Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.05.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети май през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                       МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 200 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 135/18.02.2015г. по гр.д. № 3096/14г. на СлРС, с което е допусната съдебна делба между Ю.Г. К. и И.Х.И. относно недвижими имоти, подробно описани в три пункта, при квоти от правото на собственост по отношение на първия – 16 840/26 840 ид.ч. за Ю.Г. К. и 10 000/26 840 ид.ч. за И.Х.И. и по  1/2 ид.ч. за всеки от двамата по отношение на другите два имота.

Ответникът в първоинстанционното производство обжалва изцяло решението, като твърди, че то е неправилно и необосновано. Заявява, че първоинстанционният съд неправилно е определил квотите от правото на собственост, без да отчете, че той е вложил лични средства по смисъла на чл. 22 и чл. 23 от СК, при придобиването им. Твърди, че в отговора на исковата молба е посочил, че част от стойността на жилището – 40% от отпуснатия заем, е изплатил с лични, извънсемейни средства. По-нататък въззивникът подробно излага конкретни твърдения, касаещи получаване от него на парични суми, за които твърди, че са били негови лични, и които твърди, че е използвал за закупуване имоти и строеж на сграда по време на брака, и в обобщение заявява, че нивата в с. Калояново е закупена изцяло с лични средства, а за апартамента в гр. Сливен и вилата в с. Калояново е вложил отчасти такива. Въззивникът твърди ощ, че приносът му за придобиване на имотите, предмет на делбата, е значително по-голям от този на бившата му съпруга, поради което счита, че делбата следва да бъде допусната по отношение на първите два при квоти – 1/5 ид.ч. за ищцата и 4/5 ид.ч. за него, а третият е изцяло негова собственост. Също така въззивникът заявява, че ищцата съзнателно е пропуснала в исковата молба да включи някои имоти, представляващи СИО – лек автомобил „Хюндай – пони“ с ДК№ СН 5471 АН, спрян от движение и масивна жилищна сграда – ½ част и земята, партида № 7105295805003, придобити по време на брака и прехвърлени на племенника й. Твърди, че е пропуск на неговия пълномощник да представи пред съда предадените му от въззивника писмени доказателства във връзка с горните обстоятелства и  като не ги е събрал и взел предвид РС, го е лишил от правото на защита, а чрез тях той щял да докаже по-голям принос при СИО по чл. 23 от СК. Поради това представя с въззивната жалба писмени доказателствени средства – подробно описани в 9 пункта в жалбата и в 4 пункта в допълнението към нея, и иска те да бъдат приети.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което допусне делба на имотите по т. 1 и 2 при посочените от него по-горе квоти, а по т. 3 – да отхвърли иска, тъй като имотът е негова лична собственост. С допълнителната въззивна жалба въззивникът прави искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото на РС-Сливен за ново разглеждане, при включванев делбената маса на посочените лек автомобил и недвижим имот.

Претендира разноските по делото.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че решението е правилно и законосъобразно, излага аргументи, с които оборва навадените с жалбата оплаквания и моли въззивния съд да потвърди атакувания акт като правилен и законосъобразен. Противопоставя се на събирането на представените с въззивната жалба доказателства, като счита, че възможността за това е пропусната. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивния съд. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 16.04.2015г. съдът се е произнесъл по всички доказателствени искания на въззивника, като ги е оставил без уважение.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Повторно отправя, без да сочи нови основания за това, същите доказателствени искания, които съдът е отхвърлил с определението си. Не претендира разноски.

В с.з. въззиваемата,  редовно призована,  се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Производството е за делба на имущество, представляващо прекратена съпружеска имуществена общност след прекратяване на брака между страните с развод.

Оплакванията на въззивника са свързани с неправилно определяне на квотите, при които е допусната делба между него и ищцата и с невключване в предмета на делбата на друго общо имущество – движима вещ – лек автомобил и недвижим имот – част от жилищна сграда и земя.

С отговора на исковата молба ответникът е направил единствено твърдения, че е налице частична трансформация за два от имотите и пълна трансформация на лично негови средства за един от тях, като е представил само заповеди №№ и 503/27.05.1985г. – за отчуждаване на недвижим имот и 1177/12.12.1985г. -  за определяне начина на обезщетяване на собственика му чрез отстъпване на жилище и гараж при заплащане на пълната им стойност от страна на Ю.И. /ищцата по делото/. Други доказателствени искания не са направени – ищецът не е сочил нито конкретни доказателства относно твърденията си, нито е поискал събирането им. Също така не е направил и искане за включване в делбената маса на друго имущество, за което счита, че е било в режим на съпружеска имуществена общност.

В първото по делото с.з. той не се е явил и не е изпратил процесуален представител по пълномощие, не е направил писмено изявление и по никакъв начин не е отправил към съда становище, възражения, доказателства или искания. По делото няма данни той да е упълномощавал свой процесуален представител – адвокат или лице по чл. 32 т. 2 или 5 от ГПК.

При това положение съдът е формирал фактическите си констатации, върху които е изградил правните си изводи, въз основа на доказателствените средства, ангажирани от ищцата и представените с отговора, като ги е анализирал и преценил поотделно и в съвкупност.

Предмет на конститутивния иск за делба е потестативното право да се иска от съсобственик прекратяване на съсобствеността върху определено имущество. В първата фаза по допускането на делбата се установява съществуването, съдържанието, страните и обектите на делбата, като в доказателствена тежест на съделителя, предявил иска, е да установи наличието на тези условия. В тежест на ответника-съделител е, съгласно чл. 154 ал. 1 от ГПК, да докаже обстоятелствата, на които основава възраженията си.

Съделителите са длъжни, както разписва нормата на чл. 342 от ГПК, в първото с.з. във фазата по допускане на делбата, да въведат в предмета на делото всички свои възражения, касаещи наличието на съсобственост, основанието от което произтича, лицата между които тя съществува и делбените им права, включително и възражения против правото на някой от тях да участва в делбата, размера на неговия дял и включването в наследствената маса на някои имоти.

Така с оглед разпоредбите на чл. 342 и чл. 341 ал. 2 от ГПК, следва да се приеме, че преклузията в делбеното производство настъпва с приключване на първото съдебно заседание, освен по направените в това заседание възражения, по които останалите съделители могат да изразят становище и да ангажират доказателства в определен от съда срок.

В случая ответникът, с процесуалното си бездействие след подаванетона отговора на исковата молба, е предизвикал ефекта на преклузията и във въззивната фаза на производството не може да въвежда нови възражения по повод наличие на по-голям негов принос и на трансформация на лично имущество, да сочи, представя и иска събиране на доказателства, които е могъл да ангажира в първоинстанционното производство, нито пък да прави искане за включване на друго имущество към делбената маса. Не се установява неизвършването на тези действия да е било в резултат на причини, които той не е могъл да преодолее, или да се дължат на процесуални нарушения на решаващия съд.

Поради това възраженията, направени с отговора, следва да се преценяват като такива, неподкрепени с убедителни доказателства, а тези, направени с въззивната жалба – да не се взимат предвид. Тъй като нормата на чл. 21 от СК регламентира презумптивно съвместен принос на двамата съпрузи относно придобиването на имущество по време на брака, който принос, съгласно разпоредбата на чл. 28 от СК, при прекратяването на брака, се материализира в равни дялове на съпрузите от това имущество, което от съпружеска имуществена общност, се превръща в обикновена съсобственост, то за да се отрече това състояние, е необходимо съделителят, имащ интерес от това, да докаже пряко, еднозначно и несъмнено значително по-големия си принос или пълното или частично преобразуване на лично имущество.

От представените от страна на ответника, въвеждащ такива твърдения, писмени доказателства, не може по никакъв начин да се изведе ясно и категорично заключение нито за негов значителен принос при придобиване на имуществото на съпрузите по време на брака, нито конкретна и определена по вид и размер трансформация на негово лично имущество изцяло или в част от имуществото, предмет на делбата. От останалите доказателствени средства, ангажирани от ищцата, е видно, че единствено недвижимият имот, описан в пункт 1., в едната си част е представлявал СИО, а в другата – лична собственост на ищцата, поради което само частта, която е била съпружеска общност, следва да се разпредели по равно между страните, като квотата на ищцата от целия имот се увеличава с размера на личния й дял.

В действителност, представените от ответника с отговора писмени доказателства по никакъв начин не противоречат на изводите, до които е достигнал съдът, тъй като именно наличието на съвместен принос за придобиването на част от имота е било отчетено от съда и е довело до отричане качеството на лично на ищцата имущество спрямо този имот. Що се отнася до твърдението на ответника, че и в частта, имаща характер на СИО, той има вложени лични средства – то е останало голословно и представените два документа не го доказват.

По отношение на останалото имущество необореното законово предположение намира пълно проявление и делбата следва да бъде допусната между страните при равни квоти от правото на собственост – по 1/2 ид. част за всеки от тях.

Следва да се отбележи, че пропускането на срока по чл. 342 от ГПК от страна на ответника не го лишава от възможността да защити по друг ред материалните си права. Преклузията по чл. 342 от ГПК е специална спрямо общата по чл. 133 от ГПК и не лишава страната, пропуснала възможността да направи възраженията си в този срок, да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред. Преклудирането на непредявените в делбеното производство възражения не означава, че правата, върху които те се основават, са отречени със сила на пресъдено нещо, а само, че страната е загубила възможността да прави оспорвания и ангажира доказателства в рамките на същото производство.

Предвид всичко изложено, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед вида на производството въпросът за разноските следва да бъде разрешен при приключване на делбата.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 135/18.02.2015г. по гр.д. № 3096/14г. на СлРС

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване  пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: