Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 29.05 .2015г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми май  през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 220    по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 155/23.02.2015 г. по гр.д. №590/2014 г. на СлРС в частта,  с която е отхвърлен иска на Г.К.С., ЕГН ********** *** за делба на недвижим имот – трайни насаждения с площ 5 000 дка представляващ имот № 072011, ІV-та категория в местността „Домус орман” по плана за земеразделяне на с. Гергевец, общ. Сливен при граници имот № 000257 – канал на Община Сливен, имот № 000237 – полски път на Община Сливен, имот № 072020 – трайни насаждения на С.П.В., имот № 072012 – трайни насаждения на наследниците на А. Й.М. и имот № 000250 – полски път на Община Сливен, като неоснователен, както и в частта с която Г.С. е осъден да заплати държавна такса.

Подадена е въззивна жалба от Г.К.С., като решението е обжалвано в посочените части и се твърди, че решението е неправилно. Неоснователен и неправилен е извода на съда, че ищецът е придобил по давност този имот, като го е владял повече от 10 години на основание на завещателно разпореждане. Развиват се съображения, че въвода във владение е през 1996 г. и имотът е съсобствен между наследодателя на ищците и последните трима ответници. Завещанието не е произвело действия за наследниците и се излагат съображения за това. Неправилно съдът е приел, че давност е установена върху целя имот и обявяването на завещанието е началният момент от който е започвала да тече давността, като се излагат съображения, че наследникът не е твърдял и не е ангажирал доказателства в тази насока. По нататък във въззивната жалба се излагат съображения във връзка със статута на имота в защитена територия, които налагат ограничения върху начина на ползването й поради което претендиращият собствеността не е предприел действия които да сочат, че владее изцяло за себе си. Така няма установено пълно и еднолично владение върху имота, а въззивникът се е противопоставил на неговото владение. Излагат се доводи във връзка със събраните по делото доказателства като се оборват част от свидетелските показания и се извежда извода, че ищецът е бил само ползвател на имота. В крайна сметка се достига до извода, че собствеността върху този спорен имот не е установена еднолично въз основа на давностно владение от ищеца, а е останала в съсобственост на страните. Накрая се излагат съображения, че неправилно само въззивника е осъден да заплати държавна такса, излагат се съображения за това и се иска отмяната на решението в тази му част. Иска се решението да бъде отменено в атакуваните части и да се постанови друго, с което да се допусне до делба и имота в м. „Домус орман”.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба от ищеца чрез неговия процесуален представител по пълномощие, в който се твърди, че жалбата е неоснователна.  Доводите изложени в жалбата са относими към правата на останалите ответници – наследници на Кольо С.К., които обаче не са оспорили твърденията на ищеца за изключително владение върху имота. След смъртта на Кольо С.К. и във основа на негово завещание ищецът е владял имотите предмет на това завещание. Въводът във владение за този имот е извършен през 1994 г., когато наследодателят е бил жив, а след смъртта му през 1996 г. ищецът е установил владение върху тези 5 дка,  като е приел, че това е дял на неговия баща. Така той е владял за себе си непрекъснато, в продължение на повече от 10 години и това владение е било срещу първия ответник, тъй като останалите две ответници не са имали претенции към този имот. Прави се разбор на свидетелските показания и се достига до извода, че решението на районния съд в тази част е правилно, обосновано и законосъобразно. Съображенията за ограниченията, които съществуват относно ползването на имота са неотносими към конкретния спор, тъй като не са свързани със собствеността върху него. Поради това се иска решението да бъде потвърдено, като се претендират разноски за тази инстанция.

В с.з. въззивникът се явява лично и с представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

Въззиваемите не се явяват. За първия от тях е постъпило писмено становище от представител по пълномощие, с което се оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното отхвърляне на иска.

   Последователна е практиката на ВС и ВКС относно характеристиките на владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта/corpus/ и субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението/corpus/ - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.

 При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две или повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т. е упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се предполага и за идеалните части от нея.

 Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС.

След възстановяване на правото на собственост имот № 072011 е владян в продължение на повече от 10 години и до момента от ищеца  който се е считал за собственик на основата на завещание от баща му, което не е оспорвано преди завеждането на настоящото дело от страна на въззивника. Ищецът  е стопанисвал имота като свой и това негово поведение е било ясно демонстрирано. Обработвал и имота, изчистил е терена от дънери и паднала маса, плащал е разходите свързани с извършването на отделните дейности.

Безспорно е, че съображенията за ограниченията, които съществуват относно ползването на имота  с оглед приложението на Закона за биологично разнообразие, са неотносими към конкретния спор, тъй като не са свързани със собствеността върху него.

Правилно е решението и в частта за разноските. След като претенцията на въззивника е била отхвърлена, той дължи заплащането на разноските на страната, която я оспорва.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 120 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 155/23.02.2015 г. по гр.д. №590/2014 г на Сливенския районен съд в обжалваните части.

ОСЪЖДА Г.К.С., ЕГН ********** *** да заплати на А.К.С. ЕГН ********** *** сумата от 120 /сто и двадесет/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: