Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №165

 

гр. Сливен, 26.06.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и петнадесета година в състав:     

         

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА М.

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от съдия Стефка М. възз.гр.д. №206 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №50/06.03.2015г. по гр.д.№651/2014г. на Новозагорски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Д. Н. Д., С.И.И. и Т.К.С. *** Загора иск за признаване за установено в отношенията между страните, че недвижим имот, находящ се в с.Млекарево, общ.Нова Загора с площ от 19,725 дка, част от който с площ от 8,797 дка попада в поземлен имот №018033 по КВС на землището на с.Млекарево, ЕКАТТЕ 48725, целият с площ от 13,511дка, а друга част от имота с площ 10,928 дка попада в поземлен имот №000458 по КВС на землището на с.Млекарево, ЕКАТТЕ 48725, целият с площ от 134,215 дка, е собственост на ищците, като законни наследници на Д. Н. П., б.ж. на с.Млекарево, починал на 06.09.1945г., на основание наследяване и изтекла придобивна давност, вследствие упражнявано от ищците непрекъснато, трайно, явно и необезпокоявано от никого владение върху имота, считано от 1990г. до настоящия момент. 

Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство Д. Н. Д., С.И.И. и Т.К.С. чрез пълномощника им адв.М., като решението е обжалвано изцяло.

В жалбата си въззивниците – ищци в първоинстанционното производство твърдят, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Считат, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установил факта на осъщественото от тях и техните праводатели непрекъснато давностно владение в продължение на десетки години. Съдът не съобразил, че в с.з. са уточнили, че фактическата власт върху имота никога не е губена от праводателите им и дори имотът да е внасян в ТКЗС, то това евентуално е станало само по документи, но не и фактически. Въпреки свидетелските показания, съдът е приел, че имотът е бил внасян в ТКЗС. Посочват, че в случаите, когато имотът не е бил отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, както е настоящия случай, то той не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Не било установено техните наследодатели Д. П. и синовете му И. и Нанчо да са членували в ТКЗС или ако са членували, то да са влезли в стопанството с процесния имот. След изключване на имота от регулация, синовете на собственика са продължили да го владеят, като наследниците им упражняват фактическата власт и понастоящем. Липсвали данни за изпълнение на процедурата по ПМС №216/61г. за обезщетяване на собственика. Поради това считат, че имота не е бил включван в ТКЗС и е неприложим реда по ЗСПЗЗ. Разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на дворни места, изключени от регулационния план на населеното място, за което липсват данни да са включвани в ТКЗС или фактически отнети след надлежно обезщетяване на собственика. За тези земи не съществувала забраната за придобИ.е по давност. Само от факта, че имотът се намира извън регулационния план на селото да се прави извод, че е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ и след като не бил заявен за възстановяване з законните срокове, попада във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ. С оглед изложеното, молят съда да отмени изцяло атакуваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови ново по същество, с което да уважи предявения иск. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ответника в първоинстанционното производство - Община Нова Загора, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно, подробно мотивирано и моли същото да бъде потвърдено. Посочва, че видно от доказателствата по делото и твърденията на самите ищци, имота е бил изключен от регулацията на селото и бил включен в образуваното ТКЗС в с.Млекарево. Собствеността върху ПИ №018033 и №000457 в землището на с.Млекарево възниква за Община Нова Загора по силата на ЗСПЗЗ. Начинът на трайно ползване на процесната земя е пасище, което пък по силата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ е публична общинска собственост и не може да се придобие по давност. Освен това следва да се има предвид и разпоредбата на пор.1, т.3 от ЗОСОИ, че изтеклата придобивна давност не се зачита и върху тях започва да тече нова давност, считано от 18.11.1997г., която обаче е спряна по силата на пар.1 от ЗД на ЗС. Поради това не е могла да изтече необходимата по закон придобивна давност.

            С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, представляват се от пълномощник – адв. М., която поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата страна Община Нова Загора, редовно призована не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като следва само да я ДОПЪЛНИ с установеното във въззивната фаза на производството, с оглед допуснатото и събрано доказателствено средство – назначената от  въззивния съд съдебно-техническа експертиза.

От заключението на назначената съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото лице Д. К., се установява следното: Процесния имот от 19,725дка в м.“В село“ не е включен в описа на земите, с които Нанчо Д. Н. и майка му Дина Д. Н.а влизат в ТКЗС с Протокол №1/06.09.1950г. с дата на влизане 02.12.1950г. При положение, че имота не е внесен в ТКЗС през 1950г. и е бил в рамките на регулацията като частна собственост, липсват документи, доказващи статута на земята през този период.

В съдебно заседание вещото лице уточнява, че към момента на влизане в ТКЗС, вторият син на Д. Н. П. – И. Д. Н. е бил малолетен и не бил включен в емлячния регистър, където бил включен само синът Д. Н.. В момента обаче на възстановяване на земите при направеното изчисление на дяловото участие на база земи и инвентар е записана ½ ид.ч. за Д. и ½ ид.ч. за И., т.е. отчетено е участието и на втория син в земите, включени в ТКЗС. Вещото лице е категорично, че процесната земя не е включвана в ТКЗС и тя не е измежду тези, с които наследодателите на страните са влезли в ТКЗС. С процесната земя нито Д., нито И., нито майка им са влизали в ТКЗС.

Съдът кредитира заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, като неоспорено от страните и изгответно от вещо лице в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот – земеделска земя, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Съдът намира за основателни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че процесния недвижим имот – земеделска земя, е бил включен в ТКЗС при образуването му, поради което са приложими разпоредбите на ЗСПЗЗ, като ищците не са се възползвали от реда за възстановяване правото на собственост по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, освен това с оглед статута на имота – пасище и разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, имота не може да бъде придобит по давност.

Въззивният съд не споделя тези изводи на районния съд, като същите не се подкрепят от доказателствата по делото.

Съгласно разпоредбите на чл.10, ал.1 - ал.14 от ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Трайната съдебна практика по приложението на посочената норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост по отношение на определена категория имоти, а именно земеделските земи. Не всички земеделски земи обаче, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и придобИ.ето им в собственост от общината не намира опора в закона. Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. В този смисъл е задължителната за съдилищата практика на ВКС. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос и на фактическо установяване, включително и в хипотезата, когато собствеността върху имота в реалните му граници никога не е губена, независимо от обстоятелството, че след образуването на ТКЗС имотът, който към този момент е бил включен в регулационния план на населеното място, впоследствие е бил изключен от регулация.

В конкретния случай, по делото е установено, че процесния имот е придобит по давност още от наследодателя на ищците Д. Н. П., починал на 06.09.1945г., за което обстоятелство се е снабдил и с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Впоследствие този имот, видно от свидетелските показания, е владян в реални граници от неговите наследници до настоящия момент. Ищците продължават и понастоящем да владеят имота. От заключението на назначената пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза се установи, че имота никога не е бил включван в ТКЗС или друга подобна селскостопанска организация. По делото няма ангажирани доказателства от носещата доказателствената тежест страна – Община Нова Загора, както относно твърдяното от нея включване на имота в ТКЗС и попадането му под режима на ЗСПЗЗ, както и относно проведена процедура по одържавяване на този имот. Затова съдът приема, че имотът не е включен в ТКЗС и не е станал част от кооперативното земеползване. Затова от гледна точка на реституционното законодателство не може да се обоснове наличие на отнемане от държавата и съответно - основание за включване на имота в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ. Разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на процесния имот, за който липсват данни да е включен в ТКЗС или фактически да е отнет, след надлежно обезщетяване на собственика. В този случай искът по чл.124, ал.1 от ГПК е надлежно правно средство за защита на собствеността, а давността - допустим способ за придобИ.е на правото на собственост. В тази насока следва да се отбележи и че нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСНОИ, въвеждаща ограничение за приложението на посочения оригинерен придобивен способ, е неприложима по причина, че имотът не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Неприложима е и разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, на която се позовава ответната община.

С оглед изложеното и въз основа на събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни доказателства относно владението на процесния имот, както първоначално от наследодателят на ищците, а в последствие и към момента от ищците в продължение на десетилетия, то съдът намира предявения положителен установителен иск за основателен и доказан.

Както бе отбелязано по-горе, с оглед събраните доказателства и прилагайки тежестта на доказване, въпросния имот не попада в обхвата на ЗСПЗЗ и неоснователно е бил включен във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ, като по отношение на него, като частна собственост няма забрана за придобИ.ето му по давност, каквато се установи, че е била налице, а и призната още по отношение на наследодателя на ищците Д. П.. 

Имота е безспорно индивидуализиран по делото, с оглед събраните писмени доказателства и заключението на назначената от районния съд съдебно-техническа експертиза.

Като е достигнал до други правни изводи, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно съдебно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция бъде уважена по изложените по-горе съображения.

С оглед претенцията за разноски, съдът установи, че от тримата ищци разноски е направил единствено Д. Н. Д. и с оглед изхода на спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК на него следва да се присъдят направените по делото разноски в доказания общ размер на 586лв.

На ответника в първоинстанционното производство, въззиваем в настоящото, не се дължат разноски с оглед изхода на спора, а и претенция в тази насока не е заявена.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ изцяло Решение №50/06.03.2015г., постановено по гр.д. №651/2014г. по описа на Новозагорски районен съд, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ОБЩИНА НОВА ЗАГОРА, че Д. Н. Д. с ЕГН ********** ***, С.И.И. с ЕГН ********** *** и Т.К.С. с ЕГН ********** *** са собственици на недвижим имот, находящ се в с.Млекарево, общ.Нова Загора с площ от 19,725 дка, част от който с площ от 8,797 дка попада в поземлен имот №018033 по картата на възстановената собственост на землището на с.Млекарево, ЕКАТТЕ 48725, целият с площ от 13,511дка, а друга част от имота с площ 10,928 дка попада в поземлен имот №000458 по картата на възстановената собственост на землището на с.Млекарево, ЕКАТТЕ 48725, целият с площ от 134,215 дка.

 

ОСЪЖДА ОБЩИНА НОВА ЗАГОРА, С адрес на управление: гр.Н. З., ул.“24-ти м.“ №* ДА ЗАПЛАТИ на Д. Н. Д. с ЕГН ********** *** сумата от 586,00 лева, представляваща направени по делото разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

    

                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                       

 

   

                                                                               2.