Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

гр.Сливен, 22.05.2015 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април, през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                  МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

 

                  

                                    

При секретаря К.И., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 152 по описа за 2015 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Депозирана е въззивна жалба от адв.Н. в качеството му на пълномощник на ЕТ „МИХРИ – МХ 90 М.Х.“ със седалище и адрес на управление гр. С. , ул.“ П.“ , № * против решение № 1020/2014г. по гр.д. № 5754/2010г. по описа на Сливенския районен съд. Въззиваема страна е „ПРИМОТУРС“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. П. , ул.“Р.“ , № *.

         Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, както и несправедливо. Първоинстанционният съд бил тенденциозен в своите съждения и превратно бил тълкувал доказателствата по делото. Страната счита , че неправилно е бил отхвърлен предявеният от нея насрещен иск, тъй като от доказателствата по делото се било установило, че жалбоподателят е бил подведен да сключи договора за наем с наемодател, който не е имал право да отдава обекта под наем ( предвид договора за наем на парцела с общ.Приморско). Твърди се, че от страна на наемодателя не е било осигурено безпроблемно ползване на обекта в нарушение на чл.4 от договора за наем сключен между страните, тъй като клаузата в договора за наем сключен между него и общ.Приморско, която му забранявала да преотдава имота била послужила като основание на служител на общ.Приморско устно да предупреди жалбоподателя, че не може да експлоатира обекта и че ако продължава да работи на него ще му бъде наложена санкция, което довело до прекратяване на ползването на обекта предмет на наемния договор. Това твърдение се било подкрепяло от „представения“ по делото констативен протокол от 03.08.2010 г.

         По отношение частично уважените искове предявени от въззиваемата страна , жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно. Съдът неправилно бил тълкувал доказателствата и в частност свидетелските показания относно въпроса, кой е построил отдадения под наем павилион. Страната счита , че безспорно е доказала факта на построяване на павилиона от нея. Водените от нея свидетели били участвали лично в изграждането му и имали непосредствени впечатления.

         Въззивникът твърди , че след като в самия договор за наем е посочено , че наемателят заплаща първоначално 50% от наемната цена , или 11 000 лв. , не е необходимо да се представят други доказателства в тази насока, които да установяват този факт. Самият факт на подписване на договора от наемодателя бил достатъчен , за да се приеме , че плащането е направено и че иска следва да се отхвърли.

         В заключение въззивникът твърди, че договорът за наем с въззиваемия е бил сключен чрез измама осъществена по смисъла на чл. 27 и 29 от ЗЗД. Неправилно съдът бил квалифицирал насрещния му иск като оценяем и неправилно го бил осъдил да заплати ДТ в размер на 880.00 лв., поради което в тази част решението следвало да бъде отменено.

Иска се , обжалваното решение да бъде отменено , предявените от въззиваемия искове да бъдат отхвърлени и да се уважи насрещният иск. Претендират се разноски. Няма направени доказателствени искания.

         В законния срок, посочен в чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Л.– пълномощник на „ПРИМОТУРС“ ЕООД . С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна и е посочено, че обжалваното решение е правилно  и законосъобразно. Съдът правилно бил разгледал правопораждащите факти. Правилно бил преценил, че не е налице тъждественост на обектите предмет на договора за наем от една страна между жалбоподателя и въззиваемия, а от друга страна между въззиваемия и общ. Приморско. От друга страна посочва, че е спорен въпросът дали дружеството ищец е могло да формира умисъл за измама. Посочва, че по делото не е доказано, че от поведението на въззиваемия за въззивника са последвали неблагоприятни последици – да е бил санкциониран или обектът му да е бил затворен. Счита , че жалбоподателят не е доказал и твърдението си, че е заплатил първоначално сумата от 11 000 лв. Страната заявява, че няма доказателствени искания и че моли да се потвърди решението на районен съд. Не е направено искане за присъждане на разноски.

В съдебно заседание въззивната страна се представлява от представител по пълномощие адв. Д., която поддържа въззивната жалба , моли тя да бъде уважена , претендира разноски.

Въззиваемата страна в съдебно заседание се представлява от законния си представител – управител Т.Р.Т., същият моли да се потвърди първоинстанционното решение. 

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 22.12.2014г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 05.01.2015 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

На първо място следва да се отговори на въпроса налице ли е измама от страна на въззиваемото дружество при сключване на договор за наем с въззивника. Съгласно разпоредбата на чл. 29 ал. 1 от ЗЗД измамата е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение. При измама невярната представа не се отнася до съдържанието на сключения договор, а за това, че едната страна е била подведена от другата да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. При измамата страната съзнава напълно какво е съдържанието на договора, но тя действа под влияние на невярна представа, че последиците на така сключения договор няма да настъпят или ще настъпят други последици. Това в конкретния случай би означавало въззивникът да не очаква да настъпят последиците на сключения между него и въззиваемата страна договор за наем или да очаква, че ще настъпят други последици. В този смисъл няма наведени никакви твърдения от въззивната страна. Следва да се отбележи, че невярна представа може да възбужда само физическо лице, но не и юридическо лице, каквото е в случая въззиваемото дружество. С оглед на това съдът счита, че на са налице основания за унищожаване на сключения между страните договор за наем.

В разпоредбата на чл. 228 от ЗЗД е посочено, че с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят да му плати определена цена. За да може едно лице да отдава една вещ под наем в теорията и практиката е прието, че то не е задължително да е собственик на тази вещ, достатъчно е то да може да извършва действия на управление на вещта. За да проведе договорът за наем действие е необходимо наемодателят да е осигурил безпрепятственото ползване на отдадената под наем вещ. В настоящия случай се твърди от въззивника, че той е прекратил изпълнението на договора, тъй като е бил възпрепятстван да ползва наетата вещ поради обстоятелството, че служител на Община Приморско му е казал в устен разговор, че наемодателят му не е имал право да отдава наетия обект под наем и че ако продължи да ползва обекта ще бъде санкциониран.  Тези твърдения на страната са останали напълно недоказани и неподкрепени с никакви доказателства. Въззивникът не е ангажирал нито писмени доказателства, от които да се установи евентуално извършената проверка от служители на Община Приморско в периода за който той твърди, че е бил предупреден да не ползва обекта, нито свидетелски показания, от които да могат да се установят твърдените от него факти. По цялото дело няма нито едно доказателство в тази насока.

От друга страна съдът счита, че договорите за наем сключени между въззивника и въззиваемата страна и между въззиваемата страна и Община Приморско не касаят един и същ обект. В договора за наем между страните се посочва, че под наем се отдава павилион от 140 кв.м в гр.Китен, изграден върху недвижим имот с площ 148 кв.м представляващ част от имот № 37023.501.53.1 и 53.2, а в договора за наем между „Примотурс“ ЕОО Д и Община Приморско се отдава под наем недвижим имот с площ 148 кв.м представляващ част от имот № 37023.501.53.1 и 53.2.

Като взе предвид гореизложеното съдът намира, че не са налице доказателства, от които да се установи неизпълнение на сключения между страните договор за наем от страна на наемодателя, като не се установи той да не е осигурил безпрепятственото ползване на отдадения под наем обект.

По делото е безспорно установено, че въззивникът е получил от въззиваемата страна ползването на наетия павилион. Този факт се признава от въззивника и се подкрепя от останалите доказателства по делото. В страни от правния спор стои въпросът кой и кога точно е изградил процесния павилион. Въпросът е, че към момента на сключване на договора за наем същият е бил изграден и въззивникът е започнал да го експлоатира.

След като се установи, че не е било налице неизпълнение на договорните задължения на наемодателя, следва да се разгледа въпросът дали неговите претенции за заплащане на наемна цена са основателни или не. Съдът счита твърденията на въззивника за това, че с факта на подписване на договора за наем, в който е отразено заплащане на наемна цена в размер на 50% е налице доказателство, че в този размер наемната цена е била действително платена, са неоснователни. Действително в самия договор за наем на павилион от 25.06.2010 г. в чл. 6 ал. 1 е записано, че наемателят заплаща наемната цена 50% от посочената сума, при сключване на договора, а останалите 50% за първата година до 31.07.2010 г. Тълкувайки този текст следва изводът, че страната наемател се е задължила към момента на сключване на договора да плати половината от наемната цена за първата година, но в никакъв случай от този текст не може да се направи извода, че към момента на подписване на договора наемната цена вече е била платена. Необходимо е страната да представи писмени доказателства в тази насока, което тя не е извършила. По отношение на втората половина от наемната цена в размер на 11 000 лева в отговора си на исковата молба ответникът – въззивник в настоящото производство, е признал, че не е заплащал такава.

С оглед гореизложеното следва да се приеме за основателна исковата претенция на“ Примотурс“ ЕООД за приемане за установено, че ЕТ „Михри – МХ 90 М.Х.“ му дължи сумата от 22 000 лв. по договор за наем от 25.06.2010г. Тази сума се дължи ведно със законната лихва считано от25.10.2010 г., когато е била депозирана исковата молба. Основателни са претенциите на въззиваемата страна за присъждане на лихва за забава върху главницата от 22 000 лева /върху 11 000 лева за периода от 26.06.2010г. до 22.10.2010г. и върху 11 000 лева за периода от 01.0.08.2010 г. до 22.10.2010г./ в общ размер на 624,76лв.

Съдът намира оплакването на въззивника за неправилно определена държавна такса в размер на 880,00лв., за насрещен иск с правно основание чл. 29 от ЗЗД, за неоснователно.  В чл. 69 ал. 1 т. 4 от ГПК е посочено, че по искане за унищожаване на договор размера на цената на иска е стойността на договора. В конкретния случай цената на договора за една наемна година е в размер на 22 000 лв., а за целия наемен период е 110 000лв. Съдът счита, че следва да вземе предвид и разпоредбата на чл. 69 ал.1 т. 5 от ГПК съобразно която размерът на цената на иска по искове за съществуване или прекратяване на договор за наем се определя от наема за една година, който размер е 22 000 лв. Предвид на това държавната такса е в размер на 880.00 лв. така както правилно е определил първоинстанционния съд.

Въззиваемата страна не е направила искания за присъждане на деловодни разноски за въззивна инстанция, поради което, макар и да са отхвърля въззивната жалба разноски не следва да се присъдят.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1020/08.12.2014 г. по гр.д. №5754/2014 г. по описа на Сливенски районен съд като правилно и законосъобразно.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на Република България.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.