Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е 

 

гр.Сливен, 08.07.2015г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

          СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание, проведено на осми юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОСЛАВА КОСТОВА

 

при участието на секретаря М.Т.,

като разгледа докладваното от съдията КОСТОВА гр.д. № 174 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:

 Предявена е искова молба от И.И.С. против Прокуратура на РБ, в която се твърди, че по отношение на ищеца е водено ДП пор. № 1160/99 г., приключило с обвинителен акт, в който на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 346, ал.1, вр. ал.2, т.1,  предл.1, ал.5, предл. последно, вр. чл. 20, ал.2 от НК за това, че на 19.09.1999 г. в гр. Ямбол, в съучастие с Н.Д.К., като съизвършители, противозаконно е отнел чуждо МПС от владението на П.К. без негово съгласие, с намерението да го ползва, като е последвала повреда на превозното средство и са били изменени регистрационните номера на същото, като престъплението е било довършено в с. Градско, общ. Сливен. По внесения обвинителния акт е  било образувано НОХД № 84/2006 г. по описа на РС Сливен, по което е била поставена присъда № 86/31.01.2007 г., отм. с присъда № 4 от 23.09.2009 г. по ВНОХД № 351/2008 г. на СлОС. На ищеца било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор и наказание глоба в размер на 1000 лв. С присъдата е зачетено времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, а именно от 24.09.1999 г. до 11.01.2000 г., както и времето, през което е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, а именно от 11.01.2000 г. до 29.09.2003 г. Присъдата е потвърдена с решение № 82/07.04.2010 г. на ВКС на РБ и влязла в сила на 07.04.2010 г.

Твърди се, че по време на ДП с постановление на разследващия следовател от 24.09.1999 г. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. На 11.01.2000г. мярката за неотклонение е била изменена в „домашен арест”, отменен на 29.09.2003 г. Предвид горното се твърди, че ищецът е бил задържан под стража 3 месеца и 19 дни, а под домашен арест 3 г., 8 м. и 19 дни. Предвид наложеното наказание с присъдата от 3 г. лишаване от свобода, се твърди, че С. незаконосъобразно е бил лишен от свобода 1 година и 8 дни над наложеното му наказание. Посочва се, че съгласно чл. 59, ал.1, т.1, предл. 1 от НК един ден „домашен арест” се зачита за 1 ден „лишаване от свобода”. Предвид горното от съда се иска присъждане на обезщетение в размер на 50 хил.лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в ограничаване правото на свободно придвижване в пространството на ищеца, вследствие на наложените му мерки за процесуална принуда задържане под стража и домашен арест, причинените му неудобства, терзания, страдания от невъзможността да бъде със семейството си през времето на престоя му ареста от 24.09.1999 г. до 11.01.2000 г., както и продължилата прекомерно и извън разумните срокове мярка за неотклонение „домашен арест”, довела до изпитаните от него притеснения, безпокойство, тревоги и неудобство от продължителното ограничаване на свободно му придвижване, както и негативното отразяване върху семейната обстановка. Претендира се и присъждане на мораторна лихва върху стойността на обезщетението, считано от влизане в сила на присъдата № 4/23.09.2009 г. по ВНОХД № 351/2008 г. на СлОС, а именно 07.04.2010 г. до момента на завеждане на настоящата искова молба 26.03.2015 г. в размер на сумата 25 481.98 лв.

Исковата молба е връчена редовно на ответника, който в законоустановения срок е депозирал отговор по нея. В същия се навеждат възражения по допустимостта и основателността на исковата молба. Твърди се, че посочената правна квалификация от ищеца касае отговорността на държавата на вреди в случай на незаконно обвинение  в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. В конкретния случай е налице влязла в сила осъдителна присъда, което обосновава неоснователност на претенцията. Посочва се, че изпълняваната мярка за неотклонение „задържане под стража” е била изменена на 11.01.2000 г. в по-лека такава „домашен арест”, във връзка с влошено здравословно състояние на ищеца С., като самото изменение на мярката също не е основание за ангажиране отговорността на държава по чл. 2 от ЗОДОВ. Твърди се още, че в случая не е налице изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” над определения срок, тъй като мерките за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест” са зачетени при постановяване на Присъдата. Твърди се, че съгласно чл. 59, ал.1, т.1 и 2 от НК времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета МНО „Домашен арест”, се приспада при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” или „пробация”, както следва: един ден задържане се зачита за 1 ден лишаване от свобода, два дни домашен арест се зачита за един ден лишаване от свобода. Прилагайки тази разпоредба ответникът сочи, че със зачитането ищецът е изтърпял общо 711 дни лишаване от свобода, при наложено от съда наказание в размер на 3 г., а именно 1095 дни. С оглед горното се твърди, че претенцията е изцяло неоснователна. Твърди се, че в случая не са налице незаконосъобразни действия или бездействия от страна на Прокуратурата на РБ. МНО „задържане под стража” не е отменена като неправилна, не е нарушен максимално допустимия срок за изпълнение на задържането под стража. Твърди се, че по делото липсват и доказателства за претърпени вреди.

Навежда се възражение за погасяване на претенцията по давност. Посочва, че мерките за процесуална принуда са изпълнявани до 29.09.2003 г., а ИМ е заведена през 2015 г., много след изтичане на 5-годишния давностен срок, визиран в чл. 110 от ЗЗД. Претендира се и прекомерност на обезщетението от 50 000лева, като изключително завишено и несъответстващо на установената съдебна практика.

В с.з. ищецът се представлява от процесуален представител по пълномощие, който моли за пълно уважаване на исковата претенция и присъждане на деловодни разноски. Представя подробни писмени бележки.

В с.з. ответникът се представлява от процесуален представител по закон, който поддържа всички възражения, изложени в отговора и моли исковата молба да бъде оставена без уважение като неоснователна.

От фактическа страна се установява следното :

По отношение на ищеца И.И.С. е водено ДП пор. № 1160/99 г. по описа на ОСС - Сливен, приключило с мнение за предаване на съд. По внесения от РП – Сливен обвинителния акт е  било образувано НОХД № 169/2002г. по описа на РС – Сливен. Постановена е присъда № 915/29.09.2003г., която с Решение от 10.03.2004г. е отменена изцяло и делото върнато за нова разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

Образувано е НОХД № 451/2004г. по описа на РС – Сливен, по което е постановена Присъда № 21 от 19.01.2005г. Същата е отменена изцяло с Решение № 133/23.12.2005г. по ВНД № 145/2005г. на СлОс и делото върнато за ново разглеждане.

Образувано е НОХД № 84/2006г. на СлРС. Постановената по него Присъда № 84/31.01.2007г. е потвърдена изцяло с решение от 15.11.2007г.  по ВНОХД № 367/2007г. на СлОС. Решението е окончателно.

По искане на Главния Прокурор производството по делото е възобновено с Решение № 205/10.07.2008г.г по нак. дело № 181/2008г. на ВКС и делото върнато за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание. Образувано е ВНОХД № 351/2008г. по което е постановена Присъда № 4/23.09.2009г., с която ищеца И.И.С. е бил признат за виновен в това, че за времето 19.09.1999г. – 23.09.1999г. на неизвестно място и в с.Градско, общ. Сливен, в съучастие като съизвършители с Н.Д.К., с цел да набави за себе си и за Н.К. имотна облага, укрил и спомогнал да бъде отчуждена чужда движима вещ – лек автомобил „Мицубиши Паджеро“ с ДКН С 1090 СВ на стойност 27 240 лева, собственост на П.К. от гр. Ямбол, за която вещ знаели, че е предмет на престъпление – кражба, като укривателството е в големи размери – престъпление по чл.215, ал.2, т.1 от Нк вр. чл.20, ал.2 от НК, като на ищеца било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор и наказание глоба в размер на 1000 лв. С присъдата е зачетено времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, а именно от 24.09.1999 г. до 11.01.2000 г., както и времето, през което е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, а именно от 11.01.2000 г. до 29.09.2003 г.

Присъдата е потвърдена с Решение № 82/07.04.2010 г. на ВКС на РБ и влязла в сила на 07.04.2010 г.

По време на ДП с Постановление на разследващия следовател от 24.09.1999 г. спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. На 11.01.2000г. мярката за неотклонение е била изменена в „домашен арест”, отменен на 29.09.2003 г.

От разпитаните в с.з. св. С. С. и св. Н.С. се установява, че ищецът по време на изтърпяване на наложените му мерки за процесуална принуда и по специално по време на „домашен арест“ се е отчуждил от своите приятели, станал е затворен и депресиран, не могъл да участва активно в празниците и училищните прояви на своите деца. Изпитвал е финансови затруднения при издръжка на семейството поради трудности при организиране на работа в домашни условия.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, ценени както поотделно, така и в своята съвкупност. Същите като взаимодопълващи се, съдът кредитира изцяло. Съдът даде вяра и на показанията на разпитаните в с.з. свидетели, тъй като същите излагат преки впечатления и съдът няма повод за съмнение в тях.
Установеното от фактическа страна мотивира следните изводи от правно естество, а именно :

Предявеният иск с правно основание чл.2, т.6 от ЗОДОВ по същество е основателен, но в завишен размер.

За да бъде ангажирана отговорността на държавата по този текст от закона, следва да се установи, че е налице изтърпяване на наложено наказания "лишаване от свобода" над определения от съда размер. Отговорността на държавата е обективна - преценява се фактът дали е налице изпълнение на наказанието "лишаване от свобода" над определения срок, без да се изследва субективното отношение, респ. вина на органите, в резултат на чиито действия се е стигнало до това. Отговорността на Прокуратурата произтича от законовото й правомощие за упражняване на надзор за спазване на законността при изпълнение на наказанията съгласно чл. 146 ЗСВ и чл. 5, ал.1 от ЗИНЗС. В случая безспорно се установява, че с присъда № 4/23.09.2009г. постановена по ВНОХД № 351/2008г. на СлОС на ищеца е било наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от 3/три/ години. Установява се, че по време на наказателното производство по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража", която е била изменена с "домашен арест". С присъдата е зачетено времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, а именно от 24.09.1999 г. до 11.01.2000 г., както и времето, през което е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, а именно от 11.01.2000 г. до 29.09.2003 г. Така, ищецът е бил задържан под стража 3 месеца и 19 дни, а под домашен арест 3 г., 8 м. и 19 дни или общо 4 години и 8 дни.

Наложеното наказание от 3 години лишаване от свобода се равнява на общо 1095 дни. Съгласно действащата към момента на изтърпяване на МПП законова редакция на чл. 59, ал.1 от НК, времето, през което спрямо осъдения е била взета мярка за неотклонение задържане под стража или домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието „Лишаване от свобода“, като един ден „домашен арест” или „задържане под стража“ се зачита за 1 ден „лишаване от свобода” /ТР № 1/2010г. от 17.06.2010г. на

ОСНК на ВКС/. При това тълкуване следва извода, че ищецът е изтърпял наказание „лишаване от свобода“ над постановения с присъдата размер – 1 година и 8 дни.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност на претенцията. В конкретния случай окончателния размер на наказанието „лишаване от свобода“ е определен с присъда № 4/23.09.2009г. постановена по ВНОХД № 351/2008г. на СлОС, влязла в сила на 07.04.2010г. От този момент, съгласно т.4  на  ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС  следва да се счита за възникнало правото на иск на ищеца за репариране на търпените от него вреди. Към момента на предявяване на исковата молба 26.03.2015г. не е изтекъл предвидения в закона пет годишен давностен срок за обезщетения по ЗОДОВ. Възобновяването на наказателното производство прекъсва погасителната давност.

Обезщетение за претърпените неимуществени вреди се определя и присъжда от съда по справедливост, преценяйки всички специфични фактори в конкретния случай, а именно че ищецът е изтърпял наложеното му при първоначален строг режим в затвор наказание „лишаване от свобода“ чрез наложената мярка за неотклонение „домашен арест“. Действително наложената мярка е вид процесуална принуда, но същата се изтърпява в дома на подсъдимия, близко до семейство и роднини. Същия не е бил лишен от право на комуникации, вкл. и от право на труд, макар и в надомни условия. Следва да се отчетат и икономическите условия в страната през периода на изтърпяване, а именно през 2000г. – 2003г., както и многобройните осъждания на ищеца. Ищецът е търпял ограничения в предвижването, както и ограничения в социалните контакти и полагането на труд. Действително не е присъствал на училищните празненства на своите деца, но същевременно е бил до тях денонощно.

Отчитайки посочените обстоятелства, съдът намира, че сумата 2 000 /две хиляди/ лв. е справедливият размер, който ще ги репарира претърпените вреди. Този размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено- икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото. За разликата до претендираните 50 000 лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

  Претецията на ищеца за заплащане на законна лихва в размер от 25 481.98 лева е недоказана по размер. Законна лихва върху присъдената сума е дължима, считано от 07.04.2010г. – датата на влизане в законна сила на присъдата, до окончателното изплащане на задължението. Именно от тази  дата възниква задължението на ответника да възмезди пострадалия за претърпените от него вреди, съгласно  т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът Прокуратурата на РБ следва да бъде осъден да заплати на ищеца съразмерно с уважената част от иска направените разноски за държавна такса в размер на 2.00 лева.

Водим от горното, настоящия съдебен състав на Сливенски окръжен съд

 

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ с адрес: гр. С., ул. "В." № * да заплати на И.И.С. с ЕГН ********** с адрес *** на основание чл. 2, ал.1, т.6 от ЗОДОВ сумата от 2000 / две хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на изтърпяно наказание над определения с присъдата срок в размер на 1 година и 8 дни /Присъда № 4/23.09.2009г. постановена по ВНОХД № 351/2008г. на СлОС/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.04.2010г. до окончателното изплащане, както и разноски по водене на делото в размер на 2 лева.

ОТХВЪРЛЯ предявеният иск до пълния претендиран размер от 50 000лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

Решението подлежи на обжалване пред БАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                        ОКРЪЖЕН   СЪДИЯ: