Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  87

гр. Сливен, 08.04.2015 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осми април през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                    МАРИЯ БЛЕЦОВА                                                                                                                                            

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 153  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 40/22.01.2015г. по гр.д. № 2257/14г. на СлРС., с което е признато за установено между страните, че „МЦД 02“ ЕООД, с. Самуилово, община Сливен дължи на ЕТ „ДИК – Д.К.“*** сумата 3 954, 75 лв., представляваща главница по фактура № 1424/20.01.2010г. и фактура № 1429/28.02.2010г., заедно със законовата лихва от 28.03.2014г., мораторна лихва в размер на 1 687, 67 лв., начислена за периода от 21.01.10г. до 28.03.14г. и разноски в заповедното производство в размер на 112, 85 лв., за които суми е издадена заповед по ч.гр.д. № 1633/2014г. на СлРС, исковете са отхвърлени над посочените суми до пълните претендирани размери като неоснователни и са присъдени съразмерно разноски на страните по исковото производство.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично цитираното решение  - само в уважителната му част. Въззивникът твърди, че в нея то е неправилно и постановено в противоречие с материалноправните разпоредби и събраните доказателства. Счита, че неправилно съдът е приел, че дължи сумата 3 954, 75 лв. по двете фактури - №№ 1424 и 1429, тъй като задълженията по тях са напълно погасени с банкови преводи и в брой. Заявява, че представеният РКО от 27.01.2010г. удостоверява плащане на сумата 5 000 лв. на представител на ищеца и това е отразено в счетоводните книги на дружеството.  Също така въззивникът се позовава на заключенията на СИЕ, съгласно които са констатирани извършените плащания, включително и това по цитирания РКО. Твърди, че обстоятелството, че подписът за получил сумата, не е положен от физическото лице Д.К., не съставлява относимо доказателство към делото, тъй като отношенията между страните са търговски. Поради това подписът може да е положен от съпругата на търговеца, на негов работник, представител, шофьор и съгласно чл. 301 от ТЗ, когато едно лице действа от името на търговеца без представителна власт, се счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се е противопоставил веднага след узнаването. Ищецът не се е противопоставил, но и в продължение на 4 години не е потърсил вземането си. Също така въззивникът твърди, че съгласно чл. 22 от ЗСч търговците са длъжни да извършват при процедурата на годишно приключване инвентаризация на пасивите и активите си, в това число и на вземанията и задълженията си, като за непогасените такива следва да си разменят надлежно заведени в деловодствата им писмени уведомления. Неподаването на такива от страна на ищеца за тези 4 години доказвало, че такива неуредени разчети спрямо ответното дружество няма. На последно място подкрепя тезата си с това, че извършеното плащане на ищеца с РКО от 27.01.10г. е осчетоводено от ответника още през 2010г., което изключвало вероятността да е налице задължение към ищеца поради задължението по чл. 22 от ЗСч. Въззивникът заявява и, че претенциите за мораторни лихви по двете фактури също е неоснователна и недоказана, понеже всички главници са своевременно изплатени. Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени решението в уважителната част и да постанови ново, с което да отхвърли като неоснователни и недоказани предявените искове и за тези суми. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него заявява, че въззивната жалба е неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Развива подробни съображения, с които последователно оборва всички наведени с жалбата оплаквания на въззивника. Моли атакуваната уважителна част на решението на СлРС да бъде потвърдена. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да отмени решението в обжалваната част като отхвърли исковете и за тези суми, не прави процесуални искания.

В с.з. въззиваемият търговец, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа съображенията, изложени в отговора и моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение в атакуваната уважителна част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решение е и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Също така въззивният съд споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно неоснователни.

Атакуваното решение е процесуално и материално законосъобразно. Решаващият съд е провел съдебното дирене при стриктно спазване на процесуалните правила. При субсумиране на установените по делото факти към приложимите правни норми не е допуснал нарушения.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и неговите размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

 В случая предмет на тази заповед, съответно – на предявените установителни искове, са сумата 4 532, 68 лв., представляваща част от главница по фактура № 1424/20.01.2010г., заедно с лихва за забава от 25.03.14г. до окончателното изплащане, 1 946 лв., представляваща мораторна лихва върху нея за периода 21.01.2010г. – 25.03.2014г., 1 007, 51 лв., представляваща неизплатено задължение по фактура № 1429/28.02.2010г., заедно с лихва за забава от 25.03.14г. до окончателното изплащане, 421, 35 лв., представляваща мораторна лихва върху нея за периода 29.02.2010г. – 25.03.2014г. и 809 лв. разноски по заповедното производство по ч.гр.д. № 1633/14г. на СлРС.

Върху ищеца лежи тежестта на доказване на релевантните положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.

Паричното вземане, претендирано от ищеца, произтича от търговски договори за продажба на родово определени движими вещи – течни горива. По начало този договор е неформален и за валидността му не се изисква писмена форма, доказването му може да се осъществи с всякакви годни и допустими доказателствени средства.

С оглед събраните доказателства и при липса на възражения в тази насока, съдът счита че е несъмнено сключването между страните в устна форма на два договора за покупко продажба на движими вещи – течни горива, описани в представените от ищеца фактури.

Недискутируемо е, че и двете страни са търговци и в предмета на дейност и на двамата влиза търговия с движими вещи, включително процесните, договорите са свързани с упражняваното от тях занятие, имат за предмет дейност по чл. 1 ал. 1 от ТЗ и не представляват вещи за лично потребление. Съгласно разпоредбата на чл. 286 ал. 1 от ТЗ, това дефинира търговската сделка. Поради това е явно, че процесните взаимоотношения между страните следва да се регулират от разпоредбите на ТЗ, уреждащи тези правоотношения - чл. 318 и сл. от ТЗ, във връзка с чл. 286, 290 и сл. от ТЗ, като субсидиарно приложение намират и общите и специални разпоредби на гражданското законодателство – чл. 200 и сл. от ЗЗД, чл. 79 и сл. от ЗЗД и други.

Между страните не се спори относно факта на предаване на горивото, описано във фактурите, както и по въпроса за общия размер на задължението за заплащане на продажна цена – 8 812, 51 лв.

Обект на спорните взаимоотношения е размерът на погасяването на паричното задължение на ответника чрез плащане – той твърди, че това е сторил изцяло, а ищецът възразява, като твърди, че е налице само частично плащане.

За погасяването на част от задължението по фактура № 1424/20.01.2010г. в размер на 4 857, 76 лв., като плащането е станало по банков път чрез вносна бележка, са събрани категорични и еднозначни доказателства и по този въпрос няма противоречие в позициите на страните.

Точката на противопоставяне между тях е за останалата сума – общо 3 954, 75 лв., от която 2 947, 24 лв. остатък по фактура № 1424/20.01.2010г. и цялата сума от 1 007, 51 лв. по фактура № 1429/28.02.2010г.

Ответният търговец поставя в основата на отбранителната си теза твърдението, че и тази част от паричното задължение е погасена чрез плащане и в негова подкрепа представя РКО № 120 от 27.01.2010г. за сумата 5 000 лв.

От счетоводна гледна точка този РКО, понеже не приобретава изискуемите по ЗСч реквизити в съдържанието си, не може да удостовери надлежно плащане между търговците, още повече, че към него няма прикрепен касов бон, съгласно ЗДДС, с който се доказват сделката и данъчното задължение, нито пък има каквито и да било данни, които да свързват евентуалното плащане чрез ордера със задължението по някоя от процесните фактури – като се подчертае, че към тази дата /27.01.2010г./ втората фактура от м. 02.2010г. още не е била съставена. Също така този РКО е осчетоводен само в счетоводството на ответното дружество, в това на ищцовия ЕТ няма осчетоводен ПКО за тази сума.

От гледна точка на гражданския процес, въз основа на правната си характеристика, документът би могъл да се разглежда като разписка и чрез нея също би могло да се установи изпълнение на облигационното задължение.

Истинността на този писмен частен документ обаче, е оспорена както по отношение на автентичността, така и по отношение на верността на съдържението от страна на ищеца, чийто подпис документът привидно носи.

В правната теория по начало е застъпено становището, че тъй като материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи не е обвързваща съда, то той я преценява с оглед на всички събрани доказателства и по вътрешно убеждение. Въпреки това, при наличието на разноречива съдебна практика, районният съд е приел, че следва да открие производство по реда на чл. 193 ал. 2 от ГПК, в резултат на което е установено без съмнение, че подписът за „получател“ не е положен от номинираното като такъв лице – Д.К. – едноличният търговец-ищец.

Така документът, с който ответникът се домогва да докаже плащане, е подписан единствено от лицето, за което се твърди, че е платило сумата. Поради това РКО от 27.01.2010г. не се ползва с никаква доказателствена сила и не може да се противопостави на ищеца, той представлява само извънсъдебно писмено твърдение на ответника, който е заинтересуван от наличието на заявения факт. За да се ползва с материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ, следва издателят му да удостоверява неизгодни за себе си факти. Само тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. В случая ответният търговец-издател удостоверява единствено изгоден за себе си факт – плащане на сумата 5 000 лв. на посоченото в документа лице, чийто подпис не е автентичен. Поради това съдът счита, че този РКО не е годен да послужи като документ, удостоверяващ валидно плащане.

Несъстоятелни са доводите на въззивника ответник, че подписът за „получил сумата“ може да принадлежи на съпругата на ЕТ или на негов работник, шофьор или друг негов представител. На първо място в РКО няма посочване на име на трето лице, като автор на този подпис. На следващо място това са само предположения, които не могат да послужат за основа при формиране на правните изводи, освен това твърдения в тази насока не са били своевременно въвеждани в процеса – при откриване процедурата по оспорване истинността на документа в първоинстанционното производство. Ответникът е пропуснал срока за подаване на отговор, а в първото с.з. не е навеждал такива аргументи. По тази причина не може да се сподели и виждането на въззивника, че търговецът е потвърдил действията, извършени от негово име от лице без представителна власт, тъй като не се е противопоставил веднага след узнаването им, доколкото, както се посочи вече – РКО не носи нито неговия подпис, нито на лице, обозначило се като негов представител, и в неговото счетоводство няма осчетоводяване на този документ или на насрещен ПКО. Този извод не търпи промяна от това, че други РКО, касаещи други плащания, били подписвани от лица, различни от ищеца, тъй като тези правоотношения не са предмет на разглеждане в рамките на този спор. Не издържат критика и оплакванията за нарушение на разпоредбата на чл. 22 от ЗСч – обстоятелството дали ищецът е или не е извършвал инвентаризация на пасивите си при годишните приключвания и дали е или не е изплащал уведомления за непогасеното си вземане на ответника, не рефлектира върху облигационното отношение между двамата и не може да освободи купувача от задължението за плащане на продажната цена.

В обобщение – след като се установява непререкаемо, че ответникът не е изпълнил изцяло главното си договорно задължение, за ищеца е възникнало притезание за неплатената част от стойността на продаденото гориво. Тъй като ответникът не е противопоставил други правопрепятстващи, правопогасяващи или правоизключващи възражения, вземането в общ размер на 3 954, 75 лв. по двете фактури № 1424/20.01.2010г. и № 1429/28.02.2010г. съществува и положителните установителни главни искове се явяват основателни и доказани в този размер, за който следва да бъдат уважени. Над него, до пълния претендиран размер от 5 540, 19 лв. следва да се отхвърлят като неоснователни.

Също така, тъй като при паричните задължения не съществува пълно неизпълнение, а само забавено изпълнение, са основателни и акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Такава се дължи, съгласно разпоредбата на чл. 327 ал. 1 от ТЗ, от датата, следваща датата на издаванена всяка от фактурите. До завеждането на заявлението по чл. 410 от ГПК дължимото общо обезщетение за забава /изчислено от падежа на всяко от двете главни задължения/ е в размер общо на 1 687, 67 лв., за която сума са основателни установителните акцесорни искове и следва да се уважат. До пълния си размер от 2 367, 35 лв. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Основателно е и искането за признаване дължимостта на обезщетение за забава върху главното задължение от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 28.03.2014г., до окончателното изплащане и то също следва да се уважи, както и искането за признаване дължимостта на разноските по заповедното производство съразмерно на признатите парични задължения.

След като правните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение се явява правилно и законосъобразно в атакуваната уважителна част и следва да се потвърди в нея.

В отхвърлителната част актът на СлРС не е обжалван и в нея той е влязъл в сила.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на 650 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 40/22.01.2015г. по гр.д. № 2257/14г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 ОСЪЖДА „МЦД 02“ ЕООД, с. Самуилово, община Сливен да заплати на ЕТ „ДИК – Д.К.“*** направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 650 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: