Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №137

 

гр. Сливен, 02.06.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:         

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №236 по описа за 2015 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №218/20.03.2015г. по гр.д.№350/2013г. на Сливенски районен съд, с което е осъден М.К.М. да заплати на Д.Д.М. сумата 1409,08лв., представляваща възнаграждение за изпълнителя по договор за изработка, сключен между двамата в устна форма през 2012г., по силата на който първия от тях е възложил на втория изработването на дървено стълбище в жилище – къща в с.Тополчане, общ.Сливен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2013г. до окончателното й изплащане. На страните са присъдени разноски по съразмерност.  

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство М.К.М. изцяло.

Въззивникът посочва, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Счита, че районният съд неправилно е кредитирал заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, като излага подробни съображения в тази насока. Посочва, че стъпалата, челата и всички останали необходими детайли за стълбището са изработени от „Коркос“ ООД по определените от ищеца размери, като стойността им е заплатена от него. – ответника. Необосновано вещите лица са включили към труда на ищеца разкрояване на стъпала и чела. Необосновано е включена и стойността на положен труд от т.нар. „помощник“ на ищеца, тъй като от свидетелските показания  се установило, че ищеца сам лично е извършил всички дейности. Счита, че е налице дублиране на дейности. Неправилно според него вещите лица са определили стойността на режийните разноски и транспортните разходи, както и са включили дейности, неизвършени от ищеца, с оглед посоченото от него в исковата молба. Посочва, че на няколко пъти е правил искане за отвод на вещото лице В.М., но съдът не го е уважил и е включил това вещо лице в състава на тройната експертиза. Счита, че вещото лице М. е бил предубеден и е повлиял върху останалите членове от състава на експертизата. На последно място посочва, че съдът неправилно е определил момента на забавата, тъй като нотариалната покана е изпратена и връчена на друго лице  - М.М.М. и на адрес, напълно различен от неговия, както се установило по делото. Въпросната покана не е произвела правен ефект. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения против него иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът М.К.М., редовно призован, се явява лично и с представител по пълномощие адв.Р., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения и моли за уважаването й.

В с.з. въззиваемият Д.Д.М., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпила молба от пълномощника му адв. Х., която оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Счита, че първоинстанционният съд правилно е обсъдил доказателствата по делото и възприел заключението на тройната експертиза. Спорът е единствено относно размера на възнаграждението, като в тази насока заключението на тройната експертиза е достатъчно обосновано и обективно, отчитащо обема и сложността на извършената работа и правилно е послужило като основа за уважаване на иска.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно в частта относно присъдената главница и неправилно относно началния момент на присъдената върху нея законна лихва за забава.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд по отношение на главната искова претенция – присъждане на възнаграждение на изпълнителя по договор за изработка, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания в тази насока – главната искова претенция, са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с иск за заплащане на неизплатено възнаграждение на изпълнителя по договор за изработка в размер на 1500лв. с правно основание чл. 79, вр. с чл.258 и чл.266, ал.1 от ЗЗД, ведно с искане за присъждане на законната лихва за забава върху главницата, считано от 17.01.2013г., както и с предявен при условията на евентуалност при евентуално неуважаване на главната искова претенция иск за заплащане на  обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на 1500лв.

По делото безспорно е установено /от свидетелските показания/ и между страните не се спори, че между тях е сключен в устна форма през м.октомври 2012г. договор за изработка, по силата на който ответникът М.К.М. в качеството си на възложител е възложил на ищеца Д.Д.М., в качеството му на изпълнител обличане с дърво на вече излято бетонно стълбище в жилището на възложителя в с.Тополчане, общ.Сливен. Между страните не се спори и относно факта, че към момента на сключване на договора страните по него не са уговорили размера на дължимото на изпълнителя възнаграждение. Не се спори и относно факта, че материала, основните детайли са осигурени от възложителя чрез трето лице фирма „Коркос“.

Договорът за изработка е двустранен, неформален, консенсуален и възмезден. Изпълнението на задълженията на едната страна поражда необходимост от изпълнение на насрещните задължения на другата страна. С изпълнението от страна на ищеца на своите задължения по договора за изработка, възниква насрещното задължение на възложителя – ответника да заплати съответното възнаграждение за извършеното. Договорът за изработка е винаги възмезден договор по дефиниция. По делото е установено каква част от възложената работа по изработката и монтажа на дървеното стълбище /по-точно обличане с дърво на съществуващо бетонно такова/ е извършена от извършителя – ищеца, като се установи, че е останала неизвършена от него довършителната работа по монтиране на иначе изработени пилюри и ръкохватки. Тази довършителна работа е останала недовършена поради възникнал спор относно размера на възнаграждението на изпълнителя. Именно този въпрос всъщност е единствения спорен въпрос в случая между страните и той е обусловил необходимостта от съдебната намеса при решаването му.

Въззивният съд споделя напълно извода на районния съд, че извършената от ищеца работа, без посочените довършителни операции по монтаж на пилюри и ръкохватки /изработени обаче от ищеца/, е приета без възражения за неправилно и некачествено изпълнение по смисъла на чл.264 от ЗЗД. Твърдения и доказателства за такива няма изложени, съответно ангажирани от ответника – въззивника М.. Следователно, възложителят, съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 от ЗЗД, дължи заплащане на възнаграждение за приетата работа. Следва да се отбележи, че липсата на изрично уговорен размер на дължимото при всички случаи възнаграждение на изпълнителя при сключване на договора, не опорочава същия. Разпоредбата на чл.266 от ЗЗД изрично предвижда и хипотези на определяне на размера на възнаграждението при приемане на работата. Тъй като в случая се касае за специфична работа, изискваща различни по вид и сложност операции, които не са могли да бъдат определени изцяло при сключване на договора, напълно допустимо и правилно страните са отложили решаване на въпроса за размера на дължимото на изпълнителя възнаграждение за по-късния момент, визиран в разпоредбата на чл.266, ал.1 от ЗЗД – приемане на работата. Именно в този момент – на третия ден на монтажа, по повод определяне на това възнаграждение е възникнал и спора между страните относно размера, останал неразрешен между тях. Съдът не споделя възраженията на въззивника в тази насока, тъй като ако той не е бил съгласен с този начин и по-точно момент на определяне на възнаграждението – при приемане на работата, е следвало въобще да не сключва договора с ищеца, т.е. да не му възлага изработка на стълбището без да са уговорили предварително цената на труда на изпълнителя. Възложителят е възложил работата при тези условия и след изпълнението й и приемането й /безспорен факт/ е длъжен да заплати съответно на извършеното възнаграждение, което с оглед спора следва да се определи от съда.

Относно размера на дължимото възнаграждение за извършените по договора за изработка работи, съдът е назначил по искане на страните съответно две еднолични и една тройна експертиза.

Въззивният съд споделя напълно извода на районния съд, че първата експертиза, изготвена от вещото лице Ф.К. не следва да се кредитира, тъй като тя няма нужните специфични познания в областта на дървообработването. Напълно възприема становището на районния съд, че следва да се има предвид при решаване на спора заключението на тройната експертиза, изготвено от съответните специалисти, без съмнения в тяхната компетентност и безпристрастност. Съдът намира за изцяло неоснователни твърденията за пристрастност на вещото лице М., включено в състава на тройната експертиза, като споделя изцяло съображенията на районния съд при неприемане на отвода му. Напълно неоснователни и голословни са възраженията за неправомерно повлияване от страна на вещото лице М. върху становището на другите две вещи лица, включени в състава на тройната експертиза. Заключението на тройната експертиза е подробно обосновано, като съдът напълно приема използвания от вещите лица метод за оценка на труда на изпълнителя, с оглед спецификата на извършеното и липсата на предварително уговорено между страните възнаграждение. Вещите лица обстойно са обосновали използването на емпиричния метод, като са дали подробно и аргументирано заключение. Всички наведени с въззивната жалба оплаквания относно неправилността и необосноваността на същото, настоящия състав намира за изцяло неоснователни. При изслушването в съдебно заседание вещите лица също мотивирано и обстойно са отговорили на поставените въпроси. Следва само да се отбележи, че от свидетелските показания, кредитирани от съда като безпротиворечиви и взаимнодопълващи се, се установява именно необходимостта и използването в хода на работата, както по обработването, така и при монтажа на помощник от страна на изпълнителя, както и факта, че той е извършил цялата възложена му работа /естествено с помощник за съответните технически операции/.

Въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че от определеното от тройната експертиза възнаграждение следва да се приспадне само сумата от 843,24лв., касаеща монтажа на декоративните части и довършителните работи, които безспорно не са извършени от ищеца. По този начин дължимото на изпълнителя – ищеца възнаграждение по договора за изработка за извършената работа възлиза на сумата от 1409,08лв.    

С оглед гореизложеното, въззивният съд намира, че е налице неизпълнение от страна на ответника – въззивник на неговото насрещно задължение по договора за изработка за заплащане на възнаграждение за извършената и приета работа в размер на 1409,08лв., поради което следва да бъде ангажирана неговата договорна отговорност за неизпълнение на поето задължение. Предявеният главен иск е основателен и доказан до този размер. Решението на районния съд в тази му част, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Следва само да се отбележи, че районният съд не се е произнесъл по предявения иск за разликата над уважения до пълния претендиран размер, като в тази насока ищецът разполага с процесуалната възможност, визирана в разпоредбата на чл.250 от ГПК /и в мотивите няма формирана воля за тази част на исковата претенция/.

Първоинстанционният съд е разгледал и уважил частично главния иск по чл.79, вр. с чл.258 от ЗЗД, поради което е отпаднало задължението му за разглеждане и произнасяне по евентуалния иск. С оглед изводите на въззивния съд за частична основателност до уважения от районния съд размер на главния иск, също не следва да се разглежда евентуалната искова претенция.

По отношение на претенцията за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2013г., следва да се отбележи, че съдът намира това искане за неоснователно относно началната дата на дължимостта на обезщетението за забава.

Въззивният съд намира за основателни възраженията на въззивника, изложени във въззивната жалба в тази насока. Безспорно в хода на производството пред СлРС е установено, че имената на ответника и адреса му не съвпадат с тези, посочени в нотариалната покана от 07.01.2013г. и същата не е връчена на него. Самия ищец коригира исковата си молба относно имената и адреса на ответника. По този начин съдът не споделя извода на районния съд, че ответникът е изпаднал в забава от момента на изтичане на дадения с нотариалната покана срок за доброволно изпълнение, тъй като по делото е останало недоказано връчването й на ответника. Друг е въпросът, че се касае за акцесорна претенция, която касае период преди подаване на исковата молба и следва да има посочена цена и заплатена съответна държавна такса, за да се приеме за разглеждане от съда.

С оглед основателността на главната искова претенция, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да бъде присъдено обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.02.2013г.

В тази част решението на районния съд е неправилно и незаконосъобразно и следва да се отмени относно посочената начална дата на обезщетението за забава, като се присъди това обезщетение от датата на подаване на исковата молба.

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на страните разноски, с оглед частичната основателност на главната искова претенция и в тази част също следва да бъде потвърдено.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса и неоснователността на въззивната жалба по главната искова претенция /въз основа на нейната цена е определена и дължимата за въззивното производство държавна такса – единствената направена пред въззивния съд разноска от въззивника/, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени.

Въззиваемият не е претендирал присъждане на разноски във въззивното производство и съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №218/20.03.2015г., постановено по гр.д.№350/2013г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която М.К.М. с ЕГН ********** е осъден да заплати на Д.Д.М. с ЕГН ********** законна лихва за забава върху главницата от 1409,08лв., считано от 17.01.2013г. до окончателното й изплащане, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА М.К.М. с ЕГН ********** *** да заплати на Д.Д.М. с ЕГН ********** *** обезщетение за забава върху главницата от 1409,08лв., в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.02.2013г. до окончателното й изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №218/20.03.2015г., постановено по гр.д.№350/2013г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                 

                

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

                                                                                2.