Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 03.06.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на трети юни през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 245  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна против първоинстанционно решение № 59/18.03.2015г. по гр.д. № 777/14г. на НзРС, с което е осъдена на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД община Нова Загора да заплати на Сдружение за напояване „Водата е живот“, с. Млекарево, община Нова Загора:

- сумата 2 245,04лв., представляваща разликата между уважения частичен иск в размер на 2 000 лева, с Решение от 29.10.2014г. на Окръжен съд гр.Сливен, постановено по гр.д.№ 452/2014г. по описа на съда и общия размер на дължимото и неизплатено обезщетение за неоснователно обогатяване на стойност 4 245,04 лева, за това, че ищецът е бил лишен от правото да ползва язовир „Старите лозя“ за периода от 06.04.2010г. до 31.08.2012г., ведно със законната лихва, считано от 03.12.2014г. до окончателното й изплащане,

- сумата 7 730,50 лв., представляваща разликата между уважения частичен иск в размер на 2000 лева с Решение от 29.10.2014г. на Окръжен съд – Сливен, постановено по гр.дело № 452/2014г. по описа на съда и общия размер на дължимото и неизплатено обезщетение за неоснователно обогатяване на стойност  9 730,50 лева, за това, че ищецът е бил лишен от правото да ползва язовир „До летището“ за периода от 01.08.2010г. до 31.08.2012г., ведно със законнат алихва, считано от 03.12.2014г. до окончателното й изплащане,

- сумата 984,04 лева, представляваща разликата между уважения частичен иск в размер на 2000 лева с Решение от 29.10.2014г. на Окръжен съд Сливен, постановено по гр.дело № 452/2014г. по описа на съда и общия размер на дължимото и неизплатено обезщетение за неоснователно обогатяване на стойност 2 984,04 лева, за това, че ищецът е бил лишен от правото да ползва язовир „Бели камъни-горе“ за периода от 16.02.2010г. до 31.08.2012г., ведно със законнат алихва, считано от 03.12.2014г. до окончателното й изплащане,

- сумата 4 303,52 лева, предсавляваща разликата между уважения частичен иск в размер на 2000 лева с решение от 29.10.2014г. на ОС – Сливен, постановено по гр.дело № 452/2014г. по описа на съда и общия размер на дължимото и неизплатено обезщетение за неоснователно обогатяване на стойност 6 303,52 лева, за това, че ищецът е бил лишен от правото да ползва язовир „Чаушев кладенец“ за периода от 27.03.2010г. до 31.08.2012г., ведно със законната лихва, считано от 03.12.2014г. до окончателното й изплащане,

- сумата 2 562,38 лева, представляващ аразликата между уважения частичен иск в размер на 2000 лева с решение от 29.10.2014г. на Окръжен съд – Сливен, постановено п огр.дело № 452/2014г. по описа на съда и общия размер на дължимото и неизплатено обезщетение за неоснователно обогатяване на стойност 4 562,38 лева, за това, че ищецът е бил лишен от правото да ползва язовир „Бели камъни-долу“ за периода от 09.02.2009г. до 31.08.2012г., ведно със законната лихва, считано от 03.12.2014г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноските по делото.

Ответникът в първоинстанционното производство обжалва изцяло решението, като счита, че то е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Заявява, че в исковата си молба ищецът твърди, че като собственик на процесните имоти е бил лишен от правото си да ги ползва и да реализира възможността да се ползва от плодовете на вещите си, изразяващи се в отдаването им под наем. В решението си съдът е излязъл извън пределите на фактическата обстановка като основание на иска, с която той е обвързан. Съдът е приел, че обстоятелството, че ищецът претендира пропуснати ползи в резултат на това, че е бил лишен от възможността да отдаде имотите си под наем, е без значение за настоящия спор и че всяко владение без основание води до обогатяване на владелеца или държателя за сметка на собственика и обстоятелството, дали би могъл да реализира приходи от дейност, която му е забранена от закона, е ирелевантно за настоящия спор. Така е допуснал, според въззивника, нарушение на чл. 127 ал. 1 т. 4 от ГПК. Освен това въззивникът твърди, че за да се уважи иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД трябва да е налице обедняване на ищеца, обогатяване на ответника и причинна връзка между тях. Липсата на един елемент от този фактически състав води до неоснователност на претенцията, а в случая не е доказано обедняването на ищеца. Според разпоредбите на ЗСН ищцовото сдружение може да извършва само дейностите, изчерпателно изброени в правната норма на чл. 3. С чл. 4 е забранено извършването на други дейности, а съгласно чл. 48 се забранява на сдруженията да отдават под наем имущество по чл. 46 /каквото е процесното/, без предварително писмено съгласие на надзорния орган. По делото не е представено такова разрешение, следователно не може да се приеме, че ищецът има основание да твърди, че е пропуснал да реализира ползи от отдаването под наем на процесните язовири. Така, щом не са доказани по безспорен и категоричен начин основанието и размера на обедняването, исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят. Вместо това съдът е приел по презумпция, че щом е налице обогатяване на ответника, автоматично от този факт следва обедняването на ищеца, от това, че не е реализирал приход от една дейност, изрично забранена му от закон.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно решението на НзРС  и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените пет обективно съединени иска. Претендира разноските по делото за двете инстанции. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива доводи, с които последователно и аргументирано оборва наведените в жалбата оплаквания. Иска въззивният съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззиванта инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Двете ключови възражения на въззивника се свеждат до основанието на исковете, с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства, с което съдът е обвързан, и до липса на обедняване на ищеца от неполучаване на наем, тъй като за него съществува забрана за отдаване на имущество по чл. 46 от ЗСН под наем, а липсват доказателства да е получил писмено съгласие за това от надзорния орган.

И двете възражения са по начало преклудирани, с оглед характера на настоящото производство като такова по искове, с които се претендират остатъците от размерите на няколко вземания, за които има постановено и влязло в сила съдебно решение по предявени частични искове.

Безспорно е прието в съдебната теория и практика, че при постановяване на решение по частичен иск познавателната дейност на съда и предписаното от него поведение са насочени към установяване и постановяване по спорното правоотношение в неговата цялост- тоест предметът на всяко решение по частичен иск е съществуването или несъществуването на спорното материално правоотношение в неговата цялост, а размерът на иска не е индивидуализиращ белег на неговия предмет. Той представлява само горната граница, в рамките на която съдът може да даде защита в производството по частичния иск.

Дали тази защита е в пълен обем – по целия размер на вземането, или в ограничен – по част от размера на вземането, зависи от верността на твърдението на ищеца, че размерът на предявения иск е част от целия размер на вземането.

Когато съдът е постановил решение, с което уважава изцяло предявения частичен иск, то той е констатирал, че вземането на ищеца съществува и неговият размер е по-висок от размера на предявения частичен иск. Поради това съдът установява и постановява само по претендираната част от размера на вземането и с това удовлетворява специфичното искане на ищеца по частичния иск за защита в ограничен обем, при запазване на възможността за защита по остатъка на вземането в следващ процес.

Така в настоящото производство са предявени исковете, с които ищецът претендира допълваща защита за останалия размер на петте си вземания, тъй като с решението по частичните искове съдът е разрешил спора само за част от тях, като в съответствие с това е дал защита не по целите, а по части от размерите на вземанията.

В актуалната съдебна теория и практика е възприето разбирането, че СПН на решението по частичния иск следва да бъде зачетена в производството за остатъка от размера на вземането, като това се отнася до СПН по основанието на иска. Задължението за зачитане на влязлото в сила решение е регламентирано в чл. 297 от ГПК – съдът е длъжен да възприеме като свое скрепеното със сила на пресъдено нещо съдебно установяване и да изхожда от него при своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като няма право на свое самостоятелно становище по въпроса, разрешен със СПН и не може поради това да пристъпва към нова проверка на фактите, обуславящи съдебноустановеното право, нито към ново прилагане на закона към установените факти.

Предмет на СПН на решението, с което се уважава частичният иск, като се установява само част от размера на вземането, е същото материално правоотношение, като това, което е предмет на иска за останалия размер на вземането. С това решение е установено със СПН съществуването на вземането за част от неговия размер. Съдът, разглеждащ иска за останалия размер на вземането не може да приеме, че вземането съществува над определен размер, без да се съобрази с признатото му със СПН съществуване до този размер – който е уваженият в решението по частичния иск. С последното ищецът вече е получил защита  и с иска за останалия размер търси само допълваща такава, тъй като с двата иска се търси защита по един и същ правен спор.

Поради това за да постанови своето решение съдът трябва да продължи дейността на съда по частичния иск, а не да започне от самото начало, като отново формира собствени изводи относно съществуването на вземането в определен размер. За да постанови по оставащия размер, съдът трябва да зачете решението по частичния иск и да продължи с разглеждане на въпроса, който е останал неразрешен – този за оставащия размер на вземането.

Следователно в настоящото производство съдът е длъжен да се съобрази с влязлото в сила решение по гр.д. № 452/14г. на СлОС, уважаващо частичните искове и трябва да приеме като свое установеното със СПН относно съществуването на вземанията в определен размер. Присъдените с решението по частичните искове размери на вземанията следва да се приспаднат от общите размери на вземанията, за да може да се прецени дали претендираните остатъци съществуват.

Така силата на пресъдено нещо на посоченото решение на СлОС, с което частичните искове се уважават и се установява съществуването на вземанията в определени размери, включително и нейното преклудиращо действие, очертават обхвата на защитните средства на ответника в настоящото производство за останалия размер на вземанията.

С оглед непререшаемостта като елемент на СПН на решението по частичния иск и предвид разпоредбата на чл. 298 ал. 4 от ГПК, възраженията, визирани в тази разпоредба, които са били отхвърлени в производството по частичния иск не могат да бъдат предявявани повторно в производството за останалия размер на вземането поради забраната на чл. 299 ал. 1 от ГПК.

Отхвърлените от предходния съд защитни средства на ответника той не може повторно да предявява, а вторият съд – да ги обсъжда, в производството за останалия размер на вземането. Това се отнася и до тези защитни средства, които ответникът е могъл да предяви /били са допустими/, но не е предявил в производството по частичния иск. Без значение е причината,  поради която ответникът не е релевирал допустимите възражения в предходния процес, преклудиращото действие на СПН затваря пред него възможността за защита чрез тях.

Приведени към настоящия случай горните постановки водят до извода, че с влизане в сила на решението по предявените частични искове по гр.д. № 452/14г. на СлОС, са преклудирани всички правно значими за спора факти, отнасящи се до правопораждащото основание на дължимото вземане. Тоест – тези възражения, касаещи изложените в исковата молба обстоятелства, за които въззивникът счита, че съдът е пренебрегнал и  не е приложил съответстващата правна норма, не могат да бъдат направени в настоящото производство и ответникът-въззивник не може да отрича съществуването на вземанията изобщо. Съдът, разглеждащ частичните искове, вече е приел, че за ищеца съществуват вземания, чийто произход се свързва с неоснователното обогатяване и при постановяване на своето решение следващият съд не може да вземе становище по въпрос, по който вече има постановено и влязло в сила съдебно решение.

Поради това настоящият състав счита, че претендираните вземания са възникнали валидно с тази правна квалификация, която е дал съдът в решението по частичните искове и те съществуват поне в размерите, установени с това решение.

По аналогични на горните съображения, е недопустимо за разглеждане и възражението на въззивника относно липсата на обедняване на ищеца от неполучаване на наем, тъй като за него съществувала забрана за отдаване на имущество по чл. 46 от ЗСН под наем, а липсват доказателства да е получил писмено съгласие за това от надзорния орган. Може само да се отбележи, че в действителност претенциите не са за заплащане на наем, а за обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на чужди имоти, като обедняването на ищеца се изразява в лишаването на самия него от ползването им /каквото твърдение изрично е поставено в ИМ/, а наемната цена е използвана само като опосредяващ аналог за придаване на парична стойност на това ползване. Затова дори ищецът да не би могъл да отдава имуществото си под наем, но щом не е могъл и сам да го ползва, то той би заплащал наемна цена за ползването на друго еквивалентно имущество. Ищецът обосновава с неплащането на наемна цена не своето обедняване /което определя като лишаване от възможността сам да ползва имуществото/, а обогатяването на ответника – който би плащал такъв за ползване на тъждествени имоти, следователно наемът представлява само база за изчисляване на размера на обедняването /което е настъпило още с факта на отнемане на практическата възможност за упражняване на правомощието „ползване“ от собственика/ и тук няма колизия между обстоятелствата, посочени в исковата молба, правното основание на претенциите,  правната им квалификация и правните изводи на решаващия съд както в първото решение по частичните искове, така и във второто решение за разликите. Но, както вече бе изтъкнато, възражения в тази насока ответникът не може да прави в производството по исковете за останалите размери на вземанията.

Допустими в това производство биха могли да бъдат само тези възражения, които се основават на нови факти, настъпили след приключванена съдебното дирене в производството по частичния иск, каквито релевираните от въззивника не са. Също биха могли да се вземат предвид тези възражения, които се отнасят до претендираната разлика в размера на вземанията, които не са се отнасяли до съответните части от размера на вземанията, претендирани с частичните искове, но такива възражения въззивникът не е направил нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд.

Така при наличие на влязло в сила съдебно решение, с което са уважени частичните искове, като съдът е установил, че уважените размери са част от пълните размери на вземянията, и след като в настоящото производство надлежно са установени размерите на целите пет отделни вземания, исковете за присъждане на разликите се явяват изцяло основателни и доказани и следва да бъдат уважени в пълните претендирани размери. Ответникът-въззивник не е противопоставил никакви нови правоизключващи, правопогасяващи или правопрекратяващи факти, с които да отблъсне претенциите. Във въззивната жалба не са инвокирани оплаквания, свързани с неправилно определяне на размера на целите вземания.

Уважаването на главните искове обуславя основателността и уважаването и на акцесорните претенции за лихви, като върху присъдените суми следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, както е претендирано -  от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради това въззивната жалба е изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Актът на НзРС следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски е правилно разпределена за първоинстанционното производство, а за въззивното следва да се възложи на въззивника, като той понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1276, 80 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 59/18.03.2015г. по гр.д. № 777/14г. на НзРС.

 

ОСЪЖДА  Община Нова Загора да заплати на  Сдружение за напояване „Водата е живот“, с. Млекарево, община Нова Загора направените разноски за въззивното производство в размер на 1 276, 80 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.                     

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: