Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 27.05.2015 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и седми май през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                     СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 218  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 9/12.01.2015г. по гр.д. № 196/14г. на НзРС, с което е обявена по отношение на Ж.П.Н., Д.Н.С., Е.Й.С. и Н.Д.С. за недействителна спрямо Ж.П.Н. сделката с недвижими имоти на Д.Н.С., изповядана на 24.04.2009г., пред нотариус с рег. № 163 на НК, с нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 159, т. І рег. № 1492, д. № 129/2009г., с която Д.Н.С. и Е.Й.С. даряват на сина си Н.Д.С. следните свои недвижими имоти: 1. ДВОРНО МЯСТО в с. Любенова махала, община Нова Загора, съставляващо ПИ част от пл.№ 475 в кв. 48 с площ  от 1410 кв.м., за който е отреден УПИ Х-475 в кв. 48 по ПУП на селото, находящ се в строителните граници на населеното място, предназначен за жилищни функции, с площ съгласно скица от 1170 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 380 кв.м., при граници: югоизток – улица, северозапад – УПИ ХVІІ-467, североизток – УПИ ІХ-476, югозапад – УПИ ХІ-475, ведно с находящите се в него едноетажни: полумасивна стопанска сграда с площ 40 кв.м., две полумасивни стопански сгради – търпими строежи в режим на „доизживяване“ и подобрения и 2 ДВОРНО МЯСТО в с. Любенова махала, община Нова Загора, съставляващо ПИ част от пл.№ 475 в кв. 48 с площ  от 1515 кв.м., за който е отреден УПИ ХІ-475 в кв. 48 по ПУП на селото, находящ се в строителните граници на населеното място, предназначен за жилищни функции, с площ съгласно скица от 1140 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 405 кв.м., при граници: изток – УПИ Х-475, северозапад – УПИ ХVІ-475, югоизток – улица, УПИ ІХ-476, югозапад – УПИ ХІV-474, УПИ ХІІІ-475, УПИ ХІІ-475, ведно с находящите се в него едноетажни: масивна жилищна сграда с площ 135 кв.м., гараж и подобрения, и са присъдени разноски по делото.

Въззивниците –тримата ответници в първоинстанционното производство, обжалват  цитираното решение, като твърдят, че то е недопустимо, евентуално – неправилно и необосновано, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Заявяват на първо място, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба.  Съдът е изпратил на ответниците неотговаряща на изискванията искова молба – без цена на иска, без данъчни оценки и скици на имотите, посочил е, напълно в нарушение на съдопроизводствените правила, че не е нужно да се сочи отделно цената на иска, тя се определяла не от ищеца, а от съда. Въззивниците твърдят, че цената на иска е съществен елемент, липсата му прави ИМ нередовна и постановеното по такава молба решение е недопустимо. Също така твърдят, че представените по-късно от ищцата оценки и скици не са им изпратени, което е нарушение на процесуалния закон, тъй като ответниците така са били лишени от възможността да вземат становище по тези документи и евентуално - да ги оспорят. Така съдът не е осигурил и равна защита на страните. На следващо място въззивниците се оплакват, че съдът е нарушил неколкократно и разпоредбата на чл. 142 от ГПК, също против принципа за равенство на страните, като в с.з. на 24.10.14г. необосновано и без наличието на законовите предпоставки е уважил молбата на ищцовата страна и не е дал ход на делото, а по-късно – също необосновано и неправилно, е отказал да уважи молбата на ответната страна за недаване ход на делото за с.з. на 10.12.14г., макар тогава да са били изпълнени, според тях, изискванията на правната норма. Също така въззивниците заявяват, че докладът на делото е непълен и неточен, не съдържа изброяване на представените от страните писмени доказателства, кои права и обстоятелства се признават или не се нуждаят от доказване, неправилно е разпределена доказателствената тежест. Въззивниците се оплакват и, че е нарушен принципът за непосредственост при разглеждане на делата, тъй като съдебното дирене било приключило при първия съдебен състав, който си направил отвод, а съдебният акт е постановен от друг съдебен състав. На последно място въззивниците твърдят, че решението е и материално неправилно, тъй като е постановено в противоречие с ТР № 5/2013г. на ОСГТК. Развиват подробни съображения, че тъй като дългът към ищцата е бил личен на единия съпруг – първия ответник, а имуществото, предмет на разпоредителните сделки е било в режим на СИО, то договорът не може да бъде обявяван за недействителен  за целите имоти, а само за ½ ид.ч. от всеки. Въззивниците твърдят, че атакуваното решение, с което е обявена за недействителна цялата разпоредителна сделка за личен дълг на единия съпруг, е неправилно по отношение на обективните си предели. Неправилно е и по отношение на субективните си предели, тъй като съдът е обявил процесната сделка за недействителна спрямо всички страни в производството, докато в действителност тя е такава само спрямо кредитора Ж.Н.. Поради всичко изложено въззивниците молят решението на НзРС да бъде изцяло обезсилено като недопустимо. Евентуално, ако съдът счете, че то е допустимо – молят то да бъде отменено като неправилно по отношене на ½ ид.ч. от дарените имоти. Претендират разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага последователно подробни контрааргументи, с които оборва всяко от наведените с жалбата оплаквания. Счита, че атакуваното решение не страда от твърдените пороци, развива детайлни съображения относно правилността му и иска то да бъде потвърдено. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Няма доказателствени искание, претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК, иска намаляне на адвокатското възнаграждение на другата страна поради прекомерност.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата като неоснователна, поддържа отговора, иска атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Въззивният съд не споделя решаващите правни изводи на РС по отношение пълната основателност на исковете, тъй като те са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

По отношение на оплакванията за допуснати процесуални нарушения:

Първото от тях е свързано с провеждане на производството и постановяване на решението при нередовна искова молба. Не съответстват на действителността твърденията на въззивниците, че е налице порок на исковата молба, свързан с представяне на скици и оценки на имотите, предмет на атакувания договор и определяне цената на иска 

. Съдът е оставил без движение исковата молба, дал е указания в тази насока на ищцата и в законовия срок тя е отстранила нередовностите, като е представила актуални скици и удостоверения за данъчната оценка на имотите, която е послужила при определяне цената на иска и дължимата д.т. Това действие може да бъде извършено по всяко време и исковата молба се счита редовна от датата на подаването й. Документите са приложени към делото и насрещната страна е могла по всяко време да се запознае с тях.

Следващото оплакване,  касаещо нарушаване равенството на страните в процеса, също е неоснователно.

Първоинстанционният съд е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищцата сама характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания.

Несъстоятелни са доводите за нарушаване правото на защита поради уважаване молбата на едната страна за отлагане на делото, неуважаване молбата на другата страна и т.н. Освен, че при държане на определенията по хода на делото във всяко с.з. съдът се е придържал към правилата на чл. 142 и чл. 56 от ГПК, той не е допуснал да приключи съдебното дирене без да е събрал всички годни, допустими и относими доказателства. Самите въззивници не правят доказателствени искания пред въззивния съд с аргумент по чл. 266 ал. 3 от ГПК. Решаващият съд е разгледал всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. При преценката на писмените доказателства се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи, а на гласните – от надеждността на свидетелите според отношенията им със страните, дали лично са възприели обстоятелствата, за които свидетелстват и дали проявяват пристрастие или заинтересуваност. Съдът е осигурил на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

Наведени са и оплаквания и за нарушаване на принципа за непосредственост по чл. 11 от ГПК, тъй като съдебното дирене приключило при един състав на РС, а след отвода на съдията-докладчик решението било постановено от друг състав. Съдебният състав, който е постановил обжалваното решение е приключил съдебното дирене в о.с.з. на 10.12.2014г., когато са събрани и допълнителни гласни доказателствени средства. Принципът за непосредственост изисква спорните факти и обстоятелства да бъдат доказвани пряко пред съда, той директно да събира  доказателствата като му бъдат представяни непосредствените източници/носители, на съответната информация и съдът лично да възприема изявленията на страните, свидетелите и вещите лица. В случая липсват нарушения в тази насока, а в разпоредбите на ГПК няма принцип за несменяемост на съдебния състав. Процесуалните действия, извършени от един съдебен състав са валидни за всеки следващ до приключване на производството.

С оглед изложеното, този въззивен състав намира, че не са допуснати от РС процесуални нарушения, водещи до обезсилване или отмяна на атакуваното решение.

По отношение на оплакванията за допуснати материалноправни нарушения:

С предявените при условията на пасивно субективно съединяване искове ищцата иска да се обяви спрямо нея недействителността на увреждащи я длъжникови действия – т.е. е предявен т.н. Павлов иск.

За да се проведе успешно такъв иск, е необходимо да е налице действителна по общите правила сделка и в случая ищцата не се позовава на никакви други пороци, даващи основание да се счита, че атакуваният договор е нищожен /съгл. чл. 26 от ЗЗД/, или унищожаем / съгл. чл. 27 – чл. 31 от ЗЗД/. Доводите й касаят наличието на специфична форма на недействителност, разпростираща се единствено по отношение на нея и съответно рефлектираща върху правната сфера на страните по увреждащата сделка, визирана в чл. 135 от ЗЗД. Този иск е за защита на лице, чиито интереси са увредени от сделка на негов длъжник и в негова полза е предвидена възможност, при  доказване на увреждане и знание /в предвидените случаи/ у третото лице за това увреждане, ищецът – кредитор по паричното вземане, да получи възможност да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на трето лице.

Така, за да се уважи отменителният иск на кредитора, следва да се установи наличието в кумулативна даденост на няколко обективни и субективни елементи от сложния фактически състав, предвиден в ал. 1 на чл. 135 от ЗЗД, а именно – наличие на вземане на кредитора, извършване на правни действия от страна на длъжника, увреждане чрез тях на интересите на кредитора и знание за увреждането от длъжника. Такова знание е необходимо да се докаже и по отношение на третото лице, с което длъжникът е договарял, когато действието е възмездно, а законодателят е въвел оборима презумпция за него, когато това лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Тогава субективната предпоставка на иска се счита за налична и тежестта на доказване е обърната – не ищецът доказва знанието, а ответната страна доказва незнанието.

Приведени към установената по делото фактология, горните условия адекватно намират своето пълно проявление.

Най-напред следва да се отграничат материалната и процесуалната легитимация на страните.

Въззивният съд счита, че е несъмнен факт, че качеството длъжник в материалното правоотношение има само Д.Н.С.. Паричното задължение, макар възникнало по време на брака му с втората ответница, представлява негов личен дълг. Това обстоятелство следва от изложените в исковата молба твърдения на ищцата, че двамата дълго са живеели на семейни начала, ищцата го подпомагала финансово, давала му е в заем различни суми, които той не е връщал. Тези отношения между двамата наложили издаването от страна на Д.С. на 10.01.08г. на запис на заповед за сумата 5 320 лв. /представляваща сбор от сумите, които ищцата е давала лично на ответника в заем/, с падеж 31.12.2012г.. Въз основа именно на този запис на заповед на ищцата е издадена по ч.гр.д. № 731/13г. на НзРС заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против първия ответник Д.С., за сумата 5 320 лв. и законната лихва от подаване на заявлението. Тримата въззивници – ответници в първоинстанционното производство, също не оспорват факта, че дългът е личен на първия от тях – това свое виждане те са обективирали още в отговора на исковата молба и не са променяли становището си. В тази насока са и събраните изобилни свидетелски показания, които са еднопосочни и категорични, че от 2000г. първите двама ответници-съпрузи живеят разделени, като не са имали общ бюджет /съвместни приходи и разходи/, а от 2000г. до 2012г. ищцата и първият ответник са живеели в едно домакинство на семейни начала. Паричните суми от ищцата ответникът е получавал лично, без знание на семейството си, и ги е ползвал само за себе си и за свои нужди.

Така имуществените отношения между тях са създали облигационното задължение за плащане на сумата 5 320 лв. само за ответника Д.С..

Също по време на съвместното съжителство с ищцата, първият ответник е сключил, за разширяване на бизнеса си като едноличен търговец, договор за банков кредит от 30 000 лв. и анекси към него, подписал е запис на заповед за вземанията на банката, а ищцата е била негов поръчител, авалирала е записа, правила е погасителни вноски. Това довело и до издаването от страна на първия ответник на запис на заповед от 20.01.2009г. в полза на ищцата за сумата 15 000 лв., което също представлява негово лично парично задължение спрямо нея. По-късно този запис бил обезсилен със запис на заповед от 07.05.12г. за сумата 16 830 лв., с падеж 31.12.12г. Ищцата встъпила в дълга на ответника към банката, впоследствие кредитът станал изцяло предстрочно изискуем, срещу нея било насочено и принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело по издадения на банката против нея изпълнителен лист.

С оглед изложеното, настоящият въззивен състав счита, че безспорно е установено от една страна качеството на кредитор на ищцата, най-малкото по отношение на сумата 5 320 лв., за която й е издадена заповед за изпълнение, и от друга – качеството на длъжник по това вземане на първия ответник, с което се изпълняват две от условията за успешното провеждане на Павловия иск – наличие на вземане от ищцата към първия ответник.

На следващо място е непререкаемо установено, че длъжникът е извършил разпореждане със свое имущество – два свои недвижими имота, като разпоредителната сделка е действителна и е извършена на 24.04.2009г. – след възникване на вземанията по записа на заповед от 10.01.08г. и от 20.01.2009г.

Атакувана е именно тази сделка, с която първият ответник и неговата съпруга – втората ответница, са дарили на своя син – третия ответник, двата недвижими имота, подробно описани в н.а. № 159/24.04.09г., н.д. №129/09г.

По принцип за уважаването на иска е необходимо извършването на действия, които да водят до увреждане на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 133 от ЗЗД за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество, право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество и длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото. Поради това всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск е основателен всякога, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора. С още по-голяма сила тази постановка важи, когато отчуждителното действие е безвъзмездно – от патримониума на длъжника излиза имущество, без в него да влезе вещ, имот, или парична сума, тоест - без да е получена насрещна престация, оценима в пари.

Така в случая е видно, че с договора за дарение имуществото на ответника-длъжник, служещо за обезпечение на кредиторката-ищца, е намаляло със стойността на дарението, поради което разпоредителното действие несъмнено уврежда последната. Следователно са налице и другите два обективни елемента от фактическия състав на чл. 135 ал. 1 от ЗЗД – правно действие на длъжника, увреждащо интереса на кредитора.

Последната предпоставка, заложена в правната норма, има субективен характер – необходимо е длъжникът да е знаел за увреждането.

 По този въпрос правната теория и препотвърдената съдебна практика са устойчиви – длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на кредиторовото вземане /решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. 915/2012 г. IV г. о. ВКС/. В случая ответникът Д.С., към датата на сключване на атакувания договор, е знаел че ищцата е негов кредитор и че действието му уврежда правата й.

Законът възлага по-сериозна доказателствена тежест когато увреждащата сделка е възмездна - тогава кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а настоящият казус е тъждествен с тази хипотеза, поради което няма да бъде обсъждано знанието за увреждане от страна на приобретателя – третия ответник, още повече пък, че той попада в другата, посочена по-горе, изключителна хипотеза на ал. 2 на чл. 135 от ЗЗД.

Така, в обобщение - ищцата е кредитор на ответника Д.С. за парично вземане, възникнало преди извършване на атакуваната разпоредителна сделка, поради което е знаел за увреждането. С извършеното отчуждаване на имоти от патримониума му, имуществото служещо за обезпечение на кредитора е намалено, поради което разпоредителното действие е увреждащо кредитора, без значение дали длъжникът разполага с друго имущество. Длъжникът е знаел за увреждането - знаел е, че ищцата е негов кредитор и че действието му уврежда правата й, а с оглед безвъзмездният характер на сделката знанието на третото лице-приобретател на имотите, е без правно значение.

Поради това се активира защитният механизъм на отменителния иск по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД и на ищцата следва да се предостави търсената съдебна защита.

Обемът и пределите на тази защита обаче, са основната точка на противопоставяне между страните в производството.

Разногласията произтичат от факта, че и двата имота, предмет на дарението, представляват съпружеска имуществена общност на първите двама ответници, от които само единият е длъжник на ищцата-кредитор.

В тази връзка несъстоятелно е твърдението на втората ответница, че по отношение на единия от двата дарени имота не е налице СИО, тъй като за ½ ид.ч. от него било насочено принудително изпълнение за личен дълг на първия ответник и тя била изплатила цялото задължение, за да бъде прекратено изпълнителното производство. При това положение не намира приложение разпоредбата на чл. 26 ал. 3 от СК /отм./, действала към него момент, на която се позовава ответницата.

Тук следва да се отбележи също, че е неоснователно оплакването на въззивниците относно това, че съдът е обявил с атакуваното решение процесната сделка за недействителна спрямо всичките страни в производството, а тя е такава само спрямо ищцата, но не и по отношение на ответниците.

Недискутируема е същността на Павловия иск като облигационен, а не вещен иск. Последиците от уважаването му са недвусмислени - увреждащата сделка остава действителна за страните по нея прехвърлителя и приобретателя, тя е недействителна, т. е. - счита се за нестанала, само по отношение на кредитора-ищец. Отменителният иск няма вещноправно действие и след уважаването му прехвърленото имущество, безразлично от използвания способ, не излиза от патримониума на приобретателя. Той си остава собственик, но понася санкцията да търпи изпълнение срещу това имущество за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със знанието, че сделката е увреждаща, или ако е придобил вещта безвъзмездно, както в случая.

Поради това в настоящия спор, съдът следва да постанови недействителността само по отношение на ищцата, която има интерес от провеждането на иска, обусловен от създаването на възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й – третият ответник, не отговаря за задълженията към нея като кредитор.

Въззивната инстанция счита, че в тази насока са изложените от решаващия съд мотиви и така е постановен и съдебният акт – решението не излиза извън надлежните субективни предели – действително диспозитивът е формулиран чрез сложно съставно изречение, но от структурата му става категорично ясно, че недействителността на сделката е призната само по отношение на ищцата, а по отношение на всички лица, участващи на двете страни в производството, съдът е обявил това обстоятелство, тъй като така следва да формира СПН спрямо тях.

На следващо място въззивниците-ответници са възразили още с отговора на исковата молба и против участието като страна в производството на втората ответница – съпруга на първия ответник, с аргумента, че тя не е пасивно легитимирана по иска по чл. 135 от ЗЗД, тъй като не е длъжник на ищцата.

Както се посочи по-горе – в материалното правоотношение действително страни са само ищцата като кредитор и първият ответник – като длъжник. Това дава само материалноправната им легитимация, която принципно е обуславяща по въпроса за основателността на иска. Процесуалната легитимация дефинира кръга от лицата, които ще участват в производството, като за ищцата и първия ответник тя произтича от материалното правоотношение, а за вторите двама ответници се обосновава с участието им в разпоредителната сделка. Тоест - предвид правния режим на разпореденото имущество, решението по отменителния иск следва да бъде постановено с участието на Е.С. – съпруга на длъжника, на ответната страна.

Следва да се подчертае, че това не рефлектира върху притежаваната от ищцата материалноправна легитимация на кредитор с подлежащо на принудително удовлетворяване вземане и не отрича наличието на материалноправната легитимация на длъжник само за единия от съпрузите-ответници – Д.С.. Уважаването на иска не създава солидарна отговорност между ответниците за изпълнение на паричното задължение, легитимиращо ищцата като кредитор, както и не легитимира приобретателя Н.С. като длъжник. За него единствено се въвежда задължението да предостави имуществото си за удовлетворяването на чуждо парично задължение.

Основателно е ключовото оплакване, инвокирано с жалбата, касаещо обективните предели на търсената защита.

Доколкото се установи, че спорът касае личен дълг на единия съпруг, а разпоредителната сделка има за предмет имущество, попадащо в режим на СИО на двамата, при установяване наличието в единна даденост на всички законови условия за признаване релативната недействителност на увреждащата сделка, обемът, в който следва да се уважи иска следва да се редуцира до ½ ид.ч. Само за тази част сделката е недействителна по отношение на кредитора и аргумент за това е ефектът, който оказва върху статута на имота прехвърлителното действие на договора и как той се хармонизира с облигационните отношения по повод вземането.

Това разрешение на въпроса е дадено с ТР №5/2013г. по т.д. № 5/13г. на ОСГТК, с което е прието, че предпоставка за провеждане на Павловия иск е вещта вече да е отчуждена. След като това е станало, съпружеската имуществена общност върху нея е била прекратена с настъпването на вещно-транслативното действие на разпореждането. Собственик на имота е третото лице - приобретател. С уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД, сделката си остава действителна, имотът не се връща в патримониума на съпрузите и съпружеската имуществена общност върху него не се възстановява.

След като ищецът по иска няма материалноправната легитимация кредитор на другия съпруг-ответник, съответно по отношение на ищеца този ответник няма качеството на длъжник и това обуславя действителността на извършеното от последния разпореждане с част от имота и липсата на увреждане на кредитора от обективна и от субективна страна. Ето защо Павловият иск не може да бъде уважен срещу съпруга - ответник, който не е длъжник и неговото действие да се счита за нестанало по отношение на чужд кредитор, за чужд дълг.

Налице е пълен аналог с процесния случай, поради което предявените при условиятана пасивно субективно съединяване искове следва да бъдат уважени спрямо тримата ответници, за двата имота, предмет на увреждащия договор за дарение, като той бъде обявен за недействителен по отношение на ищцата до размер на ½ ид.ч.

Виждането на въззиваемата ищца, че „щом общността в правата е бездялова и по време на брака единият съпруг не може да се разпорежда само със своята част от имота, то от забраната следва, че разпореждането на двамата с имот в режим на съпружеска имуществена общност е увреждащата сделка, предмет на отмяната, а не някаква идеална част от нея“, се основава на решение № 612 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1764/2009 г., III г. о., което, макар постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е изгубило значението си, тъй като въпросът е разрешен по друг начин с по-късно постановеното ТР №5/13 г.на ОСГТК, което въззивният съд е приложил.

Щом правните изводи на двете инстанции частично се разминават, въззивната жалба е неоснователна в частта, с която се иска обезсилване на цялото решение като недопустимо и основателна в частта, касаеща размера, за който следва да се обяви недействителността на договорите за дарение.

Атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която сделката е обявена за недействителна по отношение на ищцата за ½ ид.ч. от всеки от имотите, предмет на дарение.

По отношение на разноските за първоинстанционното производство, с оглед частичното уважаване на исковете, ответниците следва да заплатят на ищцата половината от направените от нея разноски, съгласно представения списък,  в размер на 472, 65 лв., а ищцата следва да им заплати половината от направените от тях разноски, съгласно представения списък,  в размер на 325 лв. и така присъдените на ищца разноски следва да се намалят с 480, 65 лв., а на ответниците – да се присъдят такива в посочения размер.

С оглед изхода на процеса /не е уважена жалбата в частта, с която се иска обезсилване на решението, уважена е в частта, с която се иска отмяна до размер на ½ ид.ч. за всеки от дарените имоти/ отговорността за разноски за въззивната инстанция следва да се разпредели между страните, като въззиваемата заплати на въззивниците сумата 290 лв. разноски за въззивната инстанция /също - съгласно представения списък/, а въззивниците следва да заплатят на въззиваемата такива в размер на 415 лв., съгласно представения списък. Въззивният съд счита, че не следва да уважава направеното възражение от пълномощника на въззивниците за намаляне на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата поради прекомерност, с оглед установената фактическа и правна сложност на спора и извършените от процесуалния представител процесуални действия във връзка с осъществяване на защитата на страната.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 9/12.01.2015г. по гр.д. № 196/14г. на НзРС, В ЧАСТТА, с която е обявен на страните за недействителен спрямо Ж.П.Н. ЕГН **********,*** 15-А-11, сключеният на 24.04.2009г. пред нотариус с рег. № 163 на НК договор за дарение на недвижими имоти, обективиран в н.а. № 159, т. І рег. № 1492, д. № 129/2009г., по силата на който Д.Н.С. ЕГН ********** и Е.Й.С. ЕГН **********, двамата  от ГР.Р., ул. „Д. Б.“ №* ет.*, ап. *, даряват на сина си Н.Д.С. ЕГН ********** ***, следните свои недвижими имоти: 1. ДВОРНО МЯСТО в с. Любенова махала, община Нова Загора, съставляващо ПИ част от пл.№ 475 в кв. 48 с площ  от 1410 кв.м., за който е отреден УПИ Х-475 в кв. 48 по ПУП на селото, находящ се в строителните граници на населеното място, предназначен за жилищни функции, с площ съгласно скица от 1170 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 380 кв.м., при граници: югоизток – улица, северозапад – УПИ ХVІІ-467, североизток – УПИ ІХ-476, югозапад – УПИ ХІ-475, ведно с находящите се в него едноетажни: полумасивна стопанска сграда с площ 40 кв.м., две полумасивни стопански сгради – търпими строежи в режим на „доизживяване“ и подобрения и 2 ДВОРНО МЯСТО в с. Любенова махала, община Нова Загора, съставляващо ПИ част от пл.№ 475 в кв. 48 с площ  от 1515 кв.м., за който е отреден УПИ ХІ-475 в кв. 48 по ПУП на селото, находящ се в строителните граници на населеното място, предназначен за жилищни функции, с площ съгласно скица от 1140 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 405 кв.м., при граници: изток – УПИ Х-475, северозапад – УПИ ХVІ-475, югоизток – улица, УПИ ІХ-476, югозапад – УПИ ХІV-474, УПИ ХІІІ-475, УПИ ХІІ-475, ведно с находящите се в него едноетажни: масивна жилищна сграда с площ 135 кв.м., гараж и подобрения, ЗА ½ ид.ч. ОТ ВСЕКИ ОТ ОПИСАНИТЕ ИМОТИ,  както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която са осъдени Д.Н.С., Е.Й.С. и Н.Д.С. да заплатят на Ж.П.Н. разноски за първоинстанционното производство за сумата над 472, 65 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Ж.П.Н. да заплати на Д.Н.С., Е.Й.С. и Н.Д.С. направените разноски за първоинстанционното производство в размер на 325 лв.

 

 

 

ОСЪЖДА Д.Н.С., Е.Й.С. и Н.Д.С. да заплатят на Ж.П.Н. направените разноски за въззивното производство в размер на 415 лв.

 

ОСЪЖДА Ж.П.Н. да заплати на Д.Н.С., Е.Й.С. и Н.Д.С. направените разноски за въззивното производство в размер на 290 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: