

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло и въззивната жалба на третото лице-помагач, твърди, че и тя е неоснователна. Излага напълно идентични аргументи с тези в отговора на първата въззивна жалба.

В същия срок ищецът също е подал отговор на въззивната жалба на третото лице-помагач на страната на ищеца, с който заявява, че я счита изцяло за основателна и се присъединява към изложените в нея аргументи. Иска тя да бъде уважена.

Няма подадена насрещна въззивна на втората въззивна жалба.

 

С мотивирано определение, държано в з.з. на 27.02.15г. съдът е оставил без уважение доказателствените искания на двамата въззивници, служебно е приложил правилата на чл. 193 от ГПК.

В с.з., първият въззивник - ищецът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата, оспорва отговора, счита другата въззивна жалба за основателна и моли съда да уважи неговата и на третото лице-помагач въззивни жалби, като отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и постанови ново, с което уважи и тези искове. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. вторият въззивник - третото лице-помагач на страната на ищеца, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята жалбата, оспорва отговора, счита другата въззивна жалба за основателна и моли съда да уважи неговата и на ищеца въззивни жалби, като отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и постанови ново, с което уважи и тези искове.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва двете въззивни жалби като неоснователни, поддържа отговорите си срещу тях и моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната му част, която счита за правилна и законосъобразна. Прави доказателствени искания с оглед възложената му от съда доказателствена тежест. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбите и отговорите, страните не са направили възражения.

По доказателствените искания съдът се е произнесъл с мотивирано определение, държано в о.с.з, като допуснатите доказателствени средства са събрани по реда на ГПК.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е неправилна, поради което в нея то следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна и кореспондираща с доказателствения материал. Този въззивен състав обаче не споделя правните изводи на РС, които са неправилни, необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са основателни.

Доколкото с въззивните жалби на ищеца и на третото лице-помагач е атакувана една и съща част от първоинстанционното решение с аналогични доводи и оплаквания, въззивният съд ще изложи съображенията си общо по двете.

Предявени са два обективно съединени иска, като по отношение на втория – за заплащане на сумата 917, 70 лв., представляваща стойността на изплатеното от ищцовия фонд на увреденото лице Н.Г. /което не е участник в производството/, по щета  № 110333/18.05.09г., обезщетение за претърпени имуществени вреди по собствения й лек автомобил, в резултат на ПТП, причинено от ответника, няма въззивна жалба и в тази част решението е влязло в сила.

Поради това съдът ще обсъжда единствено първия иск, касаещ връщане на платено от ГФ обезщетение за претърпени неимуществени вреди на другото пострадало лице /участващо като помагач в това производство/, в размер на 5 000 лв.

Въз основа на събраните доказателства е несъмнено установено, че към датата на настъпване на произшествието, от което са произтекли неимуществените  вреди, за чието обезщетяване ищецът е заплатил на увреденото лице Б.И. /трето лице-помагач на страната на ищеца/ сумата 5 000 лв., ответникът не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност”.

От своя страна ищецът, съгласно разпоредбата на чл. 288 ал. 1 т. 2 б. „а” от КЗ, е изплатил обезщетение на увредения и по силата на ал. 12 на същата норма, е встъпил в правата му срещу прекия причинител – ответника.

Що се отнася до деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск Ю.дически факт, въззивният съд счита, че наличието му е непререкаемо доказано и елементите на фактическия състав не са спорни между страните.

РС е събрал непосредствено доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава виновното противоправно поведение на ответника. Установени са надлежно видът и характерът на неимуществената вреда, изразяваща се в пертрохантерна фрактура на лява бедрена кост, степента и интензитета на болките и страданията, и прогнозата за бъдещо развитие на коксартроза и необходимост от протезиране на ставата, както и причинната връзка на тази вреда с противоправните действия на ответника.

Така по начало са налице предпоставките, визирани от правната норма, които активират правото на ищеца на регрес – фондът е заплатил застрахователното обезщетение на увреденото лице, с което е встъпил в правата му и липсват основания за освобождаване на делинквента от отговорност.

Отбранителният подход на ответника, с който той се домогва да отблъсне исковата претенция, е противопоставяне на правопогасяващ факт – плащане на обезщетение на пострадалия, извършено към 04.02.2008г. -  преди заплащането на процесната сума от страна на ГФ с платежно нареждане на 30.07.2009г.

За да подкрепи твърдението си, ответникът е представил заверено ксерокопие от нотариално заверена декларация от пострадалия Б.И. /третото лице-помагач на ищеца/, с която последният е заявил, че желае делинквентът да не носи наказателна отговорност по чл. 343 ал. 1 от НК  за причинената му средна телесна повреда, моли да бъде прекратено образуваното срещу Ж. Ж. /ответника/ наказателно производство и в нея е инкорпорирано и следното изявление: „Получил съм обезщетение за нанесените ми неимуществени вреди при ПТП“. Тази декларация има нотариална заверка на подписа на декларатора Б.И. от 04.02.2008г. Целта на създаването й, отразена в нея, е била да се представи по досъдебното производство при РПУ-Сливен.

Точката на противопоставяне между страните е истинността на този документ.

Ищецът своевременно и по надлежен ред е оспорил верността на съдържанието на тази декларация, което автоматично блокира възможността съдът безкритично да се довери на изявленията, закрепени в нея, и да ги постави в основата на фактическа констатация за извършено доброволно плащане.

Тази декларация представлява частен свидетелстващ документ, чиято автентичност не е оспорена, и априори притежава формална доказателствена сила, която се състои единствено в това, че съдът приема факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща никакви други данни, за които документът свидетелства. По принцип свидетелстващите документи се ползват и от особената материална доказателствена сила, състояща се в доказателственото значение на документа за стоящия извън него факт, който се удостоверява от материализираното вътре удостоверително изявление. Тази постановка има различно проявление в съдебния процес, в зависимост от вида на свидетелстващия документ. Обсъжданата декларация безусловно е частен документ - фактът на извършената нотариална заверка на подписа не променя това положение и не превръща документа в официален – както се посочи вече, нотариусът е верифицирал със своя подпис единствено полагането на подписа на Б.И. под писменото изявление – тоест потвърждава само формалната му доказателствена сила. Тази заверка не придава на съдържанието на декларацията материалната доказателствена сила, обвързваща съда, с която се ползват официалните свидетелстващи документи – че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издателя са се осъществили както се твърди в документа. Видът му не се променя от частен в официален, тъй като това разграничаване се извършва само на базата на качеството в което издателят на документа прави обективираното в него изявление. За да е официален един документ, той трябва да бъде издаден от орган на държавна власт в това му качество, което условие не намира тъждество в настоящия случай.

Така, щом това е автентичен частен свидетелстващ документ, чиято истинност по отношение на верността му /само в частта на изявлението за получаване на обезщетението/, е оспорена от насрещната на представилата го страна, то е налице, в този фрагмент, отричане на материалната доказателствена сила на документа, която му се признава, доколкото в него се удостоверява неизгоден за лицето факт. В правната теория по начало е застъпено становището, че тъй като материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи не е обвързваща съда, то той я преценява с оглед на всички събрани доказателства и по вътрешно убеждение.

Въпреки това, при наличието на разноречива съдебна практика, въззивният съд е приел, че следва да открие производство по реда на чл. 193 ал. 2 от ГПК, с оглед разместването на доказателствената тежест. Понеже се касае за частен документ, неносещ подписа на оспорилата го страна – ищеца, тежестта за доказване на истинността пада върху страната, която го е представила – ответника. Тъй като представянето на тази декларация, издадена от пострадалия, служи на ответника, съгласно указанията на съда по чл. 131 от ГПК, за доказателство за извършено плащане, въззивният съд счита, че на него следва да му бъде указано възникналото в резултат на оспорването от страна на ищеца ново негово задължение по чл. 193 ал. 3 от ГПК - да докаже истинността на документа, като представи други доказателства за това, респективно – за осъществяването на плащането. 

Настоящият състав даде такава възможност на въззиваемия ответник, който ангажира пред въззивния съд гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетеля Д.И. – негова майка.

Съдът намира, че посредством това доказателство въззиваемият не успя да потвърди оспореното декларативно изявление „Получил съм обезщетение за нанесените ми неимуществени вреди при ПТП“. На първо място свидетелските показания са депозирани от лице в роднинска връзка от първа степен с ответника – негова майка, и нейната пристрастност и заинтересуваност от изхода на спора по начало въздействат върху достоверността на показанията й, доколкото те са изолирани и няма други източници на аналогична информация, които да ги подкрепят.

Въпреки това въззивният съд счита, че само това обстоятелство не е достатъчно тези гласни доказателства да се изключат от доказателствената маса, поради което извършва обективна преценка на изложените от свидетелката факти. Единственото нейно твърдение, свързано с истинността на оспорената част от документа, както е цитирана по-горе, се заключва в личното предаване на сумата от 5 000 лв. на адвокат Ю. Я. като пълномощник на ответника. Изявлението, че е получена разписка от него за тази сума, е голословно и неубедително, поради непредставянето на такава. Дори обаче то да бъде прието за вярно, това обстоятелство няма касателство с евентуалния факт на получаване на тази сума от страна на пострадалия Б.И.. Опосреденото плащане може да се приеме за недокументално доказано чрез свидетелски показания, само ако те обхващат непрекъсната верига, свързваща платеца и крайния получател-адресат, но не и въз основа на произволни предположения или по пътя на дедукцията. Предмет на доказване в производството по оспорване на декларацията бе именно изявлението на получателя, че е получил обезщетение. В събраните свидетелски показания не се съдържа такъв лично възприет от свидетелката факт, който пряко да отправя към получаване на сума от 5 000 лв.  точно от лицето, за което се твърди, че я е получило.

Така ангажираните във въззивното производство доказателствени средства не обективират пълно, пряко и главно доказване, и не са в състояние да потвърдят верността на оспорената част от декларацията от 04.02.2008г.

В първоинстанционното производство, заедно с отговора на исковата молба, подаден на 02.08.13г., ответникът е представил като писмено доказателство, целящо да потвърди истинността на оспорената декларация на Б.И. от 04.02.08г., издадена от самия него писмена декларация от датата на подаване на отговора - 02.08.2013г., с нотариална заверка на подписа, с която заявява, че е изплатил обезщетение за нанесени неимуществени вреди, причинени при ПТП от 22.10.2007г., на пострадалия Б.И. в размер на 5 000 лв.

Това е единственото писмено доказателствено средство, което ответникът е ангажирал както по повод установяване верността на изявлението от декларацията от 04.02.08г., така и относно самия факт на извършено плащане, който е предмет на удостоверителното изявление в нея.

Както вече бе посочено по-горе, декларацията на физическото лице представлява писмен частен свидетелстващ документ, чиято автентичност в случая също е безспорна. Авторът на декларацията е самият представил я ответник. Същата не се ползва с никаква доказателствена сила и не може да се противопостави на ищеца, тя представлява само извънсъдебно писмено твърдение на ответника, който е заинтересуван от наличието на заявения факт, и като такова то подлежи на пълно доказване с всички допустими доказателствени средства. За да се ползва с материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ, следва издателят му да удостоверява неизгодни за себе си факти. Само тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. В случая ответникът-издател удостоверява единствено изгоден за себе си факт – плащане на сумата 5 000 лв. на пострадалото трето лице-помагач. Поради това съдът счита, че тази декларация не е годна както да потвърди истинността на оспорения от ищеца документ – Декларация от 04.02.08г., така и сама по себе си да докаже извършено плащане.

Следователно оспорването е успешно проведено и съдът приема за елиминирана материалната доказателствена сила на удостоверителното изявление, внедрено в писмената декларация от Б.И.. По тази причина е и напълно безразлично дали в него е или не е посочен размер на сумата.

Това означава, че ответникът не е доказал успешно посредством това доказателствено средство, нито чрез ангажираното пред въззивния съд такова, основното си правопрепятстващо уважаването на иска твърдение – че е заплатил обезщетение за причинените неимуществени вреди преди това да е сторил ищцовият фонд.  Фактът на плащането може да се докаже и чрез други годни и допустими гласни доказателства /с оглед разпоредбата на чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК/ или писмени такива – разписка, платежно нареждане, извлечение от банка, пощенски запис и т.н., които биха били преценявани с оглед съответната им доказателствена стойност, съпоставена с тази на останалите събрани по делото доказателства. Такива доказателства ответникът нито е посочвал, нито е ангажирал както пред първата, така и пред настоящата инстанция. Както вече се посочи, заявеното пред въззивния съд от свидетелката плащане на сумата 5 000 лв., предназначена за обезщетяване на вредите, претърпени от Б.И., евентуално е било извършено на трето лице, а плащането на не-кредитор не освобождава длъжника от задължението му и не погасява валидно дълга, съгласно принципа, че който плаща зле, плаща два пъти. Имуществените отношения по повод даването на тази сума не са предмет на разглеждане и разрешаване в това производство.  

Следователно задължението на ответника-делинквент за обезвреда, породено от деликта, не е изпълнено от него, а от ищеца, чрез извършеното плащане на 30.07.2009г.

Ето защо този въззивен състав счита, че следва да се ангажира гражданската отговорност на ответника за връщане на сумата, изплатена на увреденото лице от ищеца в размер на 5000 лв. Възражението за завишената стойност на неимуществените вреди съдът счита за  неоснователно. Тъй като този вид вреда е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието. В тежест на ищеца е да докаже вида, тежестта, продължителността и степента на претърпените болки и той е ангажирал в гражданското производство доказателства за това. Непререкаемо е установено претърпяването от страна на ищеца на продължителни физически болки и дискомфорт от тежка травма - пертрохантерна фрактура на лява бедрена кост, както и прогнозата за бъдещо развитие на коксартроза и необходимост от протезиране на ставата. Поради това съдът намира, че сумата от 5 000 лв. представлява справедливо обезщетение, като максимален еквивалент на претърпените болки и страдания в резултат на причиненото увреждане. Съгласно разпоредбите на чл. 288 от КЗ ГФ встъпва в правата на увредения до размера на платеното и в случая той съвпада с размера на дължимото обезщетение, което съдът би определил да заплати прекия причинител на вредата.

Така искът се явява изцело основателен и доказан и следва да се уважи в пълния предявен размер.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху присъдената сума в размер на законовата лихва, както се претендира - от завеждането на исковата молба на 08.07.13г. до окончателното изплащане.

Като е достигнал до обратните правни изводи, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразно и неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази част, както и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски по делото. Вместо това въззивният съд следва да постанови ново, с което уважи този иск в пълен размер и присъди на ищеца всички направени разноски.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на ответника-въззиваем в това производство и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати на ищеца още 300 лв. за първоинстанционното и 100 лв. за внесена д.т. за въззивното производство. На третото лице-помагач не се дължат разноски по делото.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

         

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 10/06.01.2015г. по гр.д. № 2419/13г. на СлРС, В ЧАСТТИТЕ, с коиято е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Гаранционен фонд – гр. София, с участието на трето лице-помагач на негова страна – Б.Б.И., иск с  правно основание чл. 288 ал. 12, вр. чл. 288 ал. 1 т.21 б. „а“ от КЗ, против Ж.И. Ж., за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща стойността на изплатеното от ГФ по щета № 210088/13.06.2008г. на Б.Б.И. обезщетение за претърпени от него в резултат на ПТП от 22.10.2007г. неимуществени вреди, заедно със законовата лихва от завеждането на исковата молба на 08.07.2013г., и Гаранционен фонд – гр. София е осъден да заплати на Ж.И. Ж. разноски по делото в размер на 422, 46 лв., като  НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

 П О С  Т А Н О В Я В А:

 

ОСЪЖДА Ж.И. Ж. ЕГН ********** *** да заплати на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД – ГР. С., ул. „Г. И.“ № * ет. * и съдебен адресат: адв. Д. ***, при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца Б.Б.И. ЕГН **********,*** *, на основание чл. 288 ал. 12, вр. чл. 288 ал. 1 т.21 б. „а“ от КЗ, сумата 5 000 лв. /петхиляди лева/, представляваща стойността на изплатеното от ГФ по щета № 210088/13.06.2008г. на Б.Б.И. обезщетение за претърпени от него в резултат на ПТП от 22.10.2007г. неимуществени вреди, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 08.07.2013г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Ж.И. Ж. да заплати на Гаранционен фонд – гр. София остатъка от направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на още 300 лв.

 

 

 

ОСЪЖДА Ж.И. Ж. да заплати на Гаранционен фонд – гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 100 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед цената на всеки от исковете до 5 000 лв.

 

 

 

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                  

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: