Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №149

 

гр. Сливен, 16.06.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:  СВЕТОСЛАВА КОСТОВА        

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №241 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №152/23.02.2015г. по гр.д.№2785/2014г. на Сливенски районен съд, с което са осъдени И.С.В. и М.Й.А. да заплатят солидарно на Р.М.Т. сумата от 9030,21лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди – пропуснати ползи в следствие продажбата на земеделски земи в землището на гр.Кермен, в които тя е съсобственик с квота ½ ид.ч. , а именно: имот №022023 с площ от 6,220 дка в м.“Казлача“; имот №027068 с площ 7,114дка в м.“Курамата“;  имот №038017 с площ 3,124дка в м.“Под чалъ баир“ и имот №077035 с площ 6,118 дка в м. „Под крайния баир“, като отчуждаването е извършено с договори за продажба, извършени на 21.11.2003г. в нот. акт №123, том ХІ, рег.№11771, дело №1124/2003г. на нотариус Ел. Ш., пред която от М.А. е представено пълномощно №291/13.11.2003г., като дадено му от Р.Т., в което И.В., в качеството му на длъжностно лице – кмет на гр.Кермен е удостоверил невярното обстоятелство, че подписа в този документ е на тази жена, както и два договора от 21.01.2005г., извършени в нот. акт №65, рег.№703, дело №56/2005г. и нот. акт №66, рег.№704, дело №57/2005г. на нотариус Д. Н., пред който от М.А. е представено пълномощно №31/17.01.2005г., като дадено му от Р.Т., в което И.В., в качеството му на длъжностно лице – кмет на гр.Кермен е удостоверил невярното обстоятелство, че подписа в този документ е на тази жена, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 13.06.2014г. до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 10000лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан и на страните са присъдени по съразмерност разноски.

Въззивната жалба е подадена от И.С.В. – ответник в първоинстанционното производство, който обжалва първоинстанционното решение в неговата осъдителна част и относно разноските.

В жалбата си въззивникът посочва, че решението на СлРС в неговата обжалвана част е незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че срещу двамата подсъдими в наказателното производство е било повдигнато обвинение по чл. 209 от НК – измама, което е престъпление против собствеността, а когато размерът на вредите е елемент от състава на извършеното престъпление, приетия размер на причинените вреди с влязла в сила присъда на наказателния съд е задължителен за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието. Незаконосъобразно и необосновано било становището на районния съд, че след като престъплението по чл.311 от НК е на просто извършване, настъпването на вредите е несъставомерен резултат. За да са налице вреди е необходимо извършването на друго престъпление, което засяга имуществената сфера и в неговия фактически състав е включен документ, изготвен по престъпен начин, чрез който се възбужда или поддържа заблуждение и в случая при това деяние вредите са елемент от фактическия състав на извършеното престъпление. Поради това след като по наказателното дело е определен размера на вредите е недопустимо претендирането им в по-голям размер. Посочва, че той не е извършил престъплението, с което са причинени вредите, поради което иска е неоснователен спрямо него. Деянието, за което е признат за виновен е документно престъпление, което не е резултатно и не са налице вреди от това деяние. От друга страна посочва, че искът е неоснователен, тъй като е предявен след изтичане на предвидената в закона давност – през 2014г. много след извършването на деянието през 2003г. и 2005г. Посочва, че наказателния процес не е процес относно вземането на пострадалия за вреди и не е основание за спиране на погасителната давност. Счита, че давността тече от момента на извършване на деянието. Моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови ново, с което да отхвърли исковата претенция като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски в пълен размер.

С въззивната жалба е направено искане за назначаване на допълнителна съдебно-оценителна експертиза, неоснователно неуважено от районния съд.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – ищцата в първоинстанционното производство Р.М.Т., която оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение не страда от посочените в жалбата пороци и моли въззивния съд да го потвърди. Счита, че са налице законовите предпоставки за уважаване на иска, като размерът на вредите е определен от приетата и неоспорена съдебно-оценителна експертиза.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

По направеното с въззивната жалба доказателствено искане съдът се е произнесъл с определение в закрито заседание от 15.05.2015г., като е уважил същото и е назначил допълнителна съдебно-оценителна експертиза.

В с.з., въззивникът И.С.В., редовно призован, се явява лично и с представител по пълномощия адв.Х., който поддържа подадената въззивна жалба на съображенията изложени в нея и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.  

В с.з., въззиваемата Р.М.Т., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник адв. Е.П., редовно преупълномощена от адв. Ж.Д., която оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че момента, към който следва да се оценят земите е момента на подаване на исковата молба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият М.Й.А., редовно призован не се явява и не се представлява. Няма изразено становище по подадената въззивна жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред първоинстанционния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата следва да се ДОПЪЛНИ с установеното пред въззивния съд, с оглед допуснатото във въззивното производство доказателствено средство – назначена допълнителна съдебно-оценителна експертиза, както следва:

Справедливата пазарна стойност на процесните земеделски имоти към момента на извършване на двете разпоредителни сделки, е както следва:

·                    към м.ноември 2003г.: 1. СПС на имот №022023 с площ от 6,220 дка в м.“Казлача“ е в размер на 1244,00лв.; 2. СПС на имот №038017 с площ 3,124дка в м.“Под чалъ баир“ е в размер на 624,80лв.;

·                     към м.януари 2005г.: 1. СПС на имот №077035 с площ 6,118 дка в м. „Под крайния баир“ е в размер на 1529,50лв.; 2. СПС на имот №027068 с площ 7,114дка в м.“Курамата“ е в размер на 1565,08лв.

Съдът кредитира заключението на вещото лице, като обосновано, неоспорено от страните и изготвено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Искът, с който първоинстанционният съд е бил сезиран е за солидарно заплащане на обезщетение в размер на 10000лв. за имуществени вреди – пропуснати ползи в резултат на непозволено увреждане, с правно основание чл.45 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна.

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

Съгласно разпоредбата на чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Поради това, с оглед влязлата в сила Присъда №1128 от 18.12.2013г. по НОХД №1629/2013г. на Сливенски районен съд, съдът приема за безспорно установено извършването на деянието от страна на двамата ответници, изразяващо се в съставяне на официален документ – нотариална заверка в пълномощно рег.№291/13.11.2003г. и декларации по чл.25, ал.6 от ЗННД и декларация по чл.226, ал.1 от ДПК и в пълномощно рег.№31/17.01.2005г., в които удостоверил неверни обстоятелства – че подписите на лицето Р.М.Т. са положени от нея,  с цел посочените документи да бъдат използвани като доказателство за това обстоятелство, като деянието е извършено от страна на И.В. в качеството му на длъжностно лице – кмет на гр.Кермен като извършител,  и М.А. като подбудител и помагач; противоправността на деянието и вината на двамата ответници И.В. и М.А..

С оглед посочените като установени на база прилагане разпоредбата на чл.300 от ГПК обстоятелства, остава по делото да бъде установена причинената вследствие на престъпното деяние вреда и причинната връзка между нея и деянието. В тази насока, с изключение размера на причинената вреда, въззивният съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционния съд и препраща към тях.

Основният елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.1 от ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Претенцията в случая е за причинена на ищците имуществена вреда под формата на пропусната полза, изразяваща се в справедливата пазарна стойност на нейната идеална част от продадените имоти. Именно, с оглед удостовереното невярно обстоятелство – че подписите, положени върху съответните пълномощни и декларации е на Р.М.Т. и ползването на съставените по този начин неистински документи, са извършени разпоредителни сделки с четири броя земеделски земи, собственост на наследниците на М..С.М., починал на 17.12.1986г., а именно двете му дъщери - ищцата Р.М.Т. и В. М.И., починала на 29.04.2009г. След тези две разпоредителни сделки, съответно от 21.11.2003г. и от 21.01.2005г., въпросните земеделски земи са били предмет и на последващо разпореждане от страна на приобретателите. Съдът споделя извода на районния съд, че по този начин ищцата Р.Т. е била лишена от възможността сама да стори това и да получи съответна престация – доход. По този начин е налице вреда – имуществена под формата на пропусната полза, като е налице и причинно-следствена връзка на вредата и престъпното и виновно деяние на ответниците. 

По отношение размера на вредата – пропуснатите ползи за ищцата от евентуално разпореждане от нейна страна със своята собствена идеална част от процесните недвижими имоти – 4бр. земеделски земи в землището на гр.Кермен – ½ ид.ч., въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния съд, че това е справедливата пазарна стойност на дела на ищцата към момента на изготвяне на заключението. Съгласно установената съдебна практика, момента, към който следва да се оценят вредите, чието обезщетяване се претендира, е момента на настъпване на същите. С оглед характера на вредите, въззивният съд намира, че момента, към който следва да се оценят процесните недвижими имоти – 4 бр. земеделски земи е съответния момент на извършеното от втория ответник А. разпореждане с тях, съответно м.ноември 2013г. за имот №022023, представляващ нива с площ от 6,220 дка в м.“Казлача“ и за имот №038017, представляващ нива с площ 3,124дка в м.“Под Чалъ баир“ и м.януари 2005г. за имот №077035, представляващ нива с площ 6,118 дка в м. „Под крайния баир“ и имот №027068, представляващ нива с площ 7,114дка в м.“Курамата“. Към тези два момента процесните земи са оценени от назначената от въззивната инстанция допълнителна съдебно-оценителна експертиза, според която справедливата пазарна стойност към съответния правнорелевантен момент възлиза на общата сума от 4963,38лв. Тъй като дела на ищцата от правото на собственост върху процесните имоти, е ½ ид.ч., то оценен в пари е на стойност 2481,69лв. Това е размера на причинената от ответниците в резултат на деликта имуществена вреда под формата на пропусната полза, по смисъла на чл.51, ал.1 от ЗЗД – пряка и непосредствена последица от увреждането и до този размер предявения по чл.49 от ЗЗД иск за обезвреда е основателен и доказан и следва да се уважи.

Съгласно разпоредбата на чл.53 от ЗЗД ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Поради това двамата ответници следва да бъдат осъдени солидарно да заплатят обезщетението в приетия от въззивния съд размер от 2481,69лв. за причинените вследствие непозволеното увреждане имуществени вреди.

Във връзка с възраженията, изложени във въззивната жалба относно начина на определяне на размера на вредите – да се приеме размера, определен в наказателното производство, следва да се отбележи, че въззивният съд ги намира за абсолютно неоснователни и споделя изцяло изводите на районния съд в тази насока. На първо място, следва да се посочи, че спрямо въззивникът В. не е имало повдигнато обвинение за измама по чл.209 от НК, а втория ответник М.А., спрямо който е имало такова обвинение с влязлата в сила присъда по НОХД №1629/2013г. на СлРС е признат за невиновен и оправдан. Престъпленията, за извършването на които са признати за виновни и осъдени с влязлата в сила присъда и двамата ответници е по чл.311, ал.1 от НК – документно престъпление, което е такова на просто извършване, като съответните причинени вреди не са част от престъпния състав и като несъставомерни, размера на същите, установен в хода на наказателното производство не обвързва гражданския съд. От друга страна, районният съд е напълно прав в извода, че за ангажиране на гражданската отговорност за обезвреда по чл.45 от ЗЗД не е необходимо увреждащото деяние да съставлява престъпление.

Относно възражението на въззивника за погасяване по давност на исковата претенция, отново съдът споделя изцяло извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението. Съгласно императивната разпоредба на чл.114, ал.3 от ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриване на дееца. Въззивният съд споделя извода на районния съд, че най-ранния момент е образуване на досъдебното производство през м.ноември 2012г., което обаче е образувано срещу неизвестен извършител, но с оглед подадения от ищцата Р.Т. сигнал, послужил за извършване на проверката и последващото образуване на досъдебното производство, съдът приема, че това е началния момент на давностния срок. От този момент до подаване на исковата молба на 13.06.2014г. петгодишният давностен срок за предявяване на иска по чл.45 от ЗЗД не е изтекъл. Ирелевантен в случая е момента на извършване на двете разпоредителни сделки, тъй като началото на давностния срок законодателят свързва именно с откриване на извършителя. В тази насока именно е и цитираната от самия въззивник практика. Следва да се посочи, че по делото няма ангажирани доказателства кога ищцата е узнала за двете сделки и че това е било преди да подаде сигнала, послужил като основание за извършване на проверка и образуване на досъдебно производство /жалба от 06.08.2012г. до РП – Сливен, л.17 от ДП №223 ИП/2012г., приложение към НОХД №1629/2013г. на СлРС/.

Безспорно, наказателният процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност, когато същата е започнала да тече, но в случая това е без значение, тъй като погасителната давност към момента на предявяване на иска не е изтекла по изложените по-горе съображения и съдът въобще не третира наказателния процес като обстоятелство за спиране на давността.

Върху главницата от 2481,69лв. следва да се присъди, с оглед исковата претенция, законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД, така, както е сторил и първоинстанционния съд.

С оглед изложеното и частичната основателност на иска по чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди до размера от 2481,69лв., при уважен от районния съд размер от 9030,21лв., въззивният съд следва да отмени решението на Сливенски районен съд, в частта, с която иска е уважен над размера от 2481,69лв. до присъдения размер от 9030,21лв. и вместо него да постанови друго по същество, с което да отхвърли иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди над размера от 2481,69лв. до размера от 9030,21лв.

На основание чл.271, ал.3 от ГПК, съдът следва да отмени решението в посочената част и по отношение на М.Й.А., с оглед постановеното солидарно осъждане на осн. чл.53 от ЗЗД.

В частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди до размера от 2481,69лв решението на СлРС е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е отхвърлен иска по чл.45 от ЗЗД над присъдения от районния съд размер от 9030,21лв. до пълния претендиран размер от 10000лв. и в тази част същото е влязло в сила.

С оглед изхода на спора, на ищцата в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с уважената част от иска в размер на 273лв., поради което решението на районния съд в частта относно присъдените й разноски следва да се отмени над сумата от 273лв. до присъдения й размер от 933,35лв.

На ответника в първоинстанционното производство И.В. – единствен претендирал и доказал извършването на разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 752лв. /при присъдени 96,96лв./, поради което следва да му се присъдят такива допълнително в размер на 655,04лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника И.В. следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция в размер на 932,30лв., с оглед частичната основателност на въззивната жалба.

На въззиваемата Р.Т. следва да се присъдят съразмерно разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 82,45лв. с оглед частичната неоснователност на въззивна жалба.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №152 от 23.02.2015г., постановено по гр.д. №2785/2014г. по описа на Сливенски районен съд в частите, с които са осъдени И.С.В. с ЕГН ********** *** и М.Й.А. *** да заплатят солидарно на Р.М.Т. с ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис 10 чрез адв.Ж.Д. обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от непозволено увреждане, вследствие продажба на земеделски земи в землището на гр.Кермен, в които тя е съсобственик с квота ½ ид.ч., подробно описани в решението, ведно със законната лихва за забава, считано от 13.06.2014г. над размера от  2481,69лв. до размера от 9030,21лв. и разноски по делото над размера от 273лв. до присъдения размер от 933,35лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Р.М.Т. с ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис 10 чрез адв.Ж.Д. против И.С.В. с ЕГН ********** *** и М.Й.А. *** за солидарно заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от непозволено увреждане с правно основание чл.45, вр. с чл.53 от ЗЗД над размера от 2481,69лв. до размера от 9030,21лв., както и претенцията за присъждане на разноски над размера от 273лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №152 от 23.02.2015г., постановено по гр.д. №2785/2014г. по описа на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Р.М.Т. с ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис 10 чрез адв.Ж.Д. да заплати на И.С.В. с ЕГН ********** *** сумата от 655,04лв., представляваща допълнителни разноски пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска и сумата от 932,30лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА И.С.В. с ЕГН ********** *** и М.Й.А. *** да заплатят на Р.М.Т. с ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис 10 чрез адв.Ж.Д. сумата от 82,45лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.