Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 25.03.2015 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и пети март през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 120  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 55/28.01.2015г. по гр.д. № 4605/13г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от С.Т.С. против  „ЗАД Армеец“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 208 от КЗ и застрахователен договор по застрахователна полица № 0000296413/22.10.2012г. за заплащане на  сумата 9 767, 85 лв., представляваща застрахователно обезщетение  за имуществени вреди, причинени по ПТП от 22.09.2013г. на лек автомобил „Опел Зафира“, с ДК№ СН 23 96 КА, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 22.09.13г. до окончателното изплащане и са присъдени  разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение като неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че съдът погрешно е счел, че договорната клауза по чл. 14.9 от ОУ има превес пред нормата н ачл. 211 от КЗ, заявява, че тя противоречи на закона и морала, тъй като законодателят е определил, че административна и наказателна отговорност се носи само, когато концентрацията на алкохол в кръвта е над 0,5 промила, а в случая тя била 0, 38 промила и застрахователят не е имал основание да откаже изплащането на застрахователното обезщетение. Счита, че цитираната клауза не следва да се прилага, тъй като противоречи на повелителни норми на КЗ и ЗДП и свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД не можела да ги дерогира. Също така въззивникът се оплаква, че съдът неправилно е счел, че той е проявил груба небрежност – такава е следвало да бъде доказана от ответника, а той не е сторил това. На последно място се оплаква, че необосновано РС е приел, че нямало доказателства, че ищецът е собственик на увредения автомобил, както и че установените щети били в следствие на настъпилото ПТП – и двата факта били надрежно доказани. Заявява и че неправилно са присъдени разноски на ответника за ю.к. възнаграждение, тъй като представеното пълномощно било типова бланка от 2011г., нямало общо с договор за правна защита и съдействие и не кореспондира с Наредба №1, определяща адвокатските възнаграждения. Поради изложеното  моли въззивния съд да отмени като неправилно решението на СлРС  и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло предявените искове за главница и лихви. Претендира разноските по делото за двете инстанции. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива доводи, с които оборва наведените в жалбата оплаквания. Иска въззивният съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразн. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък. Няма нови искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з. въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата, оспорва отговора и моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което искът му бъде изцяло уважен. Претендира разноски.

В с.з., за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си по подразбиране към тези на решаващия съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Не се спори по делото, че на 22.10.2012 г. е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ответника /въззиваем в това производство/, като застраховател, и ищеца /въззивник/, като застрахован, по застраховки „Каско“ /покрит риск с клауза „П- пълно каско“ / и „Злополуки“ за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действала през м. 09.2013г., през който е настъпило процесното произшествие.   

Безспорно е и осъществяването на ПТП на 22.09.13г., предизвикано от ищеца, управлявал застрахования автомобил – „Опел Зафира“ с рег. № СН 23 96 КА, който е преминал на кръстовище в гр. Сливен на червен сигнал на светофарната уредба, и се е ударил в преминаващ през кръстовището на зелен сигнал товарен автомобил, както и това, че при настъпването на произшествието ищецът е бил с концентрация на алкохол в кръвта от 0, 38 промила. Издаденият му талон за кръвна проба не е използван, издаден му е и АУАН № 305895/22.09.13г.

Тъй като подаденото от ищеца заявление до застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение не е било уважено от последния, с мотиви, че е налице хипотезата на чл. 14.9 от ОУ, изключваща риска, ищецът е предявил настоящия пряк иск за ангажиране на гражданската договорна отговорност на застрахователното дружество за реално изпълнение на паричното му задължение в размер на 9 767, 85 лв.

В съдебното производство ответникът се домогва да отблъсне претенцията, като поддържа в отбранителната си теза, че претърпените от ответника вреди по застрахования автомобил не се покриват от договора поради предварително изключване, съгласно т. 14.9  от ОУ, на риска при „управление на МПС след употреба на алкохол“. С отговора въвежда и друго основание за отказа си – по чл. 14.5 от ОУ към застрахователния договор – „с груба небрежност действията на водача на МПС са предизвикали застрахователното събитие“.

Така точката на противопоставяне между страните е дали е налице покрит застрахователен риск по договора „Каско“ – клауза П, или не.

Възможността за отказ от изплащане на обезщетението е разрешена от законова правна норма – чл. 211 от КЗ, и е предвидена и в ОУ на застрахователя. Тези условия са били известни на ищеца и той ги е приел със сключването на застрахователния договор, поради което те се считат внедрени в него и обвързват страните както самия договор.

Волята на страните, изразена в р-л ІV, чл. 14 на ОУ към застрахователния договор, е, че „не се покриват пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, причинени вследствие на“ изчерпателно и конкретно изброени по-нататък хипотези. Съгласно т. 14.9 изключен риск представлява вреда, причинена при управление на МПС след употреба на алкохол и/или други упойващи вещества.

В протокола за ПТП е отразена констатацията на надлежния орган за наличие на алкохол в кръвта на ищеца, управлявал застрахования автомобил, в размер на 0, 38 промила. Този факт не се оспорва по начало. За съда е релевантна закрепената в официален свидетелстващ документ, какъвто е протоколът за ПТП, констатация. Той е издаден от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност, при спазване на предвидените от закона ред и форма, и има освен формална и обвързваща съда материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице, са се осъществили така, както се твърди в документа. Той не е оспорван и верността на изявленията не е опровергана.

Поради това е налице пълен аналог между обективно осъществената съвкупност от факти и предвидената в чл. 14.9 от ОУ хипотеза, което задейства защитния механизъм, изключващ имуществената отговорност на застрахователя.

В основата на отбранителната си аргументация въззивникът-ищец е положил твърдението, че тази клауза е нищожна, поради противоречие на императивни правни норми, поради което не поражда действие, не следва да се взима предвид, и ответникът дължи, на основане застрахователния договор, изплащането на застрахователното обезщетение за причинените на автомобила вреди. Обосновава се с нарушаване на повелителната норма на чл. 211 от КЗ, както и с това, че нито в ЗДП, нито в НК е предвидена административнонаказателна или наказателна отговорност когато концентрацията на алкохол в кръвта на водача е под 0,5 промила – тоест – това е допуснатата от законодателя долна граница и да се слезе под нея в ОУ е недопустимо.

Настоящият въззивен състав не може да сподели това виждане.

Разпоредбата на чл. 211 от КЗ урежда най-общо хипотезите на отказ за плащане на застрахователно обезщетение и поставя в т. 2 условие неизпълнението да е на такова задължение по застрахователния договор, което да е значително с оглед интереса на застрахователя и да е било предвидено в закон или в застрахователния договор. Така самата правна норма предоставя изрично в дискресията на страните по застрахователния договор да предвиждат задължения, неизпълнението на които да могат да освободят застрахователя от задължението за плащане. Единственото ограничително условие на законовия текст е задължението да е значително, с оглед интереса на застрахователя. При такава формулировка на разпоредбата е видно, че интересът следва да се преценява за всеки един конкретен случай самостоятелно.

Напълно в хармония с разрешената от КЗ възможност, застрахователят е заложил в Общите си условия риск, който счита за неприемлив – управление на МПС след употреба на алкохол. Не са поставени лимити относно количеството на алкохолната концентрация – тоест – всякакво количество е недопустимо. Съдът не счита, че тази клауза противоречи на законови норми. Обратното – налице е императивна забранителна правна норма, с абсолютен характер, която обявява за незаконосъобразно управляването на ППС под въздействието на алкохол – чл.  5 ал. 3 т. 1 от ЗДП. Тази норма също не прави разграничение по отношение на количеството употребен алкохол, съответно – на концентрацията му в кръвта на водача. Тази обща забрана важи спрямо всички правни субекти, без изключение и щом законът признава неправомерността на обратното на разписаното поведение, застрахователят може да възприеме също това поведение като застрашаващо интереса му. Несъстоятелни са доводите на въззивника, че предвидените административнонаказателна и наказателна отговорност /по ЗДП и НК/ са за констатирано наличие на концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила. Именно за носенето на посочените видове отговорност, които се реализират от държавата, е предвидена тази граница, и в случая не става въпрос за такава. Касае се за договорни отношения, при които страните са равнопоставени субекти и разполагат с регламентираната от чл. 9 на ЗЗД свобода на договарянето. Тя включва възможността да уговорят такива права и задължения, каквито считат, че максимално защитават гражданскиправния им материален интерес. Поради това, щом управлението на МПС след употреба на алкохол по начало е обявено от законодателя за неприемливо поведение, няма пречка застрахователят да възприеме за защита на интересите си същата позиция. Точно поради това, че в застрахователното правоотношение не се цели наказване на лицето, а каузата му е насочена към друг резултат – обезщетяване на вреди, е обосновано лицето, което ще ги възмездява да обвърже отговорността си с тъждествена отговорност на лицето, което ще се бенефицира от тях. Равновесието между двете е постигнато чрез възможността за правомерен отказ на застрахователя за плащане при осъществяване на неправомерно поведение на застрахования при увреждането.

Независимо от това обаче, следва изрично да се посочи, че и без наличието на правната норма на чл. 5 ал. 3 т. 1 от ЗДП, няма пречка застрахователят да номинира това, както и всяко друго поведение на застрахования, което счита за неизгодно за себе си. Не е необходимо действието да е инкриминирано като нарушение или престъпление, тъй като в гражданскоправните отношения волята на страните е свободна – единственото изключение е, че с договор не може да се вмени задължение за изпълнение на забранено от закона действие, но няма пречка за обратното – договорът да ограничи извършването на действия, разрешени от правната норма. С подписването на 22.10.12г. на застрахователната полица, в която е инкорпорирано изявлението, че е запознат и приема ОУ, ищецът е допуснал безусловно тези ОУ и  се е съгласил с всички клаузи, които имат силата на закон между страните през срока на действие на облигационната връзка.

В обобщение въззивният съд счита, че липсва причина за дерогирането на клаузата на чл. 14.9 от ОУ към застрахователния договор. Ищецът не е противопоставил други правоизключващи или правопрепятстващи възражения, които да блокират приложението й - въпреки, че той се е опитал да прокара тезата, че наличието на алкохол в кръвта му се дължало на изпит от него 1 л. кисела боза, кафе и цигари, но с оглед възложената му доказателствена тежест, тези твърдения са останали напълно голословни и неподкрепени с никакви убедителни доказателства.

Така са налице както договорните предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността му, така и законовите – както се посочи вече, чл. 211 от КЗ допуска отказ, когато не е изпълнено задължение, предвидено в застрахователния договор и то е значително, с оглед интереса му. Задължението за въздържане от определено действие е разписано в ОУ, представляващи част от застрахователния договор, а че то се характеризира като  „значително за интереса на застрахователя“, следва от самото законодателно предвиждане на забраната за извършването му.

Макар и въведено едва с отговора на исковата молба, основанието за отказ за изплащане на застрахователното обезщетение, поради изключване на риска, вследствие на груба небрежност на ищеца, предизвикала застрахователното събитие – по чл. 14.5 от ОУ, също е налице. Доколкото то е обсъдено от решаващия съд и въззивникът се оплаква от неправилността на заключенията му и в тази част, настоящият състав може да отбележи само, че счита за доказана грубата небрежност, в резултат на която е настъпило произшествието.

По начало, като фигура в гражданското право, за разлика от понятието в общата наказателноправна доктрина,  грубата небрежност е модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа – тоест лицето действа при груба небрежност тогава, когато не е положило грижа, каквато и най-небрежният би положил за себе си в подобни условия.

Приведени към настоящия случай горните постановки намират своето адекватно проявление. Очевидно е, че ищецът е преминал на червен светофар /обстоятелство, несъмнено доказано с официални свидетелстващи и диспозитивни документи/ – тоест е нарушил императивни правни норми, което /извън административнонаказателния аспект на поведението му/, обективира проява  на “груба небрежност”, а не представлява израз на “лично невнимание”. Ищецът би следвало да прецени внимателно обстановката и да се въздържи от извършване на действие, за което има законова забрана, както и да се предпази от явния риск с оглед характера и мястото на осъществяването му. Игнорирайки, обаче самодължимата грижа, и не проявявайки елементарно благоразумие, той е причинил настъпването на ПТП и вредата от него.

С оглед всичко изложено, този въззивен състав намира, че отказът на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение е обоснован и намира опора в разпоредбите както на КЗ, така и на ОУ, приети от двете страни.

Така в обобщение - в отношенията си със застрахователя ищецът не е успял да изпълни изискванията, предвидени в застрахователния договор, тъй като е действал в условията на изключен риск. В хода на спорното, състезателно исково производство той също не е доказал надлежно наличието на положителните и липсата на отрицателните предпоставки, които правната норма и волята на страните свързва с възникване на задължението на застрахователя да изплати договореното застрахователно обезщетение.

Поради това е и безпредметно да се проверява наличието и на другите предпоставки, свързани с правото на собственост върху увредения автомобил /което всъщност се установява косвено, но недвусмислено чрез представените писмени доказателства/, вида и размера на конкретните вреди и причинноследствената им връзка с пътнотранспортното произшествие.

Осъществен е фактическият състав както на правната норма, така и на договорната клауза, при които използването от страна на застрахователя на предвидената възможност да откаже плащането на обезщетението на застрахования, е основателно и не може да му се отрече със съдебното решение.

Искът се явява изцяло неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен както за главницата, така и за лихвите върху нея.

Като е достигнал до идентични  правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и аконосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено. Правилно и в съгласие с процесуалните разпоредби на ГПК – чл. 78 и следващите от ГПК, са присъдени разноските за ю.к. възнаграждение, при надлежно учредена процесуална представителна власт и действително осъществена защита в процеса.

С оглед изхода на спора отговорността за разноски и за тази инстанция лежи върху въззивника-ищец, който следва да понесе своите както са направени и заплати на ответника такива в размер на  603 лв. за ю.к. възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 55/28.01.2015г. по гр.д. № 4605/13г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА  С.Т.С.  да заплати на „ЗАД Армеец“ АД, гр. София направените разноски за въззивното производство в размер на 603 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ  в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: