Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен,  29.05.2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 230    по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 62/23.03.2015 г. по гр.д. № 692/2014 г. на Новозагорски РС , с което е отхвърлено като неоснователно възражението на М.К.Д.-Г. ЕГН ********** *** за наличие на придобивна давност върху описания по-долу в решението недвижим имот и е допусната до делба на  жилищна сграда – еднофамилна, със ЗП 13 кв.м. на един етаж, с идентификатор 51809.501.1607.1, жилищна сграда – еднофамилна на два етажа със ЗП 63 кв.м. и идентификатор 51809.501.1607.2 и постройка на допълващо застрояване със ЗП  24 кв.м. и идентификатор 51809.501.1607.3, находящи се в ПИ с площ 274 кв.м. с идентификатор 51809.501.1607 по кадастралната карта на ГР.Н.З. с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване,  стар идентификатор: няма, с № по предходен план 1607 – кв. 67, парцел ІІ, при съседи на ПИ 51809.501.1589, 51809.501.1608.; 51809.501.5150;. 51809.501.1606 с административен адрес на имотите ГР.Н.З., ул. „К.Ч.” № * като делбата да се извърши между П.К.С. ЕГН ********** *** и М.К.Д.-Г. ЕГН ********** *** при квоти  по ½ ид.ч. за всяка една от тях.

Подадена е въззивна жалба от ответницата, в която се твърди, че решението е в противоречие на материалния закон, постановено при съществено противоречие на съдопроизводствените правила и е необосновано. В жалбата се няма разбор на свидетелските показания, като се сочи, че  категорично е установено, че ищцата не е живяла в  този имот и че извършените от нея действия  по никакъв начин не са препятствали владението на ответницата, която пък с поведението си е показала, че желае и владее целия имот за себе си.  Сочи се също , че плащането на данъци е без значение, тъй като то не доказва ползване и владение на имота. Развиват се съображения, че фактически въззивницата е ползвала имота и упражнявала без съгласието на  ищцата фактическата власт върху целия имот, като ищцата – въззиваема многократно е била уведомявала, че въззивницата владее за себе си. Поради това се иска да бъде отменено изцяло решението  и да бъде отхвърлен предявеният иск за делба.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна.

В жалбата не се сочат конкретни основания за порок на първоинстанционното решение, което е правилно законосъобразно и обосновано. Мотивите на съда са убедителни и е недоказано възражението на въззивницата за придобивна давност. В жалбата не е посочено поради какви съображения не следва да бъдат приети свидетелските показания и се прави искане жалбата да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено, като се претендират и разноски за въззивната инстанция.

В с.з. въззивницата се явява лично и с представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

За въззиваемата страна се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното отхвърляне на претенцията за придобиване  на имота по давност.

   Последователна е практиката на ВС и ВКС относно характеристиките на владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта/corpus/ и субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението/corpus/ - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.

 При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две или повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т. е упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се предполага и за идеалните части от нея.

 Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС.

   При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици В конкретния случай правилно и законосъобразно, въз основа на установеното от фактическа страна, районният съд е достигнал до извода, че въззивницата първоначално е държала имота за себе си и сестра си. След смъртта на родителите им тя е извършвала ремонти в имота, но не е отричала правата на въззиваемата. Тя пък е посещавала и ползвала помещенията Това сочи, от една страна, че  не се е дезинтересирала от собствеността си, а от друга, че въззивницата не е владеела имота спокойно, явно, необезпокоявано, с намерението да го държи за себе си. Обосновани са изводите на съда, че началото на владението на имота с намерението да се държи вещта като своя, не е установен, поради което не може да се прецени дали е изтекъл предвиденият в чл.79 от ЗС срок. Така след като е налице съсобственост, правилно и законосъобразно е допусната делба.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 500 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 62/23.03.2015 г. по гр.д. № 692/2014 г. на Новозагорски районен съд.

 

ОСЪЖДА М.К.Д.-Г. ЕГН ********** *** да заплати на П.К.С. ЕГН ********** *** сумата от 500 /петстотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: