Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 22.04.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и втори април през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                 М. БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 181  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 28/14.01.2015г. по гр.д. № 2582/14г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ЗК „Лев Инс“ АД, гр. София против Д.Н.П. положителни установителни искове за признаване за установено между страните, че последният дължи на дружеството сумата 128, 45 лв., представляваща главница за изплатено застрахователно обезщетение въз основа на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, ЗП № 09-9715039, заедно със законовата лихва от завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.04.2014г. до окончателното изплащане, лихва в размер на 40, 26 лв. за периода от 04.04.2011г. до 23.04.2014г., както и разноски по заповедното производство в размер на 325 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1321/24.04.14г. по ч.гр.д. № 1936/14г. на СлРС.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно, незаконосъобразно и постановено при допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост на мотивите.

Заявява, че правото му на регресно вземане произтича от разпоредбата на чл. 274 ал. 2 от КЗ и по делото са доказани всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който по време на ПТП, в което е участвал и за което е установено, че е настъпило в резултат на нарушение на разпоредбите на ЗДП както от негова страна, така и от страна на другия участник, е управлявал застрахования автомобил без СУМПС. Установено било причиняването на вреди на другия автомобил, образувана била преписка  по ликвидационна щета, и след като е отчел степента на вината на всеки от водачите, застрахователят ищец изплатил на другия водач, собственик на увреденото МПС, застрахователно обезщетение в размер на 118, 45 лв., която сума ответникът не върнал доброволно след поканата. Въззивникът счита, че по делото са представени всички писмени доказателства, които обуславят основателността на установителните му искове и чрез тях е проведено пълно главно доказване  на твърденията му. Заявява, че съдът се е произнесъл по доказателствените искания в първото с.з., за което ищецът е изпратил писмено становище, имащо характер на изявление по чл. 102 от ГПК. След датата на с.з. и при извършена телефонна справка, му било съобщено, че делото е обявено за решаване, като съответно ищецът-въззивник не е получавал съобщения с указания на съда. По-късно от решението разбрал, че съдът бил допуснал СТЕ, определил е срок за внасяне на депозит, но такъв не е бил внесен поради обстоятелството, че ищецът не бил научил за разпореденото от съда въпреки проявеното нужно старание. Въззивникът заявява още, че въпреки разпоредбата на чл. 56 ал. 2 от ГПК, при описаната фактическа обстановка, не е имал възможност да изпълни разпореждането на съда, за което е научил от решението. Също така твърди, че ответникът не е възразил срещу размера на определеното и изплатено от застрахователя обезщетение, а въпреки това първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като неоснователни.

Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение като неправилно и вместо него постанови ново, с което уважи исковете в пълен размер. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба има направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството, които с мотивирано определение, държано в з.з. на 02.04.15г. съдът е оставил без уважение.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з.,  за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по чл. 32 т. 2 от ГПК – негова майка, който оспорва жалбата като неоснователна, заявява, че атакуваното решение е правилно и моли то да бъде потвърдено.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място следва да се посочи, че няма нарушения на процесуалните правила, допуснати от решаващия съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

На последно място оплакването за нарушаване правото на защита на ищцовата страна е изцяло неоснователно. РС, в съответствие с чл. 146 от ГПК, в първото с.з. се е произнесъл по доказателствените искания на ищеца, направени с исковата молба. В това с.з. ищецът, редовно призован, не се е представлявал от процесуален представител по закон или пълномощие, изпратил е писмено становище, в което е посочил, че няма други, освен вече заявените, доказателствени искания. Така първоинстанционният съд е приел представените писмени доказателствени средства и е допуснал извършване на поисканата съдебна автотехническа експертиза, определяйки депозит, който ищецът следва да внесе, съгласно разпоредбата на чл. 160 ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Това не е било сторено, експертизата не е била извършена и съдът е приключил съдебното дирене без да е събрал като доказателство заключение от вещото лице. Несъстоятелни са възраженията на въззивника ищец, че не бил уведомен за разпореждането на съда относно внасянето на депозита. Съгласно разпоредбата на чл. 56 ал. 2 от ГПК страната, която е била редовно призована не се призовава за следващото с.з. при отлагане на делото за конкретно посочена дата, а съгласно чл. 160 ал. 1 от ГПК срокът за внасянето на определения от съда размер на разноските за в.л. започва да тече за неявилата се, но редовно призована страна, от датата на с.з. Поради това единствено процесуалното бездействие на ищеца е станало причина за несъбирането, с оглед чл. 160 ал. 2 от ГПК, на допуснатото доказателство, и съдът правилно е приложил в това отношение и правилото на чл. 161 от ГПК относно последиците от това.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и неговите размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

 В случая предмет на тази заповед, съответно – на предявените установителни искове, са сумата 128, 45 лв., представляваща изплатено от застрахователя на увреденото лице обезщетение по ЗП № 09-9715039, заедно със законовата лихва за забава от 23.04.14г. до окончателното изплащане, сумата 40, 26 лв. лихва за периода от 04.04.11г. до 23.04.14г., и сумата 325 лв. разноски по заповедното производство по ч.гр.д. № 1936/14г. на СлРС.

Върху ищеца лежи тежестта на доказване на релевантните положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.

Основателността на претенциите си ищецът свързва с разпоредбите на чл. 274 ал. 1 т. 1 от КЗ и акцесорна претенция по чл. 86 от ЗЗД.

Той е ангажирал писмени доказателства за възникване на валидно застрахователно правоотношение между него, като застраховател, и ответника, като застрахован, с предмет застраховка “Гражданска отговорност” за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действала към момента на осъществяването на деликта. За произшествието е съставен протокол от надлежен орган на ОД на МВР, подадено е било своевременно уведомление за настъпило застрахователно събитие, образувана била ликвидационна преписка по щета № 1901-5060-10-303369, извършен бил оглед на увреденото МПС и ищецът-застраховател е заплатил на неговия собственик сумата 118, 45 лв., след което , възползвайки се от правото си на регрес съгласно чл. 274 ал. 2 от КЗ /тъй като в протокола за ПТП било отразено, че ответникът е управлявал автомобила си без свидетелство за управление/, го е поканил да върне посочената сума плюс 10 лв. ликвидационни разходи, такса за покана и пощенски разноски.

След като не последвало доброволно изпълнение, ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК и му била издадена заповед за изпълнение на парично вземане за посочената главница от 128, 45 лв., лихви за забава в размер на 40, 26 лв. и разноски по частното производство. Ответникът подал възражение, че не дължи сумите и това е довело до предявяване на настоящите установителни искове.

При това положение, за да се признае със сила на  пресъдено нещо в отношенията между страните съществуването на задълженията на посочените основания и в посочените размери, следва да се съберат непосредствено от съда доказателства, безспорно установяващи всички правнорелевантни факти, като, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД  - деянието /действие или бездействие/ и авторството му, неговата противоправност, презумираната вина, вредата по вид и размер, и причинната й връзка с деянието.

Част от тези елементи се доказват чрез представения и неоспорен протокол за ПТП. Той представлява официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност, спазени са предвидените от закона ред и форма, поради което той има формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда до оборването й чрез опровергаване верността на изявленията. Поради това съдът счита за непререкаемо доказани фактът на настъпване на произшествието, участието на ответника, виновното му и противоправно поведение /както и наличие на такова на другия участник/ и причиняването на вреди на другото МПС в най-общ вид.

Що се отнася обаче до ангажирането въобще на имуществената отговорност, както и до нейния размер, те се обуславят – първото - и от причинната връзка с действието на делинквента, второто - от размера на вредите, съответно – от техния вид. По тези въпроси съдът не е събрал преки доказателства чрез съдебна експертиза, поради описаното по-горе бездействие на ищеца. Представените от последния доказателства относно констатирането на уврежданията и тяхната оценка – опис-заключение и експертиза по щета, представляват писмени частни свидетелстващи документи, изходящи от представилата ги страна и удостоверяващи изгодни за нея факти. Поради това те не се ползват с никаква доказателствена сила и не може да се противопоставят на ответника, те представляват само извънсъдебно писмено твърдение на ищеца, който е заинтересуван от наличието на заявените факти. Точно по тази причина е прието в съдебната теория и практика, че не е необходимо нарочното оспорване на документите от другата страна. Следователно тези факти подлежат на пълно доказване с всички допустими доказателствени средства. За да се ползва с материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ, следва издателят му да удостоверява неизгодни за себе си факти. Само тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател, какъвто не е настоящият случай. В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника, че ответникът не бил възразил срещу посочения в исковата молба размер на изплатеното обезщетение, поради което искът се явявал основателен. Основателността на иска се преценява от съда на базата на всички събрани доказателства и съобразно материалноправните разпоредби, регулиращи спора, а признание на конкретен факт от страна на ответника няма. Посочените по-горе правнозначими факти не бяха установени еднозначно от страната, носеща доказателствената тежест за това, поради което установителните искове както за главницата, така и за лихвите, се явяват недоказани, а оттам – и неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени,  въззиваемият не е направил разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 28/14.01.2015г. по гр.д. № 2582/14г. на СлРС.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска до 5 000 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: