Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 01.04.2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на първи април през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 138  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 984/28.11.2014 г. по гр.д. № 1499/2014 г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ППП-Пловдив към „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД, гр. Пловдив против А.Д.С., Т.И.Д. и Д.И.Д., в качеството им на наследници на И. Д. С. /починал на 16.04.13г./, искове за признаване за установено между страните, че ответниците дължат на ищеца сумата 339, 67 лв., представляваща обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение по чл. 221 ал. 2 от КТ, сумата 436, 68 лв., представляваща стойността на недоизносено работно и униформено облекло, лихви за забава в размер на 475, 24 лв. за периода 19.05.06г. – 24.01.11г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.01.11г., до окончателното изплащане, както и разноски в размер общо на 75 лв. по ч.гр.д. № 390/11г. на СлРС и са присъдени разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстнационното производство, който твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Заявява, че неправилно РС е приел за основателно направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност. Развива съображения, че началният момент, от който започва да тече 3 годишният срок по чл. 358 от КТ е влизане в сила на съдебното решение, с което е отхвърлен искът за отмяна на дисциплинарното уволнение на наследодателя на ответниците – 22.08.08г., и така заявлението по чл. 410 от ГПК се явява подадено в рамките му – на 24.01.11г. Това е така, понеже, за да може работодателят да предяви иска по чл. 221 ал. 2 от КТ и да претендира стойността на работното облекло, е необходимо да е налице валидно прекратяване на трудовото правоотношение – тоест заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ да е влязла в сила, което в случая било препятствано поради обжалването й пред съда от страна на работника. Освен това заявява, че събраните доказателства категорично установяват размера на вземанията му, както и че те не са изплатени. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение на СлРС и вместо него постанови ново, с което уважи изцяло предявените положителни установителни искове по чл. 422 от ГПК, че ответниците, като наследници на И. С., дължат претендираните суми. Няма искане за присъждане на разноски.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да я отхвърли и потвърди първоинстанционното решение. Излага подробни съображения във връзка с наведените от въззивника оплаквания, като заявява, че правилно решаващият съд е определил началния момент, от който тече срокът по чл. 358 от КТ. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, или пълномощие, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК ,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.  Претендира разноски.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват и не се представляват, с писмена молба, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорват жалбата, поддържат отговора и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски за въззивното производство.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,  настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и неговите размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

 В случая предмет на тази заповед, съответно – на предявените установителни искове, са сумата 339, 67 лв., представляваща обезщетение по чл. 221 ал. 2 от КТ, сумата 436, 68 лв., стойност на недоизносено работно и униформено облекло, 475, 24 лв., представляващи лихва за забава от 19.05.06г. до 24.01.11г. и разноските по заповедното производство в размер на 75 лв.

Върху ищеца лежи тежестта на доказване на релевантните положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.

Между страните /като ответниците са наследниците по закон на починалия уволнен работник/ няма спор относно фактите на съществуването на трудово правоотношение между ищцовото дружество като работодател и наследодателя на ответниците като работник, на прекратяването му със заповед №81/27.03.2006г. чрез дисциплинарно уволнение, на обжалването на заповедта за уволнение и приключването на спора с влязло в сила съдебно решение от 22.08.2008г., както и на изпращането на писмена покана, връчена на 19.05.2006г. за доброволно изплащане на претендираните парични задължения. Установен е размерът на брутното трудово възнаграждение на уволнения работник за пълен работен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение – 332, 72 лв., както и размерът на недоизносената стойност на работното и униформено облекло, което работникът е следвало да върне при уволнението – 447, 47 лв. с ДДС.

Ключовият отбранителен аргумент на ответната страна е погасяването на  правото на иск към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК както по отношение на главните претенции, така и по отношение на допълнителната за изтекли лихви върху тях.

Така точката на противопоставяне между страните е началният момент, от който следва да се счита за поставен в течение тригодишният давностен срок.

Без съмнение спорът е трудов и погасителният давностен срок също следва да се отчита съгласно специалните разпоредби на КТ – чл. 358.

Ищецът счита, че срокът е започнал да тече от влизане в сила на решението, с което е отхвърлен искът за отмяна на дисциплинарното уволнение, а ответниците – от датата на издаването на заповедта за налагането му.

Съгласно нормата на чл. 358 ал. 1 т. 3  от КТ, искът /респективно – заявлението по чл. 410 от ГПК/, следва да се предяви в тригодишен срок, тоест – след изтичането му правото на иск се погасява по давност. Съгласно чл. 358 ал. 2 т. 2 от КТ /приложима в случая/, срокът е започнал да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като изискуемостта на паричните задължения се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред.

Според чл. 221 ал. 2 от КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Следователно правната норма прогласява, че правопораждащият факт, тоест – началният момент на възникване на вземането, е връчването на заповедта за уволнение, след който трудовото правоотношение се прекратява занапред.

Така именно това е моментът, от който е поставена в течение 3 – годишната погасителна давност – датата на връчването на заповедта, тъй като това е моментът, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо. Без значение е дали уволнението е било обжалвано пред съда – действително това обезщетение би се дължало само при положение, че работникът е дисциплинарно уволнен правомерно, но това няма касателство с началния момент от който започва да тече срокът за предявяване на претенцията. Това е така, понеже ако се установи, че прекратяването на трудовия договор не е било законосъобразно, обезщетението се връща или не се изплаща. В този смисъл е и Р. №420/17.08.2010г. на ВКСРБ, постановено по чл. 290 от ГПК.

Поради това, правото на иск /съответно – подаване на заявление по чл. 410 от ГПК/ на ищеца по отношение на претенцията по чл. 221 ал. 2 от КТ, се е погасило на 27.03.2009г., а заявлението е входирано в СлРС на 25.01.2011г. – тоест след изтичането на 3 годишния давностен срок.

По отношение на другата главна претенция, доколкото същата има за източник също трудовото правоотношение, приложима е също давността по КТ и тя отново е 3 годишна. Понеже паричното вземане не е регламентирано в КТ, за изискуемостта му е необходима покана и такава е отправена до уволнения работник в писмен вид, като връчването й е станало на 19.05.2006г. Погасителната давност за съдебно заявяване на тази претенция е изтекла на 19.05.2009г., поради което заявлението по чл. 410 от ГПК и по отношение на нея е извън регламентираните от правната норма времеви рамки. По аналогични причини е изтекъл и давностният срок за претендиране и на обезщетението за забава в размер на законовата лихва върху двете главни суми.

Поради всичко това настоящият въззивен състав счита, че съдебното признаване съществуването на паричните вземания, за които на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, следва да бъде отказано, което прави установителните искове неоснователни и те следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззиваемите такива в размер на 370 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 984/28.11.2014 г. по гр.д. № 1499/2014 г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА ППП-Пловдив към „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД, гр. Пловдив да заплати на А.Д.С., Т.И.Д. и Д.И.Д. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 370 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на исковете под 5000,01 лв.

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: