Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 27.05.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми май през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 223 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 204/16.03.2015г. по гр.д. № 3695/14г. на СлРС, с което е осъден Д.Т.В. със съгласието на баща му Т.В.В. да заплати на Г.М.Г. със съгласието на майка му Д.В.М., сумата 3 500 лв., на основание чл. 45 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 51 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 52 от ЗЗД, представляваща обезщетение за претърпени от първия неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинени средна и леки телесни повреди на 02.03.2014г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на уврежданеот – 02.03.14г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер т 5 000 лв. и са присъдени съразмерно разноските по делото на страните.

Ответникът в първоинстанционното производство обжалва, със съгласието на баща си, цитираното решение само в осъдителната му част, като твърди, че в нея то е неправилно. Заявява, че не оспорва факта на признаването му за виновен в нанасянето на средна телесна повреда по НОХД № 947/14г. на СлРС, но някои от посочените в исковата молба травми не били доказани. Освен това твърди, че счупеният зъб е трайно възстановен, а останалите отоци и кръвонасядания били отшумели за 7-10 дена и не било установено по какви причини ищецът не е посещавал учебни занятия и не е провеждал тренировки. На последно място въззивникът се оплаква, че присъденото обезщетение е в завишен размер, тъй като по сходни казуси, според трайната съдебна практика, се определял размер на обезщетение около 1 000 лв. С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на СлРС в атакуваната част и вместо това постанови ново, с което намали размера на присъденото обезщетение. Няма направено искане за присъждане на разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, със съгласието на баща си, редовно призован, се явява лично и със своя баща, за него се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, със съгласието на майка си, редовно призован, не се явява лично и не се представлява. С писмено становище, подадено от процесуален представител по лълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение в атакуваната му част като правилно и законосъобразно. Не е претендирал присъждане на разноски.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е  и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

      Тъй като в наказателното производство не е предявен граждански иск, ищецът е запазил материалното си право на иск и го е упражнил, със съгласието на майка си, в самостоятелното производство по чл. 45 от ЗЗД, развило се въз основа на исковата му молба от 09.09.2014г.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.

В случая несъмнено се доказа наличието на всички изброени елементи от визирания фактически състав. С влязлото в сила споразумение, одобрено от наказателния съд по НОХД № 947/14г. на СлРС /което по тези си последици се приравнява на влязла в сила присъда/, съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, се установява безспорно деянието и авторството на ответника-въззивник, неговата противоправност и вината на извършителя. Не се спори и относно настъпването на вредата, доколкото престъплението е резултатно по правната си същност, както и относно причинната й връзка с противоправните действия на ответника. В този смисъл е безпредметно повторното доказване на извършването на деликта в настоящото производство, а по отношение на тези увреждания, предизвикани по време на осъществяване на престъпното деяние, но несъставляващи средни телесни повреди, са събрани достатъчно безпротиворечиви гласни и писмени доказателствени средства, изслушана е и неоспорена от страните експертиза, изготвена от компетентни вещи лица, в чиято пристрастност съдът не се съмнява.

Поради това са налице законовите предпоставки за възникване на задължение за обезвреда от страна на причинителя на вредата.

Ключовото оплакване на въззивника касае размера на определеното от решаващия съд обезщетение за претърпените от ищеца-въззиваем неимуществени вреди. 

Този въззивен състав намира, че няма причини за неговото намаляване.

Размерът на гражданската отговорност трябва да е адекватен на нанесените увреждания, поради което следва да се проведе принципа за обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, без значение дали са имуществени или неимуществени.

Имуществени вреди не са претендирани. Ищецът търси обезщетяване само на претърпените неимуществени такива под формата на физически и психически болки, страдания и неудобства.

По несъмнен начин са доказани травматични увреждания – средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на горен десен централен резец, липса на 2/3 от коронката на зъба и леки телесни повреди, изразяващи се в контузия на дясната очница с охлузване с линейна форма на клепачите, контузия в областта на основата на носа, болезнени отоци и кръвонасядания по лицето – в дясната половина на горната устна, в областта на окото и носа, както и левостранен периорбитален хематом с травматичен оток на меките тъкани. Установено е, че това е причинило сравнително продължителни болки, страдания и неудобства на ищеца, процесът на заздравяване е протекъл за около месец, през който болките са отшумявали постепенно, през това време дъвкателните му функции са били затруднени. Това наложило отсъствието му от училище и пропускане на тренировките, свързани с обучението му в Спортно училище. Събраните писмени и гласни доказателства в тази насока изключват съмнението, че причината за това е именно претърпеният побой. Също така съдът счита, че безусловно е доказано и преживяването на емоционален и душевен дискомфорт от страна на ищеца – установено е продължило през посочения период състояние на страх, неудобство, срам, съпътстващи ежедневието му, временно променили навиците му и довели до силно, макар и краткотрайно, ограничаване на социалните му контакти.

Поради всичко това следва да се осъществи отговорността на ответника за доказаните по несъмнен начин вреди, описани по-горе. Тъй като са заявени само неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, и те са по начало без паричен или друг имуществен еквивалент сами по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така, от една страна е налице нарушаване на телесния интегритет и това по дефиниция е свързано с търпене на болки от накърнената цялост, които, макар да намаляват по интезитет, се простират във времето, но пък настъпва пълно възстановяване. От друга страна е установено и психическо страдание, свързано с емоционални преживявания, които дават отражение върху самочувствието, спокойствието и усещането за сигурност на ищеца, и те също са били сравнително продължителни, а при човек на детска възраст /какъвто е непълнолетният ищец/, преодоляването му е по-трудно.

Ето защо, след преценката на релевантните обстоятелства, съдът намира, че сумата от 3 500 лв. представлява справедлива компенсация, като обективен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани.

Тук следва да се посочи, че настоящият състав намира за неоснователно оплакването на въззивника, че сумата е завишена и не е адекватна на вредите. В случая трябва да бъде отчетено обстоятелството, че нанесените телесни увреждания са изключително съсредоточени по лицето на пострадалия и са многобройни. Човешкият индивид отъждествява себе си с лицето си и затова посегателството върху него най-силно накърнява достойнството му и предизвиква чувство на унижение, което непререкаемо носи наситен негативен заряд и представлява значителна неимуществена вреда, като силата на физическата болка е безразлична за нея. По начало всяко прекосяване на личния периметър и нарушаване на телесната неприкосновеност на човека поражда усещане за беззащитност, но когато е атакувано лицето му, това се свързва със засягане на същността му като личност, поради което и вредата в този случай има и психологични измерения, които също следва да бъдат отчетени. Преживявания в тази насока у ищеца са доказани чрез свидетелските показания.

Така в посочения размер главният иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи, а над него – до пълния претендиран размер от 5000 лв., да се отхвърли.

Основателен се явава и акцесорният иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Произходът на задължението е непозволено увреждане. При това положение още актът на деликта поражда основното задължение за обезвреда и това поставя в течение и акцесорното задължение за лихви за забава. В тази хипотеза не е била необходима изрична покана или предявяване на искова молба, за да се задейства механизмът на забавата – паричното задължение е било изискуемо още в момента на извършване на непозволеното действие. Поради това ответникът дължи върху присъдената сума и обезщетение за забава от 02.03.14. до окончателното й изплащане.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди, а жалбата, като неоснователна, следва да се отхвърли.

В необжалваната част решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени /въззиваемата страна не е направила и доказала разноски и такива не следва да й се присъждат/ и заплати на въззиваемата страна такива в размер на 70 лв. за д.т.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 204/16.03.2015г. по гр.д. № 3695/14г. на СлРС в обжалваната част.

 

ОСЪЖДА Д.Т.В. със съгласието на баща му Т.В.В. да заплати на Г.М.Г. със съгласието на майка му Д.В.М. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 70 лв. за д.т.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска до 5000 лв.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: