Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 15.04.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на петнадесети април през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                        СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 169 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против решение № 26/13.01.2015г. по гр.д. № 2712/2014г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Д.С.Е., ЕГН **********,*** и съдебен адресат- адв.С. *** срещу „БТК Комерс", Булстат 8316421810613, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Ц. ш.“ № *, със съдебен адресат- адв.Н. от САК, последния с адрес на кантората - С., ул.Ж. Ш.“ №*, ет.*, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 3 от КТ, последния във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно уволнението, извършено със Заповед № 155 от 10.04.2014 г., издадена от управителя на „БТК Комерс" З.С., и неговата отмяна; за поправка на вписаното в трудовата книжка основание за прекратяване на трудовото правоотношение, като бъде вписано основание за това разпоредбата на чл. 331 от КТ и за заплащане на парично обезщетение за шестте месеца, следващи уволнението, през които не е полагал труд по трудово правоотношение, а именно: за периода от 11.04.2014 г. до 11.10.2014 г., общо в размер на 7 358,53 лв. и е отказано присъждане на разноски по делото.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство, който твърди, че то е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Счита, че решението е постановено при нарушение на процесуалните правила, в несъответствие с материалния закон и е необосновано. При постановяване на решението си PC Сливен не е обсъдил по отделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и го е лишил от възможността да представи гласни доказателства, че подобно отношение и отстраняване от работа не е прецедент, а практика от страна на работодателя. Съдът е дал предимство на ответника и е нарушил принципа за равнопоставеност на страните. Въззивникът твърди още, че до прекратяване на трудовите взаимоотношения се е стигнало поради причини и обстоятелства, които ще изложи по-долу, а не поради сключването на договор за управление и по преценка на управителя Сурлеков. Неправилно съдът е възприел и е обсъдил само и единствено твърденията на представителя на работодателя, а е игнорирал тези на ищеца. До издаването на заповедта за прекратяване по чл. 328, ал. 2 от КТ работодателят е прибегнал като крайна мярка, едва след като не е успял да принуди ищеца да напусне доброволно работа, със или без някакво уговорено възнаграждение за това, след като той се е върнал от отпуск за отглеждане на дете. Като причина за прекратяване на трудовия договор в заповедта е посочено, че съгласно Договор за управление между „БТК Комерс" и лицето Златозар Кръстев Сурлеков, последният в качеството на управител прекратява трудовото правоотношение, тъй като заеманата от ищеца длъжност попадала в „Ръководството на предприятието" по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, считано от деня следващ връчването на цитираната заповед. Въззивникът заявява още, че на 28.09.2013 г. е излязъл в отпуск за отглеждане на дете, след навършване на 6 месеца на първото му дете. По това време съпругата му имала тежка бременност с близнаци и едновременно с това се грижела и за по-голямото дете. Близнаците се родили на 29.01.2014 г. в седмия месец и двамата в увредено състояние, което наложило да престоят в кувьози в болнично заведение в гр. Стара Загора, заедно с майката 20 дни, през което време състоянието им постепенно се подобрило. През това време за по-голямото дете, което е било на 10 месеца, се грижел единствено въззивникът, както и за всичко необходимо на съпругата му и новородените им близнаци. Това е била личната семейна причината, която наложила той да излезе в отпуск за отглеждане на дете.  Прекият ръководител на въззивника във фирмата - регионалният мениджър и неговият по-горестоящ - зонален мениджър, се опитвали да го убедят да не излиза в отпуск за отглеждане на дете, въпреки, че му се полага съгласно разпоредбите на КТ и това е била единствената възможност да помогне на семейството си в конкретната житейска ситуация. Една седмица преди да изтече отпускът му, РМ се свързал с него по телефона и му предложил да излязат на кафе, за да обсъдят какви са плановете му за работния процес, но по-късно му се обадил, че трябва да отиде до централния офис в гр. София на 07.04.2014 г. и да се срещне със старши мениджър и със служител от „Човешки ресурси". Въззивникът разбрал, че се опитват да го освободят от работа, тъй като имал дълъг стаж във Виваком и бил виждал и чувал много подобни случаи през годините. Във фирмата било публична тайна, че всички служителки, които забременяват и излязат в майчинство си имат проблеми с преките си ръководители, а по-късно бивали отстранявани и от работа. Като служител на компанията в продължение на шест години въззивникът знаел за много подобни случаи на притискане за „доброволно напускане" и принуждаване, чрез психически тормоз и всевъзможни мерки. Счита, че причината да търсят начин да го отстранят от работа е именно тази, че е излязъл в отпуск за отглеждане на дете, което е неморално. На срещата, предварително му били подготвени два варианта на заповеди за освобождаване от работа: единият - да си подаде доброволно молба за напускане по взаимно съгласие на страните, а другият - с обезщетение една работна заплата. Заявили му, че понеже не бил полезен вече на фирмата трябвало да се оттегли. Той отказал и бил заплашен с дисциплинарно уволнение.

 Въззивникът твърди още, че през годините в които е работил, не е допускал никакви нарушения, не са му налагани никакви наказания, не е предупреждаван, винаги е работил в интерес на компанията, за повишаване на нейния авторитет и популярност сред клиентите, привличане на нови клиенти и стриктно изпълняване на поставените му задачи и цели, изцяло в интерес на работодателя си. Освен това, във връзка с изпълнение на служебните си задължения и постигнати резултати в работата си, при решение за откриване на нов магазин в гр. Котел, обл. Сливен през 2013 г., бил изпратен да обучава персонал и разработва новооткрития магазин. Заявява, че атакуваната заповед, с която е прекратен трудовият му договор е последен вариант за отстраняване, поради несъгласието му и противопоставянето му да напусне,  без конкретна причина и повод, а единствено заради това, че е използвал полагащият му се отпуск за отглеждане на дете, на основание чл. 328, ал. 2 във връзка с чл. 326, ал. 2 от КТ. Твърди, че заповедта е незаконосъобразна и понеже, видно от длъжностната му характеристика той е бил подчинен и методически, и административно на непосредствено по-горестоящият от него в структурно отношение регионален мениджър. Заеманата от въззивника длъжност съответства на даденото в §1, т. 5 от ДР на КТ, а именно „длъжностно лице".  Той е изпълнявал функциите на служител, натоварен с отговорността да администрира магазина и реално е осъществявал само административна дейност в същия. При тълкуване на задълженията му по длъжностната характеристика по безсъмнен начин се доказва, че така гръмко звучащата длъжност „управител на магазин", реално е натоварена единствено с отговорността да администрира магазина и реално осъществява само административна дейност и контрол, а за всички свои действия въззивникът се отчита на прекия си административен и методически ръководител - регионалния мениджър. „Ръководство на предприятието" по смисъла на §1, т.З от ДР на КТ предполага и предпоставя ръководство на някакви бизнес процеси в дружеството, каквито в случая несъмнено не са налице.

Освен това въззивникът счита, че действията на ответника са в противоречие със социалната политика за стимулиране на раждаемостта и отглеждането на деца, които уж се ползват със специална закрила от държавата и обществото. По време на отпуска си по бащинство бащата би следвало да се ползва със специалната закрила от КТ, като всяка майка. Заявява и, че ако не се е справял с работата си, нямало е да бъде издигнат от „сътрудник продажби" до „управител на магазин". Съвсем съвестно и отговорно си е изпълнявал служебните задължения и уволнението му е неоснователно, незаконосъобразно и противоречи на всички законови и морални норми.

Предвид всичко това моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и постанови ново, с което уважи всички предявени от него искове. Няма претенция за разноски.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Развива подробни съображения по повод наведените оплаквания, детайлно се аргументира по всяко от тях, като заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, постановено при вярна фактическа обстановка и правилно приложение на материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено. Няма претенция за разноски. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, намира първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и уважи исковете му. Претендира разноски.

В с.з., за въззиваемия, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като изцяло неоснователна, поддържа отговора си с всички изложени в него съображения,  моли съда да потвърди изцяло атакувания акт като правилен и законосъобразен. Представя писмена защита, в която преповтаря в детайли аргументацията си.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този въззивен състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният съд споделя и правните изводи на районния съд

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

Оплакването, свързано с несъбиране на гласни доказателства, ангажирани от ищеца, е напълно неоснователно. В исковата молба е направено общо, неопределено по субекти и предмет доказателствено искане. Ищецът е поискал да бъдат допуснати до разпит свидетели, чиито имена и адреси не е посочил, без да е посочил и конкретните факти, за чието установяване иска събиране на устните доказателствени средства. При липсата на изискванията на чл. 156 ал. 2 от ГПК, искането не е уважено.

Настоящият въззивен състав намира и че няма нарушения на материалноправните норми, приложими към настоящия случай.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 3 и т. 4 от КТ – за признаване на уволнение за незаконно и неговата отмяна, за заплащане на обезщетение за времето, през което служителят е останал без работа вследствие на незаконното уволнение и за поправка на вписаното в трудовата книжка основание за уволнение.

Въззивният съд намира, че хронологията на фактите е правилно изяснена и по нея разногласие между страните няма.

Уволнението на ищеца е по чл. 328 ал. 2 от КТ, при което основанието за него е безвиновно и обективно – самото сключване на договор за управление на предприятието.  То не е свързано нито с личността на лицето, на което е възложено управлението, нито с качествата и способностите на уволняваното лице. В случая ответникът попада в кръга на работодатели, които са овластени да използват уволнителното основание по чл. 328 ал. 2 от КТ.

На съдебен контрол за законосъобразност при уволнение на това основание подлежи единствено наличието на фактическия състав на правната норма, обхващащ:  заемане на ръководна длъжност от служителя, сключване на договор за управление с новоизбрания управител на предприятието на работодателя и упражняване правото на уволнение от същия в рамките на 9 месеца след започване на изпълнението по договора за управление. Преценката за упражняване на основанието не подлежи на контрол, тъй като е предоставена на волята на работодателя.

По първата предпоставка, с чието наличие се свързва правото на уволнение на това основание – адресатът да е „служител от ръководството на предприятието“ – страните имат различно виждане. Въззивникът счита, че неговата длъжност не попада в дефиницията, дадена от пар. 1 т. 3 на ДР на КТ, тоест – само на това основание уволнението му е незаконосъобразно. Въззиваемият защитава противоположната теза.

Настоящият въззивен състав намира, че доводите на ищеца не се подкрепят от данните в длъжностната характеристика за заеманата от него длъжност.

Съгласно легалното определение на понятието "ръководство на предприятието", дадено в § 1, т. З ДР на КТ, в ръководството на предприятието се включват освен ръководителят и неговите заместници, също и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес. В устойчивата съдебна практика и в правната теория се приема, че „други лица“ по смисъла на изброяването са ръководителите на цехове, филиали, лаборатории, отдели и други обособени звена. Също така се приема, че характерът на длъжността като ръководна се определя от длъжностната характеристика, а не само от номинирането й като ръководна по Единния класификатор на длъжностите.

Въпросът дали дадена длъжност е включена в ръководството на предприятието не е правен, а фактически въпрос и се решава във всеки конкретен случай, като следва да се съобрази съдържанието на трудовата функция съгласно длъжностната характеристика, мястото на длъжността в йерархията на длъжности в предприятието и дали от изпълняваната работа пряко зависи дейността на предприятието.

Видно от приложената длъжностна характеристика на ищеца, заемал длъжността „Управител“ на магазин в гр. Сливен, ул. „Александър Стамболийски“, задълженията му включват да „управлява,  контролира и стимулира продажбите на продуктите и услугите в поверения му магазин“, да „управлява и контролира дейността на персонала, зает в поверения му магазин“, да „отговаря за маркетинговото представяне на магазина“, да „изготвя и обобщава справки, отчети, свързани с персонала, продажбите и материалните ресурси в магазина“, да „отговаря за правилното водене и отчитане на поверенитефинансови и материални активи“ и да „осъществява контакт с клиентите в магазина и извън него, да съдейства за разрешаване на проблеми и оплаквания“.

Всичко това показва, че в правомощията му се включва това да организира и планира трудовия процес, да разпределя задачите между подчинените работници и служители, да отчита и контролира тяхното изпълнение – тоест изпълва изцяло понятието за ръководна длъжност. Освен това, съгласно органограмата на дружеството, длъжността му е подчинена освен на директора, само на старши мениджъра и регионалния мениджър, а в негова субординация са помощник управителите и сътрудниците продажби. Така описаният вертикален принцип също дава възможност да се приеме, че ищецът има ръководни функции.

Поради това според въззивния съд първият елемент на фактическия състав на чл. 328 ал. 2 от КТ е налице.

Налице е и второто условие – сключване на договор за управление на предприятието. Това обстоятелство не е спорно между страните – еднозначно е установено по делото, че на 01.04.2014г. с новоизбрания управител е сключен Договор за управление № 34603 на ответния работодател - „БТК Комерс“, гр. София /представляващ поделение на „БТК“ ЕАД със самостоятелни работодателски права, създаден със Заповед № РД-08-723 от 10.06.2009г. на изп.директор/. Договорът е влязъл в сила от момента на подписването му, съгласно чл. 12 от него и новоизбраният управител е започнал изпълнението на възложеното му управление. С договора са определени и задачите, възложени на управителя за изпълнение.

С цитираната заповед на управителя е предоставена и пълна работодателска власт от името на БТК „Комерс“. В практиката е възприето, че не е необходимо вписването на новия управител в ТР да е осъществено, тъй като в отношенията с работниците и служителите важен е фактът на сключване на договора за управление, когато възниква представителната власт на управителя спрямо тях. Въпреки това, са представени писмени доказателства, че преди датата на уволнението на ищеца управителят е бил и надлежно вписан в съответния регистър.

Осъществена е и третата предпоставка, разписана в правната норма, на която се позовава работодателят. Безспорно е, че правомощието си по чл. 328 ал. 2 от КТ той е упражнил на 10.04.14г. – в  рамките на законовия преклузивен 9 месечен срок, започнал да тече от 01.04.14г.

Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Следва да се посочи, че това е правнорелевантният момент, към който трябва да се преценява законността на изявлението – тоест – да се извърши проверка съществувало ли е потестативното право на работодателя и надлежно ли е упражнено то.

Така, в случая, доколкото работодателят има право да прекрати трудовия договор с предизвестие, съгласно чл. 326 ал. 2 от КТ, а той е избрал да не стори това, като понесе санкцията по чл. 220 ал. 1 от КТ, но въпреки това актът му носи наименованието „Предизвестие“, то под „заповед за уволнение“ следва да се разбира писменото изявление по смисъла на чл. 335 от КТ за  прекратяване на трудовото правоотношение – връченото на 10.04.14г. при условията на отказ, писмено предизвестие на ищеца. Това е така, понеже трудовото правоотношение може да бъде прекратено законно от работодателя и с писмено предизвестие без издаване на изрична заповед. Разпоредбата на чл. 335 ал. 2 от КТ определя момента, в който настъпват последиците от упражненото право за прекратяване на трудовия договор с предизвестие. Непротиворечиви са правната доктрина и практика, че в случаите, когато трудовото правоотношение се прекратява едностранно с предизвестие, уволнението настъпва след изтичане на срока на предизвестието, без връчване на нарочна заповед, тоест – предизвестието е крайният акт, с който завършва дейността по уволнението, а заповедта не е конститутивен елемент. Поради това и в случая, назованият от работодателя акт  „предизвестие“, с което обаче се отказва предизвестителният срок, има характер на  уволнителна заповед.

Следователно с връчването му на ищеца ответникът-работодател е упражнил правото си на уволнение и при липсата на даден срок, ефектът на прекратяване на трудовото правоотношение е настъпил незабавно.

Това е и правнозначимият момент, и е видно, че към него са били налице в кумулативна даденост всички законови условия за извършване на уволнението на основание чл. 328 ал. 2 от КТ.

Това прави уволнението законно и изключва правно основание за неговата отмяна.

Всички останали оплаквания, инвокирани с въззивната жалба, касаещи здравословното състояние на ищеца и на съпругата му, битовите им проблеми, личните взаимоотношения на ищеца с други колеги, евентуалните разговори за доброволно напускане, качествата на ищеца като служител, социалната политика на РБ и т.н., са напълно неотносими към законността на уволнението. Както вече се подчерта по-горе – регламентираният способ за прекратяване на трудовото правоотношение е безвиновен и не е обусловен от преценка за начина на изпълнение на трудовите задължения, нито от други фактори, както от страна на работодателя, така и от страна на съда.

Разпоредбата на чл. 328 ал. 2 от КТ е със специфично предназначение, извън общите хипотези на уволнението, и имплементираната идея е да се даде възможност на управителя да си подбере свой екип от сътрудници, с помощта на които да изпълни възложените с договора за управление  задачи, за което той трябва да разполага с правен инструмент за освобождаване от служителите от стария ръководен персонал. Управителят суверенно формира екипа си, решението му  да уволни част от заварения екип е безусловно и не е нужно той да го обосновава. Като противовес на сравнително широкия, необвързан с качествени критерии, кръг от лица, спрямо които може да се упражни това право, законодателят е ограничил, чрез въвеждане на строги квалификационни белези, субектите в чиято дискресия се предоставя то и го е затворил във времево отношение.

Ето защо, след като по начало  вътрешната мотивация не е въздигната като условие за законосъобразност на уволнението, то какви са били конкретните съображения в настоящия случай, и дали движещите причини, ръководили решението на управителя, имат субективен или личен аспект, е безразлично в съдебния процес по обжалване на уволнението.

Само убеждението на въззивника-ищец, че тази норма е несправедлива и дискриминационна, не е достатъчно да  се изключи приложението й и съдът не може своеволно да разширява пределите на правораздавателната си власт при проверката на законосъобразността на уволнението.

Въз основа на всички изложени дотук съображения, този въззивен състав счита, че първият главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Обусловените от него искове по чл. 344 ал. 1 т. 3 и т. 4 от КТ – за заплащане на обезщетение за времето, през което служителят е останал без работа вследствие на незаконно уволнение и за поправка на вписаното в трудовата книжка основание за уволнение, също се явяват основателни и също следва да бъдат отхвърлени.

Така след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени, въззиваемият не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 26/13.01.2015г. по гр.д. № 2712/2014г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.