Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 18.03.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осемнадесети март през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 107  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 953/08.12.2014г. по гр.д. № 6367/12г. на СлРС, с което е осъден Б.Б.Й. да заплати на А.Н.И. сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на деяние, осъществено от Б.Й. ***, за което е образувано НОХД № 1061/2012г. на СлРС, производството по което е приключило с одобрено от съда и влязло в сила споразумение, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането – 13.02.2012г. до окончателното изплащане, искът е отхвърлен над тази сума до пълния предявен размер от 10 000 лв. като неоснователен, и са присъдени съразмерно разноските на двете страни по делото.

Решението е атакувано от ответника в първоинстанционното производство само в уважителната част, като той твърди в жалбата си, че в нея съдебният акт е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че заедно с него отговорност трябва да носи К.И., който следвало на основание чл. 215 от ГПК да бъде привлечен като съответник на страната на ответника и М.И., в качеството й на майка и законен негов представител. Заявява, че е вярно, че против него имало образувано и приключило със споразумение НОХД, но само той бил осъден, защото другият участник в инцидента бил малолетен, но той бил инициаторана всичко. Той пръв нападнал жената и я е удрял. Твърди още, че не е вярно, че двамата са съборили ищцата, тя сама казала в досъдебното производство, че е паднала, не било вярно и че са я влачили по земята. Също така въззивникът заявява, че е оспорил представените медицински документи, не било ясно дали съпругът на ищцата е бил или не е бил в българия по време на инцидента, в досъдебното производство липсвали очевидци, а с исковата молба се твърдяло обратното. Въззивникът оспорва и размера на присъденото обезщетение като завишен и не кореспондиращ със съдебната практика.

Поради всичко изложено моли въззивния съд да отмени в уважителната част решението и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло иска против него като неоснователен и недоказан, или да бъде осъден другият виновник за грабежа. Претендира разноски по делото.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно неоснователни.

      Тъй като в наказателното производство не е предявен граждански иск, ищцата е запазила материалното си право на иск и го е упражнила в самостоятелното производство по чл. 45 от ЗЗД, развило се въз основа на исковата й молба от 27.12.2012г.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.

В случая несъмнено се доказа наличието на всички изброени елементи от визирания фактически състав. С влязлото в сила споразумение, одобрено от наказателния съд по НОХД № 1061/12г. на СлРС /което по тези си последици се приравнява на влязла в сила присъда/, съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, се установява безспорно деянието и авторството на ответника-въззиваем, неговата противоправност и вината на извършителя. Не се спори и относно настъпването на вредата, доколкото престъплението е резултатно по правната си същност, както и относно причинната й връзка с противоправните действия на ответника. В този смисъл е безпредметно повторното доказване на извършването на деликта в настоящото производство посредством свидетели-очевидци и оплакването на въззивника по повод наличието или липсата на такива, както и дали съпругът на ищцата е бил или не по време на престъплението в РБ, е неоснователно. Поради това са налице законовите предпоставки за възникване на задължение за обезвреда от страна на причинителя на вредата.

Несоснователно е оплакването на въззивника, на което опира твърдението си за неправилност на атакуваното решение, че заедно с него отговорност трябва да носи и К.И. като съответник по настоящия спор.

На първо място е процесуално недопустимо по искане на ответника да се конституира друг ответник – единствено ищецът /по изключение – съдът/ може да реши срещу кого иска да насочи претенцията си. В случая ищцата е посочила ответника, от когото претендира обезщетение за накърнените си права и не е изменяла иска си чрез насочването му и срещу друг ответник или заменяне на вече конституирания такъв, съгласно разпоредбата на чл. 228 от ГПК. Правото по чл. 215 от ГПК, на което се позовава въззивникът, принадлежи към момента на предявяване на иска, също единствено на ищцата. Ответникът има процесуалната възможност да поиска само конституиране на трето лице-помагач, каквото той не е сторил и така сам се е лишил от възможността да си осигури обвързваща сила на мотивите  относно отношенията си с третото лице, респективно – да предяви обратен иск срещу него.

На второ място искът е за личната отговорност на избрания от ищцата ответник и съдът преценява само нея, още повече, както сам признава и в отговора и във въззивната си жалба ответникът, той е бил единственият подсъдим в наказателното производство, а ищцата не е длъжна да иска реализиране на деликтна отговорност и на друго лице, за което няма влязла в сила присъда. 

Също така настоящият състав намира, че решаващият съд правилно е определил и дължимото обезщетение.

Размерът на гражданската отговорност трябва да е адекватен на нанесените увреждания, поради което следва да се проведе принципа за обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, без значение дали са имуществени или неимуществени.

Имуществени вреди не са претендирани. Ищцата търси обезщетяване само на претърпените неимуществени такива под формата на физически и психически болки, страдания и неудобства. Тъй като този вид вреда е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието. Така в случая се касае за нанасяне на душевни и телесни повреди, резултат от употребената сила при осъществяване на фактическия състав на чл.198 ал. 1 от НК – тоест употребата на насилието е съставомерно, съставляващо неразривна част от деянието. Непререкаемо е установено претърпяването от страна на ищцата на продължителни физически болки и дискомфорт от падане, докато е оказвала съпротива при грабежа, довело до изключително затруднено движение. Също така е доказано и наличието на емоционални вреди – трайно стресирано състояние, причинено от чувство на страх и безпомощност. 

Тъй като по начало в тежест на ищцата е било да докаже вида, тежестта, продължителността и степента на претърпените болки и доколкото тя е ангажирала и в гражданското производство както писмени, така и гласни доказателства за това, съдът намира, че сумата от 2 000 лв. представлява справедливо обезщетение, като максимален еквивалент на претърпените болки и страдания в резултат на причинените увреждания. Доказателствената стойност на представените медицински документи не бе успешно оборена от ответника и фактическите констатации, налагащи се от тях не са разколебани по никакъв начин. Въззивникът се оплаква, че не били събрани доказателства за събаряне и влачене на ищцата по земята, но именно поради това съдът е приел по-нисък размер на обезщетение от претендирания. Независимо от конкретното проявление на „употребената сила“ по смисъла на НК, след като това обстоятелство е част от фактическия състав, то се счита доказано и само по себе си съдържа имплементарно, а поради това – и неопровержимо, извод за накърнена лична неприкосновеност, която от своя страна представлява вреда, а тя дефинитивно подлежи на обезщетяване. Както се посочи вече – паричният й еквивалент се определя въз основа на ангажираните доказателства и в случая съдът счита, че размерът от 2 000 лв. адекватно кореспондира с доказаните по характер и сила неимуществени вреди.

Така в този размер главният иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи, а над него – до пълния претендиран размер от 10 000 лв., да се отхвърли.

Основателен се явава и акцесорният иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Произходът на задължението е непозволено увреждане. При това положение още актът на деликта поражда основното задължение за обезвреда и това поставя в течение и акцесорното задължение за лихви за забава. В тази хипотеза не е била необходима изрична покана или предявяване на искова молба, за да се задейства механизмът на забавата – паричното задължение е било изискуемо още в момента на извършване на непозволеното действие. Поради това ответникът дължи върху присъдената сума и обезщетение за забава от 13.02.12. до окончателното й изплащане.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди, а жалбата, като неоснователна, следва да се отхвърли.

В необжалваната част решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, а тъй като въззиваемата не е доказала разноски във въззивната фаза, такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 953/08.12.2014г. по гр.д. № 6367/12г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: