Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 29.04.2015 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и девет април през две хиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 190 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 140/19.02.2015г. по гр.д. № 3485/14г. на СлРС, с което е осъдена О. С.да заплати на В.М.М. със съгласието на майка й П.А.И. сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, болки и страдания, причинени от пропадане в необезопасена шахта, находяща се на тротоар, публична общинска собственост в гр. С., ул. „П. Е.“ в кв. „К.“, срещу магазин „М.“, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 19.04.14г. до окончателното изплащане и са присъдени разноските по делото на страните.

Ответникът в първоинстанционното производство обжалва изцяло решението, като твърди, че то е неправилно поради допуснато нарушаване на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. Заявява, че предявеният иск е квалифициран от съда като такъв с правно основание чл. 50 от ЗЗД, след като е допуснал изменение на основанието от чл. 49 ал. 1 от ЗЗД в открито съдебно заседание. Въззивникът твърди, че увреждането по чл. 50 от ЗЗД настъпва от проява на вещта, от нейните особености, свойства и качества, без да се въздейства върху самата нея по начин, че да се използват особеностите й, водещи до увреждането. Развива детайлна аргументация в тази посока и твърди, че в конкретния случай е очевидно, че увреждането на ищцата не е настъпило в резултат на вътрешни свойства на тротоара, нито в резултат на вътрешни свойства на шахтата, а вследствие на небрежно поведение на лице, изразяващо се в неполагане на достатъчна грижа и нарушение на правилата за безопасност. Поради това въззивникът твърди, че РС, при определяне на значимите за делото факти е постановил правната последица без да е налице фактическият състав на нормата на чл. 50 от ЗЗД, което от своя страна е довело до неправилно приложение на материалноправната разпоредба. На следващо място въззивникът заявява, че не се е доказало безспорно наличието на причинна връзка между пропадането в шахтата и настъпилата обилна менструация на ищцата, като резултат от самото падане. Излага доводи, че са събрани доказателства, че преди падането в шахтата ищцата е имала смущения в менструалния цикъл, наличие на понякога оскъдна, понякога – обилна такава и липсват категорични доказателства, че обилното влагалищно кръвотечение е следствие на стрес от инцидента. Освен това въззивникът счита, че се установява и наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, тъй като ищцата не е положила достатъчно грижи за собственото си здраве, като е допуснала да не потърси лекарска помощ в продължение на един месец, в който е имала неспирно менструация и това забавяне е довело до кръвоизлив и е наложило кръвопреливане. На последно място се оплаква, че решаващият съд не е обсъдил доводите, изложени в писмената защита и това е съществено процесуално нарушение.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли иска като неоснователен и недоказан. В условията на евентуалност моли, ако се счете за доказан по основание, да не бъде уважаван в пълния претендиран размер. Няма направено искане за присъждане на разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че решението е правилно и законосъобразно, излага аргументи, с които оборва навадените с жалбата оплаквания и моли въззивния съд да потвърди атакувания акт като правилен и законосъобразен. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивната инстанция. Няма направено искане за присъждане на разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отхвърли или изцяло иска или го уважи за по-малка сума, като вземе предвид степента на съпричиняване. Претендира разноски за заплатена д.т., не претендира такива за ю.к. възнаграждение.

В с.з. въззиваемата, със съгласието на майка си, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

На първо място по отношение на оплакването, касаещо неправилното приложение на материалноправната разпоредба на чл. 50 от ЗЗД, без да е налице фактическия състав на тази норма, която съдът е определил като основание на иска, вследствие на допуснато от него изменение, въззивният съд счита следното:

По начало съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

В случая, от изложените от ищеца в исковата молба факти, е видно, че се касае за обективно кумулативно съединени претенции за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД. Това е била първоначално номинираната и от ищеца правна квалификация, която настоящият състав счита за вярна. В действителност не е налице изменение на основанието на исковете, въпреки държаното от първоинстанционния съд определение в о.с.з., това представлява само даване на друга правна квалификация – по чл. 50 от ЗЗД, на предявените искове, тъй като всъщност, ищецът не е посочил ново, различно основание на претенциите си от вече заявеното в исковата молба. Тоест – неговото изявление се състои единствено в посочване на приложимата, според него, правна норма, при същите обстоятелства и на същите фактически твърдения, изложени в исковата молба.

Поради това няма пречка въззивният съд да даде, въз основа на тези факти, вярната правна квалификация на претенциите, за които счита, че се основават на посочените разпоредби – чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД, тъй като този извод се налага безусловно от фактологията, описана от ищеца. Тъй като порокът, свързан с даването от  страна на РС на неправилна правна квалификация на исковете, с които е сезиран съдът – чл. 50 от ЗЗД, е отстраним във въззивната фаза на производството, и доколкото са събрани доказателствата, относими към тези въпроси, които са от значение за правилното решаване на спора, въззивният съд следва сам да се произнесе по съществото му. Фактическите обстоятелства, които подлежат на изясняване както относно претенциите по чл. 50 от ЗЗД, така и относно тези по чл. 49 от ЗЗД, са по принцип идентични, тъй като в основата си двете имат един и същ облигационен източник – деликт, и правнозначимите факти са идентични и напълно изяснени.

Също така този въззивен състав счита, че по начало хипотезата на така посочената приложима правна норма намира проявление в установената по безспорен начин фактическа обстановка.

Собственост на общините, съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, са “общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване”, което положение е закрепено и с чл.2 т. 5 от ЗОС.

Несъмнено е, че процесната улица, на територията на гр. Сливен, се вписва в параметрите, поставени от нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС, и е  собственост на ответника-въззиваем в това производство.

Освен това, съгласно правомощията си по чл. 1 от ЗОС, чрез ОС, съгласно чл. 8 от ЗОС, общината е длъжна да управлява собствеността си по начин, който осигурява условия за безопасно движение, още повече, че аналогично задължение е въведено за пътищата – общинска собственост, независимо в или извън града – чл. 6 ал. 1 т. 4 от ППЗДП.

В светлината на така систематизираната нормативна регламентация и с оглед непререкаемо доказаното наличие върху тротоара на капак на шахта, който не е бил обезопасен за нормално преминаване, е видно, че ответникът не е изпълнил свои задължения, закрепени от закона. Произшествието е възникнало в резултат на хлътване на капака в дълбочината на намиращата се под него шахта, когато ищцата е стъпила върху него, а част от претърпените от нея неимуществени вреди са произтекли именно от пропадането й във вътрешността.

Следва изрично да се отбележи, че в случая са без значение видът на  шахтата, предназначението й и това от кого се обслужва и стопанисва тя. След като капакът се намира на тротоара на улица на територията на гр. Сливен, водещото задължение на ответната община е да положи грижата на добър стопанин, като следи и осигурява този тротоар да бъде във вид, годен за ползване според естественото му предназначение, и ако трето лице, ползващо шахтата за своя система, е допуснало необезопасяването на капака й, това може да доведе до регресни отношения между него и общината, но не може да освободи последната, като суверенен собственик на улицата, от задълженията й по чл. 1 и 8 от ЗОС.

Така е установено наличието на всички, само обективни елементи, на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на общината като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Това е достатъчно за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за обезвреда. На обезщетяване подлежат само тези вреди, които са пряка последица от деликта.

По несъмнен начин са доказани травматични увреждания на десния долен крайник – охлузна рана в областта на предната и задна повърхност на подбедрицата, ирадииращи нагоре и надолу, доказано е и че това е причинило продължителни болки, страдания и неудобства на ищцата, процесът на заздравяване е протекъл за няколко месеца, през които болките са отшумявали постепенно, през това време движението на крайника е било затруднено. Също така съдът счита, че безусловно е доказано и преживяването на силен емоционален и душевен дискомфорт от страна на ищцата – установено е трайно продължаващо състояние на уплаха, стрес и негативни представи, съпътстващи ежедневието й и нарушаващи съня й.

Въззивната инстанция счита, че единствено недоказана е пряката причинна връзка между твърдените от ищцата менструални смущения и получен по-късно кръвоизлив, с пропадането й в шахтата. Достоверни доказателства в тази насока липсват – изводите на съда се градят на логически предположения за евентуална връзка между двете събития, но с оглед факта, че такива смущения са били регистрирани и по-рано, както и това, че тежкият кръвоизлив е настъпил около месец след инцидента, настоящият състав счита, че не може безкритично да приеме за еднозначно и категорично доказан произходът на тези страдания от факта на падането. По тази причина съдът няма да обсъжда оплакването на въззивника, че не е отчетено наличие на съпричиняване, тъй като то е свързано само и единствено с твърденията за получената продължителна менструация и наложилото се от това кръвопреливане.

Поради това следва да се осъществи отговорността на ответника само за доказаните по несъмнен начин вреди, описани по-горе. Тъй като са заявени само неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, и те са по начало без паричен или друг имуществен еквивалент сами по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така, от една страна е налице нарушаване на телесния интегритет и това по дефиниция е свързано с търпене на болки от накърнената цялост, които, макар да намаляват по интезитет, се простират в сравнително продължителен период от време, но пък настъпва пълно възстановяване. От друга страна е установено и психическо страдание, свързано с емоционални преживявания, които дават отражение върху самочувствието, спокойствието и усещането за сигурност на ищцата, и то също обхваща значителен период от време, а при човек на детска възраст /каквато е непълнолетната ищца/, преодоляването му е по-трудно.

Само за прецизност може да се отбележи, че за доказаните вреди няма основание за прилагане фигурата на съпричиняването и редуциране отговорността на делинквента. Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение /както действие, така и бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер. Приложени към процесния казус, тези условия изобщо не се проектират в установените факти.

Ето защо, след преценката на релевантните обстоятелства, съдът намира, че сумата от 3 500 лв. представлява справедлива компенсация, като обективен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани. Тъй като искът е предявен общо за сумата 3 000 лв. и съдът не може сам да присъди свръхпетитум без надлежно изменение на размера му от страна на ищцата, той се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен в пълния му претендиран размер.

Основателността на главната претенция обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорния иск за обезщетение за забава върху присъдената сума в размер на законовата лихва от датата на увреждането – 19.04.2014г., до окончателното изплащане.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати на въззиваемата страна такива в размер на 400 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 140/19.02.2015г. по гр.д. № 3485/14г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Община Сливен да заплати на В.М.М. със съгласието на майка й П.А.И. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 400 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска до 5000 лв.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: